Заговорт Аквитания

Джоел заряза двойката и хукна да бяга, като си пробиваше път между плътната стена от тела, устремен към арката на изхода, през която яркото слънце огряваше живописната зала. Докато тичаше, два пъти се обърна назад. Първия път не видя нищо, но втория път забеляза преследвача. Пазачът на Лайфхелм ревеше заповеди към някого от другата страна, като се вдигаше на пръсти, мъчеше се да види и да бъде видян и махаше към изхода. Конвърс се затича още по-бързо през тълпата към стъпалата, които водеха към масивния изход. Изкачи се по тях бързо, но не по-бързо от най-забързаните пътници. Държеше се в центъра на тълпата и се стараеше да привлича колкото може по-малко внимание към себе си.

Мина през вратата, озова се на слънце и се обърка. Под себе си видя вода, кейове и яхти със стъклени покриви. Покрай тях бързаха хора, други се качваха на борда под внимателните погледи на облечени в синьо-бели униформи мъже. Беше слязъл от влака, за да се озове на някакво странно крайбрежие. После се сети — гарата на Амстердам беше построена на остров срещу центъра на града, затова я наричаха Centraal. Все пак имаше улица, не, две или три улици, които минаваха като мостове над водата и се свързваха с други улици, дървета и сгради… Нямаше време! Намираше се на открито, а онези улици бяха неговите убежища, те щяха да го скрият от врага. Побягна с всички сили по крайбрежния булевард и стигна още по-широка пътна артерия, задръстена с коли, автобуси, трамваи, всички очакващи с нетърпение звънците, които щяха да им разрешат да потеглят. Видя топяща се опашка пред вратите на трамвай, последните двама пътници се качиха. Втурна се натам и скочи в последния вагон, точно преди вратите да се затворят.

Забеляза свободно място в дъното и се запъти нататък. Седна отчаяно задъхан, по челото и слепоочията му беше избила пот, която се стичаше по лицето му, а ризата под сакото беше вир-вода. Едва тогава осъзна колко е изтощен, колко оглушително и бързо бие сърцето му, колко са помътени зрението и мислите му. Страхът и болката се смесваха в някаква истерия. Желанието за живот и омразата към „Аквитания“ го крепяха. Болка? Изведнъж усети болка в ръката над раната — последния акт на отмъщение на старицата. Срещу кого, за какво? Враг? Пари? Нямаше време!

Трамваят потегли и той се обърна и погледна през задното стъкло. Видя каквото искаше. Пазачът на Лайфхелм тичаше през кръстовището, друг мъж търчеше към него откъм кея.

Срещнаха се и заговориха, очевидно изпаднали в паника. Трети мъж спря при тях, но Джоел не можа да види откъде изникна. Разговаряха бързо, пазачът на Лайфхелм явно ги ръководеше. Сочеше в няколко посоки, даваше заповеди. Единият се затича към завоя и започна да наднича в такситата, попаднали в задръстването. Вторият остана на улицата, отправи се бавно към масичките на тротоарно кафене и влезе вътре. Пазачът се втурна към кръстовището, като избягваше колите. Стигна до завоя и даде някакъв знак. От един магазин излезе жена и се спря с него на ъгъла.

Никой не се беше сетил за трамвая. Той бе първото му убежище. Облегна се и се постара да събере мислите си, знаеше, че трудно ще погледне истината в очите. „Аквитания“ щеше да проникне в целия Амстердам, да го претърси, да го обърне с главата надолу, за да го намери. Имаше ли реален начин да се свърже с Торбеке, или се самозалъгваше, като се връщаше в миналото, когато прекалено често случайността му беше носила успех? Не, известно време не беше в състояние да мисли. Трябваше да намери убежище, в което да легне и да почива, а ако сънят дойдеше, надяваше се с него да не дойдат и кошмарите. Погледна от прозореца и видя надпис: ДАМРАК.

Остана в трамвая повече от час. Оживените улици, изящната архитектура на вековните сгради и безкрайните канали го успокояваха. Ръката още го болеше от ухапването на старицата, но не много, и грижата за дезинфекция на раната се стопи.

Хотелите бяха изключени. Пехотинците на „Аквитания“ щяха да ги обходят и да предлагат огромни суми за всяка информация за американец с неговата външност, която вече знаеха с точност. Торбеке щеше да бъде наблюдаван, телефонът му — подслушван, всяко негово действие и разговор щяха да се проверяват. Дори в посолството щеше да има друг военен аташе или негов еквивалент, който щеше да си отваря очите за сигнал, че човекът, когото несправедливо обвиняват в убийства, иска да започне разясняване на обстоятелствата. Ако тези разсъждения бяха точни, оставаше му само един път за бягство. Нейтън Саймън.

Саймън щеше да му помогне само ако беше убеден, че има доказателства, на които да стъпи. Но усетеше ли, че познанството и взаимните добри чувства се използват от Джоел, за да го манипулира, щеше да се оттегли. Разбира се, ако успееха да му скалъпят обвинителен акт, щеше да поеме защитата, но едва в съда. Така изискваше професионалната етика. А Валери вече трябва да му е изпратила плика с досиетата и страшните им приложения. Това бяха материалите, които Саймън би поискал. Джоел взе решение. Тъй като часовата разлика беше четири-пет часа, щеше да изчака да стане привечер и да се обади на Нейтън Саймън. Той тогава щеше да е на работа.

Трамваят спря на последната спирка, преди да тръгне по обратния маршрут. Беше останал сам. Мина по пътеката, слезе, видя друг трамвай и се качи в него. Убежище.

След десетина преплетени канала погледна през прозореца и се окуражи от неприветливата обстановка, която видя. Имаше цяла редица порнографски магазини; изделията, които продаваха, се мъдреха силно увеличени на витрините. Над тях в отворените прозорци предизвикателно се кипреха крещящо гримирани момичета, които смъкваха и слагаха сутиените си с отегчени лица. Мъжете се тълпяха оживено по улицата, някои любопитни, други се правеха на скандализирани, трети решили да купят нещо. Атмосфера на сладострастие, в която мога да се стопя, помисли Конвърс, стана и отиде до вратата.

Помота се по улиците. Беше поразен и дори смутен както винаги, когато сексът се развява така публично. Беше имал достатъчно сексуални отношения с различни жени и никога не беше изпитвал недостиг, но за него интимността на акта бе много важна. Не би могъл да влезе в някоя от осветените с неон врати, както не би могъл да се облекчи на улицата.

На отсрещния тротоар видя кафене. Вътре беше тъмно. Направи му впечатление тълпата, която се мотаеше пред него, много хора хвърляха по един поглед и отминаваха, несъмнено привлечени от някаква любопитна особеност. Освен това тълпите го привличаха, в тях се таеше анонимност. Пресече улицата, проби си път и влезе. Вероятно не можеше дори да мечтае за сън, но се налагаше поне да се нахрани. Не беше ял като хората най-малко от три дни. Намери свободна масичка в дъното и се смая, като видя високо на стената работещ телевизор. В Холандия следобед нямаше телевизия! Колко пъти беше чувал колеги да коментират, че един от цивилизованите аспекти на пътуването в Холандия е отсъствието на идиотската кутия до седем вечерта. И обратното, някои запалянковци се възмущаваха, че мачовете не се предават директно, но като цяло присъдата беше в полза на холандската цивилизованост и сдържаност. А тук с пълна сила гърмеше телевизор. Вероятно той привличаше любопитството на минувачите, които надничаха вътре и поклащаха изумено глави, преди да продължат пътя си.

Тогава Джоел забеляза на масата сгъната картичка, написана на четири езика. Най-отгоре беше английският.

В съответствие с техническия прогрес имаме удоволствието да поднесем на нашите клиенти и посетители от чужбина записи на националните ни програми.

Видеокасети! Изобретателен ход за привличане на клиенти, районът беше подходящ за целта. Поне касетите бяха на холандски, което помагаше, макар и не много.

Неразреденото уиски също помогна, но и то не много. Безпокойството на преследвания се върна и Джоел започна да обръща глава към входа. Очакваше всеки момент да види някой от пехотинците на „Аквитания“. Отиде до тоалетната в задната част на кафенето, съблече сакото, сложи пистолета със заглушителя във вътрешния джоб и откъсна левия ръкав на ризата. Напълни единия от двата умивалника със студена вода и потопи вътре лицето си, като плискаше врата и косата си. Усети вибрация. Вдигна рязко глава, задъхан и уплашен, ръката му инстинктивно посегна към закаченото сако. Едър мъж на средна възраст му кимна и отиде до писоара. Джоел бързо погледна следите от зъби върху ръката си, приличаха на ухапване от куче. Изпразни умивалника, пусна горещата вода и започна да бърше с намокрена тоалетна хартия мястото, докато от разранената кожа бликна кръв. Това беше най-доброто, което можеше да направи. Мъжът пред писоара се обърна и излезе, като го изгледа смутено.