Игра на тронове

— Туй е лъжа — измърмори мрачно Морд. — Джуджето ме мами.

— Ще ти го обещая писмено — обеща Тирион.

Някои неграмотни презираха писмото. Други като че ли изпитваха към буквите някакво суеверно страхопочитание, като към магия. За щастие Морд се оказа от вторите. Тъмничарят свали ремъка.

— Пиши злато. Много злато.

— О, много злато — увери го Тирион. — Кесията е само за мезе, приятел. Брат ми носи броня от чисто злато. — Всъщност бронята на Джайм беше само позлатена, но този тъпанар едва ли щеше да схване разликата.

Морд опипа замислено ремъка, но накрая слезе да донесе лист и мастило. Когато писането приключи, тъмничарят го изгледа недоверчиво.

— Сега тичай да го занесеш — подкани го Тирион.

Дойдоха през нощта. Сир Вардис Игън разбуди затворника с ритник.

— Ставай, Дяволче. Милейди иска да те види.

Тирион разтърка сънен очи и без сам да усети, на лицето му се изписа кисела гримаса.

— Не се съмнявам, че иска да ме види, но кое я кара да мисли, че аз искам да я видя?

Сир Вардис се навъси. Тирион го помнеше добре от годините, които бе прекарал в Кралски чертог като капитан на домашната гвардия на Ръката. Квадратно простодушно лице, прошарена коса, едро телосложение и нито капка чувство за хумор.

— Твоите желания не ме интересуват. Ставай, да не ги накарам да те отнесат.

Тирион тромаво се изправи и небрежно разкърши рамене.

— Ох, каква студена нощ. Великата зала е толкова неуютна. Не бих искал да простина. Морд, ще бъдеш ли така добър да ми подадеш наметалото? Тъмничарят го изгледа примижал.

— Наметалото ми — повтори Тирион. — Онова от рисовата кожа, дето ми го задържа да го пазиш. Сети ли се?

— Дай му проклетото наметало — изръмжа Варис.

Морд не посмя да изръмжи. Само изгледа Тирион с поглед, обещаващ жестоко възмездие, но все пак отиде за наметалото. След като си го наметна на затворническите плещи, Тирион се усмихна.

— Най-искрени благодарности. Докато го нося, все ще си спомням за теб. — Заметна пухкавия край през рамо и за пръв път от толкова дни усети топлина. — Водете, сир Вардис.

Четиридесет факли, запалени в скобите по стените, осветяваха великата зала на рода Арин. Лейди Лиза бе облякла черна коприна, с луната и сокола, извезани с перли на гърдите. Не изглеждаше много подходящ кандидат за Нощния страж, затова Тирион реши, че най-вероятно е избрала траурното облекло като най-подходящо за признанията му. Дългата й коса с цвят на кестен беше сплетена грижливо на плитка, заметната на лявото й рамо. По-високият трон до нея беше празен — явно малкият владетел на Орлово гнездо спеше. Тирион изпита благодарност поне за това.

Той се поклони много дълбоко и през това време внимателно огледа залата. Лейди Лиза беше призовала своите рицари и васали, за да чуят признанията му, точно както се надяваше. Зърна изсеченото като скала лице на сир Бриндън Тъли, а също и широкото лице на лорд Нестор Ройс. До Нестор стърчеше един по-млад мъж със свирепи черни бакенбарди, който не можеше да е никой друг освен наследника му сир Албар. Бяха дошли повечето по-именити владетели от Долината. Тирион забеляза и сир Лин Корбрей, тънък като острие на меч, лорд Хънтър с торбестите гащи, както и овдовялата лейди Уейнуд, обкръжена от синовете си. Мерна и няколко герба, които не му бяха познати: скършена пика, зелена усойница, горяща кула, крилат потир.

Сред владетелите на Долината бяха и неколцина от спътниците му насам: сир Родрик Касел, пребледнял от все още незарасналите си рани, стоеше до сир Уилис Воуд. Марилион певецът си беше намерил нова лютня. Тирион се подсмихна: каквото и да го сполетеше тук тази нощ, не искаше да остане в тайна, а никой друг не можеше да разгласи една случка надлъж и нашир по-добре от един певец.

В дъното на залата на една от колоните се беше облегнал Брон. Черните очи на свободния конник бяха приковани в Тирион, а десницата му лежеше отпусната на предпазителя на меча. Тирион го изгледа малко по-продължително, зачуден…

Кейтлин Старк наруши тишината първа.

— Казаха ни, че искате да признаете престъпленията си.

— О, да, милейди — отзова се Тирион.

Лейди Арин се усмихна на сестра си.

— Небесните килии винаги ги прекършват. Там боговете ги гледат и няма тъмнина, която да ги скрие.

— Не ми изглежда много прекършен — отвърна лейди Старк.

Лейди Лиза махна с ръка, после заповяда на Тирион.

— Кажи, каквото ще казваш.

„И ето, че зарът е хвърлен“ — помисли той и отново погледна към Брон.

— Откъде да започна? Признавам най-чистосърдечно, че съм един злобен дребосък. Престъпленията ми нямат чет, почитаеми дами и господа. Спал съм с курви, и то неведнъж, а стотици пъти. Пожелавал съм смъртта на собствения си баща, както и на сестра ми впрочем, нашата милостива кралица. — Някой зад него се изкиска. — Не винаги съм се държал добре със слугите си. Играл съм комар. И дори съм послъгвал, признавам си го, колкото и да ме е срам. Казвал съм много жестоки и хапливи неща по адрес на благородни дами и господа в двора. — Това предизвика истински смях. — Веднъж дори…

— Тишина! — Инак бледото лице на лейди Арин придоби светлорозов оттенък. — Какво си въобразявате, че правите?

Тирион килна глава.

— Как какво? Признавам си престъпленията, милейди.

Кейтлин Старк пристъпи напред.

— Вие сте обвинен, че изпратихте наемник да заколи сина ми Бран в леглото и за заговор за убийството на лорд Джон Арин, Ръката на краля.

Тирион сви безпомощно рамене.

— А, такива престъпления, боя се, че не мога да си призная. За никакви убийства не знам.

Лейди Лиза се надигна от дървения си трон.

— Няма да позволя да ми се подиграват. Ти си направи шегичките, Дяволче. Надявам се, че ти доставиха удоволствие. Сир Вардис, върнете го в тъмницата… но този път му намерете по-малка килия и с по-стръмен под.

— Така значи въздавате правосъдие в Долината? — изрева с цяло гърло Тирион и дори сир Вардис замръзна за миг. — Нима и честта спира пред вашата Кървава порта? Обвинявате ме в престъпления, аз ги отричам и вие ме хвърляте в килия под открито небе, където да измръзна и да умра от глад. — Вдигна глава, за да видят всички добре синините, оставени му по лицето от Морд. — Къде е кралското правосъдие? Нима Орлово гнездо не е вече част от Седемте кралства? Обвинен съм, казвате? Много добре. Тогава искам процес! Оставете ме да говоря и нека истините или лъжите, които изрека, да бъдат отсъдени открито, пред боговете и пред хората.

Великата зала се изпълни с глух ропот. Тирион разбра, че я държи в ръцете си. Той беше знатна особа, син на най-могъщия владетел в кралството и брат на кралицата. Не можеше да му откажат процес. Към Тирион закрачиха стражи в небесносини плащове, но сир Вардис ги спря с ръка и погледна лейди Лиза. Пълните й устни се свиха в нацупена усмивка.

— Ако сте на съд и се отсъди, че сте виновен за престъпленията, в които сте обвинен, то тогава според кралските закони ще трябва да заплатите с кръвта си. В Орлово гнездо не държим палач, лорд Ланистър. Отворете Лунната порта.

Гъмжилото от зрители се раздвои. Между две от мраморните колони се виждаше масивна дървена врата с издялан в нея лунен полумесец. Стоящите най-близо се отдръпнаха и към двукрилата врата пристъпиха двама от сините плащове. Единият свали тежките бронзови лостове, а другият я отвори навътре. Сините им плащове заплющяха на раменете им, подхванати от силния полъх на вятъра, заревал през отворената врата. Отзад зейна пустото нощно небе, осеяно с хладни и безразлични звезди.

— Вижте кралското правосъдие — извика Лиза Арин. Пламъците на факлите затрептяха като огнени флагове по стените.

— Лиза, мисля, че е неразумно — намеси се Кейтлин Старк. Черният вятър злокобно засвистя из залата.

Сестра й я пренебрегна.

— Искате съд, милорд Ланистър. Добре. Ще получите съд. Моят син ще чуе това, което ще благоволите да кажете, и вие ще чуете присъдата му. След това можете да си отидете… през едната врата или през другата.