Заговорт Аквитания

Стоун беше най-силно учуден от поведението на самия Конвърс по въпроса за лъжите на военния аташе. Ако Конвърс беше на свобода, а не затворен някъде, не можеше да не е научил за лъжите, които го обричаха. Защо в такъв случай не предприемаше нищо? Лъжата на майора беше най-слабото звено във веригата, можеше да я разкъса с минимално усилие, като заяви: „Той лъже. Бях еди къде си или навсякъде другаде освен на мястото, на което ме поставя в дадения час.“ Стоун отпи малка глътчица. Знаеше, че тези размисли са безплодни, защото отговорът му беше известен. Конвърс не беше в състояние да направи каквото и да било. Беше или в капан, или в затвор. Никой не можеше да му помогне. Беше мъртвец, жертва в пълния смисъл на думата, предаден дори от своите.

Странно, помисли цивилният, не съм ползвал семейството на Татяна от години.

От върха на пирамидата Джоел наблюдаваше как шофьорът на Лайфхелм и придружителят му се приближават към запустялата сграда. И двамата бяха опитни — единият притичваше пред другия, криеха се зад камъните и празните варели. Стигнаха до две различни врати почти едновременно. И двете врати бяха с откачени панти и висяха под ъгъл. Шофьорът направи знак с пистолета и двамата изчезнаха вътре.

Конвърс отново погледна зад гърба си. Оградата беше на около двеста метра. Би ли могъл да се свлече от смрадливия хълм, да изтича до мрежата и да се прехвърли през нея, преди палачите му да излязат от рушащата се сграда? Защо не? Можеше да опита! Надигна се, ръцете му потънаха в отпадъците, обърна се на дясната си страна и се хвърли надолу.

От разстояние долетя трясък, последван от вик. Обърна се по корем и изпълзя обратно. Шофьорът изхвръкна от вратата и зави зад ъгъла към другата врата с вдигнат, готов за стрелба пистолет. Приближи се предпазливо, забеляза нещо и когато влезе в сянката, започна ядосано да крещи. След няколко секунди изникна от сянката, помъкнал другия — очевидно някаква стълба или дъска се беше сгромолясала под краката му. Държеше се за крака и куцаше.

Две пронизителни изсвирвания прозвучаха откъм гарата. Перонът беше празен, суетящите се пътници се бяха прибрали във влака. Паниката беше затихнала и влакът щеше да предприеме тевтонско усилие да навакса закъснението. Последната полицейска кола и линейката бяха заминали.

Под него шофьорът бясно разтърсваше придружителя си и накрая го тръшна по гръб на земята. Той се изправи, размаха ръце, очевидно го молеше да спре. Шофьорът се смили и го нагласи така, че да вижда сградата, сметището и оградата. След това се върна в сградата.

Минутите течаха, залязващото слънце, засенчено от ниски облаци, струпани на запад, хвърляше дълги сенки в края на гарата. Най-сетне шофьорът се появи, беше излязъл от невидим вход от другата страна на сградата. Постоя неподвижно, загледан на запад оттатък релсите, към дивата трева и блатистата местност зад нея. Обърна се, вгледа се в пирамидите на сметището и взе решение.

— Rechts über Ihnen! 68 — изкрещя той на придружителя си и посочи към втората пирамида. — Hinter Ihnen! Er schießt! 69

Джоел приклекна и се втурна надолу по сметта като подплашен рак по пясък. По средата на купчината нещо се закачи за лявата му ръка, той я издърпа и я освободи. Канеше се да го захвърли, когато забеляза, че е доста дълъг електрически кабел. Сви го в шепа и трескаво продължи надолу. На три метра от земята се хвърли по корем и започна да рови с ръце и крака в пръстта и сметта, докато тялото му потъна в нея. Загреба още смет и покри главата си. Вонята беше непоносима и почувства, че в дрехите му пропълзяват насекоми и започват да лазят по кожата му. Но беше скрит, поне това беше сигурно. Започна да разбира какво му подсказваха обърканите му мисли. Беше отново в джунглата, готов да се нахвърли върху разузнавача.

Прелюдията започна. Видя куцукащия мъж, който надничаше нагоре към сметището и примижаваше срещу последните слънчеви лъчи. Беше протегнал ръката с пистолета, готов да стреля. Придвижваше се странично и предпазливо, нащрек за нещо, което не можеше да види. Мина точно пред Джоел, пистолетът беше на не повече от метър и половина от лицето му. Още една крачка и видимостта щеше да бъде пълна.

Сега! Джоел се метна напред, улови дулото на пистолета и бързо и силно го завъртя по посока на часовниковата стрелка и надолу. Докато немецът падаше по очи, Конвърс заби коляно в хрущяла на носа му и той загуби съзнание, преди да успее да извика. Пистолетът отхвръкна в сметта. Човекът потрепера и отвори уста да изкрещи, но Джоел отново се хвърли върху него, хванал кабела с две ръце. Уви го около врата на разузнавача и дръпна с всичка сила.

Тялото му омекна и Конвърс се наведе над него, готов да го търкулне към основата на сметището и да го скрие, но внезапно спря. Трябваше да има и друг начин, защото съществуваха две възможности, едната от които беше използвал преди цяла вечност в джунглата. Огледа се и на трийсетина метра вдясно видя купчина нехайно захвърлени стари железопътни релси, които образуваха ниска стена. Стена.

Беше рисковано. Ако шофьорът на Лайфхелм беше прегледал първата пирамида и бе тръгнал към втората, щеше да го види. Бяха го изпратили тук по две причини — познаваше лично жертвата, а тя го бе опозорила. Трупът на Джоел щеше да измие срама. За разлика от Конвърс той беше експерт в боравенето с оръжия. Какво имаше да мисли! След Женева всичко беше риск, надпревара със смъртта.

Хвана тялото на немеца под мишниците и запъхтян тръгна заднишком, като по незнайни причини си броеше „Едно, две, три“.

Стигна до релсите и заобиколи с трупа от другата страна на стената, токовете на убития очертаха дъги в прахта. Скри го в основата на стената и чисто инстинктивно, без да мисли, направи това, което му се искаше през последния час. Прикрит от релсите, съблече сакото и ризата си и се затъркаля по земята като пълно с бълхи куче, за да махне насекомите. Чешеше се по главата, изскубваше ги от косата и ги хвърляше далече от лицето си. Беше единственото, което можеше да стори в момента. Пропълзя в купчината релси и се намести в пространството между два различни железни пръта.

— Werner! Wo sind Sie? 70

Виковете предшестваха появата на шофьора на Лайфхелм в далечния край на втората купчина. Движеше се бавно, с вдигнат пистолет. Крачките му бяха предпазливи, въртеше глава във всички посоки, личеше си опитният разузнавач. Конвърс си мислеше колко по-хубав би бил животът, ако беше добър стрелец. Но не беше. При обучението си за летец беше минал задължителния курс по стрелба, но рядко улучваше мишената от осем метра разстояние. Вторият войник на „Аквитания“ трябваше да бъде привлечен по-близо.

— Werner! Antworten Sie doch! 71

Мълчание.

Шофьорът се разтревожи. Тръгна заднишком, приклекнал, и започна внимателно да разглежда хълма от смет. Подритваше предметите, които попадаха в краката му и въртеше глава. Джоел знаеше какво трябва да направи, беше го правил и преди. Да отклони вниманието на убиеца, да го привлече по-близо до мястото на срещата и да се отдалечи.

— Ох! — простена Конвърс и добави на ясен английски: — Боже мой!

В същия миг изпълзя до далечния край на стената от релси и надникна от другата й страна. Главата му остана скрита в сянката.

— Werner! Wo sind!… — немецът се изправи, очите му се насочиха към мястото, от което чу звуците. Внезапно се затича с насочен пред себе си пистолет като човек, тръгнал да притисне в ъгъла ненавистна твар. Английските думи го водеха към омразния враг.

Шофьорът се прехвърли направо над релсите, беше нащрек, оръжието бе насочено напред. Стреля в трупа и придружи гърмежите с отмъстителен крясък.

Джоел застана на колене, прицели се и два пъти натисна спусъка. Немецът отскочи от релсите и се завъртя, от гърдите му изригна кръв.