Чичовци (Галерия от типове и нрави блгарски в турско време)

— За малкия пост, дето иде — каза предпазливият Хаджи Атанасия, защото се боеше от такива песни, които можеха да му донесат беда на главата.

— За свободата — извика господин Фратю, като бутна учителя и се качи той на „Волът“.

— За свободата, за свободата! — всички извикаха с възторг, защото господии Фратю минуваше за пръв оратор.

Господин Фратю се одушеви, устреми ръце и очи към небето и настръхна, и с една театрална поза започна тържествено-високопарно, в тона на оная епоха:

— Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев! Liberté, О, Liberté! Ще дойде време и ти да царуваш в тия прекрасни места, дето се вей инферналний полумесец на наший петвековен неприятел и тиранни! Скоро по величествените върхове на тая стара майка (той посочи Стара планина), дето се е проливала цели столетия българска кръв, ще се развее гордий пряпорец на българский герой, внук на славний Крума, Асеня и Симеона; вече пукна първата пушка на нашето Liberté, а знаете ли какво казва нейний гръм? — Ставайте, храбри българи! Доста робство и тиранство! Братя! Въздухът трепери!…

— Да живей България! — извика възторжено учител Гатю.

— Даскале, хай на конака с мене, вика те беят! — каза някой груб глас по турски. Всички с ужас се отстраниха пред заптието, което се промъкна между тях.

XIV. Въздухът трепери

Ораторът все стоеше прав на камъка, вкаменен и недвижим като древната Галатея! Хаджи Смион се сгуши зад дебелия дънер на ореха; Хаджи Атанасия се затули зад Миронча, комуто бравото замръзна на устата; останалите зяпаха смаяни.

Заптието повтори заповедта.

Учител Гатю се посъвзе малко от първото смайване, облече се, пошушна на подидаскала: „Всичко прикрий“, и продума твърдо:

— Да вървим, Хасан ага.

И тръгнаха.

Изпоплашенята дружина се поокопити малко; подидаскал Мироновски удари през лозята и се изгуби. Сбраха се на куп и се съветваха.

— Защо викаха даскала? — попита Иван Капзамалинът с побелял нос.

— Как защо? Глух ли беше? Аз добре рекох да се каже слово за пост… Ето ви вам едно „въздухът трепери!“ и „да живей България!“ — каза мрачно Хаджи Атанасия.

— Не вярвам да е за словото — каза Мирончо.

— Как? Ами?

— Беят, за да можеше да чуе словото от конака, трябваше да има уши, малко по-длъжки от магарешките, а Хасан ага да е някой магесник да хвъркне тъй скоро тука. Па и Фратя щяха да вземат.

— Друго е, даскалът ще е забъркал някоя каша — пошушна важно Пощянката… — Тоя човек го вземаха от пътя, без да попитат кой е и отде е, и го направиха даскал… Ще изгорят селото. Прости работи.

— Не се бойте, братя, кураж! — каза господин Фратю, като се озърташе плахо.

— Де Хаджи Смиона? — попита един.

Всички се огледаха.

— Бегал е някъде.

— Ето го!

Хаджи Смион се показа от дънера на ореха, гологлав и побелял.

— Отидоха ли? — попита, а като се озърна, прибави: — Е, сега?

— Казвайте! — обади се Мирончо със сериозен вид.

— Аз бягам — издума Хаджи Смион.

— Бягаш?

— Няма защо да бягам; който е надробил попарата, той да си я яде — каза Хаджи Атанасий сурово.

— Аз нищо нямам на душата си, политиката не ми трябва — проговори Иван Капзамалинът покорно.

— И аз също — продума Иван Бухалът с безгрижен вид.

— Моята политика е записана на качулката ми, нека дойде беят, и той ще я прегърне, сакраменто дио! — каза Мирончо.

Иванчо нищо не продума; но господин Фратю се обади:

— Не се грижете, братя, свободата иска жертви…

— Какво дириш там, Хаджи? — попита Мирончо.

— Феса си.

— Сега до него ли е останало? Ела!

— Защо?

— Да се съветваме какво да правим.

— Аз бягам.

— Бягаш ли?

— Бягам.

— Ти си полудял!

— Не съм полудял!

— Ами ние всички остаяме.

— Аз бягам.

— Сам?

— Не, с феса си — каза той, като диреше.

— Как? Ами булката и децата? — попита Хаджи Атанасия.

Хаджи Смион го погледна смаяно.

— Коя булка и кои деца?

— Твоите!

— Моите? Ах, добре каза, не бягам никъде; дето обесят тях, там и мен… Но де ми фесът? Чорт! И той хвана да гледа по главите на другарите си, после каза: — Трябва да го е откраднал оня.

— Да, даскалът го взе — отговори Головратът.

— Ами неговият?

— Ей го там на клона… вземи го, Хаджи, па да вървим — каза Мирончо.

— Аз? Пази, Боже.

— Вземи го, се едно.

— Луд ли съм? Фесът на бунтовник! Ух! — И той се хвана за главата.

— Що е? — попита Мирончо, като видя бледавината му.

— Та той сега е с моя фес пред бея, загубен съм!…

— Хаджи, кураж, свободата скъпо се купува — продума зловещо господин Фратю.

Хаджи Смион го изгледа смаяно и попита съвсем смутено:

— Ами ако ни хванат?

— Ако ни хванат, ще ни вържат — отговори кисело Мирончо.

— Ще ни вържат?

— После ще ни турят клупа.

— После?

— После ще го теглят, и свършено.

— Разбира се.

— Аз бягам.

— Накъде?

— В балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра, и ще се бия.

При всичката сериозност на положението, другарите се изкискаха на тая внезапна войнственост у Хаджи Смиона. Но Иван Стамболлият го поуспокои:

— Да ни обесят — не вярвам, какво сме сторили, та да ни обесят? Може само две-три нощи да нощуваме в гълъбарника, додето се изпита работата.

— То нищо — каза Хаджи Смион понасърчен, — чисти сме, слава Богу, да вървим, че щото Бог даде… не бойте се.

Но завчас се спря и се обърна към Йотата.

— Иванчо!

— Що е?

— Дай да променим фесовете, тоя е окалъпен и по ти мяза.

— Не ща го — отговори благоразумно Йотата.

— Вярвай Бога, мяза ти.

Иванчо си тури ръцете и отбягна от посегателната ръка на Хаджи Смиона.

— Нà го тебе, Хаджи Атанасия.

— Молим, молим, молим! Аз, стар човек, с такъв фес?

— И на мене не става — каза Хаджи Смион и погледна грабителски към Иванча, па прибави: — А бе, какво има? От един фес ли се боиш?

През гъсталака се съгледа, че идат хора.

— Заптиета! — извикаха неколцина.

— Сакраменто дио! — каза Мирончо със сериозен вид. — Тия агарянци са големи скотове, може да ни спримчат и да ни съсипят по съдове, поразено време!… Па тогава иди гледай Цочка чорбаджи.

— Тебе що ти е? Имаш патенто, ами ние, горките — каза плачевно Хаджи Атанасия… — Ах, „въздухът трепери“ де ги сега да ги видя — каза той, като диреше с поглед учител Гатя и господин Фратя.

По лицето на Миронча веднага се появи някаква нерешителност. Той побледня.

— Ако би да идат за нас, елате да се затворим в манастира — каза той, като се взираше в гъсталака.

Всички го изгледаха като изумени.

— Да се затворим в манастира и да се браним — продължи той, — кулите имат мазгали, а у дяда игумена има джепане за цяла войска… Цял Севастопол е тук! Нека само да посмеят тия магарета… ще ги натъркаляме като кучета, па тогава в планината…

Изражението на Мирончовото лице беше станало страшно.

Всички гледаха с ужас Миронча.

— Де Фратя? — попита той, за да вземе мнението му.

Господин Фратя го нямаше. Той беше се изгубил като дим из средата им. Едвам след една минута съгледаха само пискюла на феса му, който ту се подмяташе нагоре, ту изчезваше там някъде из бостаните.

— Бяга! — всички извикаха с негодувание.

— „Въздухът трепери!“ Де го сега? — викна побеснял Хаджи Атанасий.

XV. Господин Фратю

И наистина господин Фратю, като един африкански ураган, като един буен вихър, който се носи лете по полето, летеше върло през бостаните, през нивята, през ливадите, и оставяше подире си някакво шумене из разклатения въздух. Той не усети как прескочи две широки воденични вади, няколко грамади — огради на лукови бостани; той премина на два скока Дълга могила, не видя исполинския Карачомаков орех, който го зашлевуши с клоните си, и приближи до селото. Но се спря и се озърна слисан накъде да удари. Веднага някаква мисъл го обзе и той хукна пак. Дългото му сетре се развяваше като едно победоносно знаме, а пюскюлът му все показваще вид, че се стреми да хвъркне към небето. При чорбаджи Цочковата кошара го спогнаха овчарски псета, понеже подплаши стадото. Но господин Фратю им остави за плячка един къс от полата си и продължаваше бега си. Когато дойде запъхтян до край селото, господин Фратю остави царския път, зави и влезна в село през чорбаджи Цачовата градина, двата зида на която взема с пристъп, от нея той се хвърли в Хаджи Димовия гюл и се вмъкна в Шашовия двор, след люд бой със затрънения плет, който остави славни рани на сетрето му, покачи се по ниската стреха на дядо Постоловата къща и скокна в една потулена, тясна сляпа уличка, която опираше на Баторовата вратня. Баторовият двор само го делеше от дома му, но Баторът и Баторката бяха сълудничави и страшно се мразеха с Фрятюви, и когато го видяха на двора си, спогнаха го, Баторът с шестака, а Баторката с хурката и с кучетата, и с гъските, но господин Фратю се покатери чевръсто по стълбата, която беше опряна на лозата им, хвърли се на керемидите, които изпротестираха под краката му, и се спусна у тях си по клона на Баторовата череша, който се пак вдигна, като отнесе със себе си хвъркатия пюскюл, във вид на транспортен откуп. Оттам се покатери по стълбите, мина през пруста на чардака със същия урагански вид, втурна се в новата соба, отвори раклата, дето стояха неизпразнени от две години бащините му сребърни кобури, което като видя майка му, която го подири уплашена, изписка, но господин Фратю не пипна оръжието, а измъкна из ъгъла една книга с пепелява завехтяла корица, с надслов „Горски пътник“; после друга една зелена брошурка с название „Хайдут Янчо“; после два сплути вече от четене броя „Бъдащност“; после „Глас едного българина“; после „Райна Княгиня“; после един брой и половина „Народност“; после картината на окована България, от Мутевски; и най-после няколко ръкописни бунтовни песни, между които и „Поискал гордий Никифор“, като свали от стената и портрета на покойния Хаджи Нонча, който, казваха, приличал много на Тотя. И всичкото това го смачка, сви, сграбчи и хвърли в огъня под котела, в който варяха вапцилка от орехови кори. Като се свърши това autо-da-fе, господин Фратю се възкачи и скри в сламника, като поръча през една дупка на слугинята-бабичка да иде на кладенеца и да разбере каква е политиката, а ако я попита някой за него, да каже, че е отишъл нанякъде, например — на баните.