Краят на вечността

— Откакто вие заминахте преди две биогодини, 482-ият постепенно бе обхванат от криза. Твърде особена. Деликатна. Почти безпрецедентна. И именно сега, повече от всякога, се нуждаем от точни Наблюдения.

— Затова и сте ме повикали, нали?

— Да. Вярно е, че в известен смисъл Наблюдателската работа за един изявен Техник е просто пилеене на таланта му, но със своята яснота и интуитивност вашите предишни Наблюдения бяха безупречни. Точно това ни е нужно сега. Разрешете да ви опиша някои подробности…

Но на тази среща Харлан така и не можа да узнае какви бяха тези подробности. Финдж започна да говори, но вратата се отвори и Харлан вече не го чуваше.

Погледът му бе прикован от девойката, която влезе в стаята.

Не че Харлан никога преди това не бе виждал момиче във Вечността. „Никога“ бе твърде силна дума. „Рядко“ да, но не и „никога“.

Но такава девойка! И то — във Вечността!

В своите придвижвания през Времето Харлан бе видял много жени, но тогава за него те бяха кажи-речи неодушевени предмети — като стените и браздите, като количките и ръкавичките, като топките и котките. Просто факти, подлежащи на Наблюдение.

Във Вечността момичетата бяха съвсем друга работа. И изведнъж — такава девойка!

Беше облечена така, както се обличаха аристократките от 482-ия. Панталони от ефирна материя до коленете, които фино подчертаваха бедрените извивки, и прозрачна пелерина от талията нагоре — това бе всичко.

Косата й бе тъмна, лъскава и достигаше до раменете й, устните бяха очертани с червен молив — тънко отгоре и плътно отдолу, и й придаваха прекомерно нацупено изражение. Горните клепачи и ушните й миди бяха обагрени бледорозово, а младежкото й, почти детинско лице бе ослепително млечнобяло.

От средата на рамото й се спускаха скъпоценни висулки и дрънчаха ту от едната, ту от другата страна, като привличаха вниманието върху изящните й гърди.

Тя седна на едно бюро в ъгъла на кабинета и само веднъж повдигна миглите си, за да плъзне поглед по лицето на Харлан.

Когато Техникът отново чу гласа на Финдж, Компютърът казваше:

— Ще изложите всичко в официален доклад, а междувременно може да ползвате стария си кабинет и жилище.

Харлан почти не си спомняше как точно се бе озовал извън кабинета. Вероятно просто си бе излязъл…

От обхваналите го многостранни чувства най-очевиден бе гневът. Да го порази Времето, не би трябвало да се разрешава такова нещо на Финдж! Застрашаваше се моралът на обществото. Това бе подигравка с…

Тук той се спря, отпусна юмруци и престана да стиска челюстите си. Тази работа не може да се остави така! Той се отправи с решителна крачка към бюрото на Свързочника и стъпките му остро отекнаха в собствените му уши.

Свързочникът вдигна глава, като се стараеше да не среща погледа на Техника, и старателно произнесе:

— Слушам ви, сър.

— В кабинета на Финдж седи една жена. Тя… отскоро ли е тук?

Смяташе да зададе въпроса си просто между другото, с безразличие и дори с досада. Но той прозвуча като удари на цимбали.

Свързочникът сякаш се пробуди от тези думи. Погледът му заблестя при мисълта за сексапилната жена и той съучастнически погледна другия мъж пред себе си, като за миг дори забрави, че той бе Техник.

— За малката ли става дума? Уф! Не ви ли се струва, че тя е устроена като отходно място на силово поле?

Харлан се позапъна:

— Отговорете конкретно на въпроса ми.

Удивен от тона, с който Харлан веднага го постави на дистанция, Свързочникът широко отвори очи и част от въодушевлението му се изпари.

— Отскоро. Тя е от Временните — обясни той.

— Каква служба изпълнява?

По лицето на Свързочника бавно се разля усмивка, която прерасна в цинично хилене:

— Води се секретарка на шефа. Името й е Нойс Ламбънт.

— Добре, достатъчно.

Харлан рязко се обърна и си тръгна.

Първото му Наблюдателско излизане в 482-ия стана на другия ден, но продължи само трийсет минути. Очевидно то бе само ориентационна обиколка, чиято цел бе да въведе Харлан в характера на заобикалящата го среда. Следващия ден пътешествието му във Времето продължи час и половина, а третия ден той остана свободен.

Запълваше времето си, като препрочиташе и си припомняше предишните си отчети, опресняваше знанията си по езика на Столетието и привикваше с местните костюми.

За тези две биогодини в 482-ия бе извършена Промяна на Реалността, но тя бе съвсем незначителна. Една политическа клика, която беше на власт, премина в опозиция, но други особени промени като че ли нямаше.

Без сам да разбира напълно защо, Харлан придоби навика да се рови из предишните си отчети, за да получи сведения за аристократите. Бе невъзможно да не е правил подобни Наблюдения.

Разбира се, че бе правил, но те бяха сухи, безлични. Фактите, които беше регистрирал, се отнасяха до класата, а не до отделни индивиди.

Естествено, пространствено-хронологичните му инструкции никога не бяха изисквали и дори не разрешаваха Наблюдения върху аристокрацията в собствената й среда. Но защо — това Наблюдателят нямаше власт да узнае. Харлан негодуваше срещу себе си за любопитството, което проявяваше към този въпрос.

За трите първи дни от пребиваването си в 482-ия той бе зърнал Нойс Ламбънт четири пъти. При първата среща Харлан бе обърнал внимание само на дрехите и украшенията й. Сега той забеляза, че девойката бе с половин глава по-ниска от него — пет фута и шест инча, но изглеждаше доста по-висока благодарение на стройната си фигура, изправена стойка и грациозна походка. Първото впечатление на Харлан за възрастта й също се оказа погрешно; навярно наближаваше трийсетте, във всеки случай бе прехвърлила двайсет и пет.

Бе тиха и сдържана. Веднъж, като го срещна в коридора, тя му се усмихна, а след това сведе поглед. Харлан се отдръпна, да не би случайно да се докосне до нея, а след това ядосан продължи пътя си.

В края на третия ден Харлан започна да осъзнава, че дългът му на Вечен не му даваше право на избор. Безспорно положението на девойката бе удобно за нея самата. Несъмнено Финдж не бе нарушил буквата на закона. Но въпреки това недискретността на Компютъра и неговото лекомислие очевидно противоречаха на духа на правилата и затова трябваше да бъдат санкционирани по някакъв начин.

Харлан реши, че в края на краищата във Вечността нямаше друг човек, който да извика у него такова силно чувство на антипатия като Финдж. Оправданията, които само преди два дни снизходително бе намерил за Компютъра, изчезнаха безследно.

Сутринта на четвъртия ден Харлан поиска и получи разрешение да се срещне насаме с Финдж. Той влезе решително в кабинета и за свое собствено удивление без всякакви предисловия пристъпи към същността на въпроса.

— Компютър Финдж, съветвам ви да върнете госпожица Ламбънт в нейното Време.

Финдж присви очи. С кимване на глава той посочи стол на Харлан и като подпря меката си кръгла брадичка на юмруците си, се усмихна, разкривайки част от зъбите си.

— Че седнете де, седнете. Значи смятате, че госпожица Ламбънт е некомпетентна и неподходяща за поста, който заема?

— Дали е компетентна и подходяща — това не мога да кажа. Нямам представа какви са задълженията й. Но трябва да разберете едно: девойката влияе гибелно върху нравите на вашия Сектор.

Финдж бе спрял разсеян поглед върху лицето на Харлан, сякаш целият му Компютърски мозък в момента бе зает с решение на абстрактни задачи, надхвърлящи възможностите на обикновения Вечен.

— В какво се изразява гибелното й влияние, Техник?

— И още питате! — възкликна Харлан с накипяло възмущение. — Облеклото й е предизвикателно. Нейното…

— Почакайте, почакайте. Но поспрете само за миг, Харлан. Вие сте бил Наблюдател в 482-ия и сам знаете, че тя е облечена в обичаен за своята епоха костюм.

— Не е съвсем същото. Там, във Времето, в нейната собствена среда може би това облекло е допустимо, въпреки че трябва да ви кажа, че то е прекалено екстравагантно дори за 482-ия. Позволете да имам вярна преценка за тези неща. Тук, във Вечността, няма място за такива като нея.