Првото правило на магьосника

— Не и този път — каза водачът, като даде да се разбере, че е приключил с приказките, и измъкна зловещ на вид крив нож.

Мъжът до него извади от ножницата, висяща през гърба му, къс меч. С разкривена усмивка замахна към вътрешната страна на ръката си и острието на меча се обагри в червено. Зад Ричард се чу звук от изваждане на оръжие от ножницата. Той се вцепени от страх. Нещата се развиваха твърде бързо. Нямаха шанс. Никакъв.

За един кратък миг всички застинаха неподвижни. Ричард потрепери, когато четиримата нададоха дивите бойни викове на мъже, готови да загинат в смъртната схватка. Стремително се спуснаха напред. Онзи с късата сабя тръгна към Ричард, въртейки оръжието си във въздуха. Ричард чу как в същия момент някой от другите хваща жената.

В следващия миг, точно преди първият да стигне до него, нещо като гръмотевица без гръм мощно разтърси въздуха. От силата на удара всяка част на тялото му изкрещя от режеща болка. Около тях се вдигна облак прах.

Мъжът с меча също почувства болката и за миг вниманието му се отклони от Ричард, насочвайки се към жената. Докато той неистово се хвърляше напред, Ричард отстъпи назад към стената и с двата си крака скочи върху гърдите му с всичка сила. Блъсна го в празното пространство встрани от пътеката. Очите на мъжа бяха широко отворени от изненада, докато падаше надолу с издигнат в две ръце над главата си меч.

За своя най-голяма изненада Ричард видя, че и един от мъжете зад него също пада надолу с разпрани и облени в кръв гърди. Преди да разбере какво става, водачът с кривия нож прелетя край него, устремен към жената. Пътьом той стовари свободната си ръка между гърдите на Ричард. Бързият удар изкара дъха му и го залепи за стената, а главата му се трясна в скалата. Докато полагаше усилия да остане в съзнание, единствената му мисъл беше, че трябва да му попречи да се приближи до жената.

Събрал сила, която не подозираше, че притежава, той сграбчи с мощната си ръка водача и го обърна към себе си. Ножът описа кръг над главата на Ричард. Острието проблесна срещу слънцето. Сините очи на мъжа бяха жадни за кръв. Никога през живота си Ричард не бе изпитвал подобен страх.

В този миг разбра, че го очаква неизбежна смърт.

Като от небитието се появи последният от четиримата, издигнал над главата си къс меч, чието острие беше потънало в кръв, и се блъсна във водача, промушвайки го в корема, като му изкара дъха. Сблъсъкът беше толкова жесток, че отнесе и двамата в пропастта под скалата. Докато падаха, последният крещеше неистово от гняв и викът му спря чак когато двамата срещнаха облите камъни долу.

Ричард стоеше слисан и гледаше в бездната. С неохота се обърна към жената, страхувайки се да я погледне, ужасен, че ще я намери разкъсана и безжизнена. Вместо това тя седеше на земята, опряна на скалата, и изглеждаше изтощена, но невредима. Изражението на лицето й беше отсъстващо. Всичко свърши толкова бързо, че той не разбра какво се случи и как. Беше сам с жената във внезапно настъпилата тишина.

Стовари се до нея на един затоплен от слънцето камък. Главата го болеше ужасно от удара в скалата. Виждаше се, че жената е добре, така че не я попита нищо. Беше твърде развълнуван, за да говори, и усещаше, че и с нея е така. Тя забеляза кръв по опакото на ръката си и я изтри в стената, прибавяйки я към червените петна, които вече бяха там. Ричард си помисли, че ще повърне.

Не можеше да повярва, че са живи. Виждаше му се невъзможно. Каква беше тази гръмотевица без гръм? И болката, която дойде след нея. Никога преди не беше изпитвал нещо подобно. Потръпна при мисълта за него. Каквото и да беше, беше свързано по някакъв начин с жената и му бе спасило живота. Беше се намесила някаква неземна сила и той съвсем не беше сигурен, че иска да узнае каква е тя.

Жената отпусна глава назад върху стената и се извърна към него.

— Дори не знам как се казваш. Мислех да те питам преди, но се страхувах да говоря — тя посочи неопределено към склона. — Страхувах се от тях… Не исках да ни открият.

Ричард си помисли, че тя е на път да се разплаче, и я погледна. Не плачеше, но той знаеше, че малко й остава. Кимна, че е разбрал за мъжете.

— Казвам се Ричард Сайфър.

Зелените й очи изучаваха неговите, докато той я гледаше. Лекият ветрец разнасяше по лицето й кичури коса.

Жената се усмихна.

— Малцина са тези, които биха останали с мен.

Той установи, че гласът й е привлекателен колкото и всичко друго в нея. Глас, който подхожда на пламъчетата разум в очите й. Това почти го остави без дъх.

— Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър.

За свое най-голямо неудоволствие, усети как се изчервява. Тя отклони погледа си и отмести с ръка кичурите коса от лицето си, като се направи, че не е забелязала.

— Аз съм…

Стори му се, че тя тръгна да казва нещо, което веднага след това реши да премълчи. Отново се обърна към него.

— Аз съм Калан. Фамилията ми е Амнел.

Ричард остана в очите й един цял дълъг момент.

— Ти също си рядко срещан човек, Калан Амнел. Малцина биха се държали като теб.

Тя не се изчерви, но се усмихна отново. Имаше особена усмивка, необикновена, усмивка, която криеше зъбите й. Устните й оставаха стиснати, както става, когато човек доверява някому нещо. Очите й блестяха. Беше усмивка на съпричастност.

Ричард се изтегна, почувства болезнената цицина отзад на главата си и потърси кръв по пръстите си. Нямаше, макар да беше убеден, че е нормално да има. Върна погледа си върху нея, пак се запита какво ли се случи, какво ли направи тя и как. Тази гръмотевица без гръм, това, че той избута един от мъжете долу в пропастта, че другият зад него уби партньора си, вместо да забие меча си в нея, а след това довърши и водача, и себе си.

— Е, Калан, приятелко, можеш ли да ми кажеш как така ние сме живи, а онези четиримата не са?

Тя го погледна с изненада:

— Това ли искаше да кажеш?

— Кое?

Калан се поколеба.

— Приятелко.

Ричард повдигна рамене.

— Разбира се. Ти току-що каза, че съм останал с теб. Това е нещо, което приятелите правят един за друг, не е ли така? — той й се усмихна.

Калан извърна глава настрани.

— Не знам.

Тя навиваше ръкава на роклята около пръста си, забила поглед в земята.

— Никога преди не съм имала приятел. Освен може би сестра ми…

Ричард почувства мъката в гласа й.

— Е, сега вече имаш — каза с най-жизнерадостния си глас. — В крайна сметка току-що заедно преживяхме нещо доста ужасяващо. Помогнахме си един на друг и оцеляхме.

Тя просто кимна. Ричард погледна отвъд Старата гора, към горите, където се чувстваше у дома си. Слънчевата светлина караше зеленото на дърветата да изглежда пълно с живот, изобилно. Погледът му се плъзна вляво, към черните петна, към мъртвите и умиращи дървета, които изпъкваха на фона на пращящите от здраве техни съседи. До преди тази сутрин, преди да открие растението и то да го ухапе, Ричард нямаше представа, че то живее близо до границата и пъпли из горите. Рядко се качваше до Старата гора, толкова близо до границата. Други не биха се приближили дори на мили от нея. Имаше и такива, които се осмеляваха да отидат малко по-надалеч, при положение, че се движеха по Пътеката на ловците или ако самите те бяха ловци, но пак не стигаха толкова близо до границата. Границата означаваше смърт. Говореше се, че да навлезеш в граничната област означава не само да загинеш, но и да загубиш душата си. Граничните надзиратели следяха стриктно хората да стоят настрани от нея.

Той я погледна косо.

— А какво ще кажеш за другото? Защо сме живи? Как стана всичко?

Калан отбягна погледа му.

— Мисля, че добрите духове ни запазиха.

Ричард не повярва на нито дума от това. Но колкото и силно да искаше да узнае отговора, беше против принципите му да кара някой да казва неща, които не желае. Баща му го беше научил да уважава правото на всеки да има свои собствени тайни. Тя сама щеше да избере кога да ги сподели, ако изобщо пожелаеше. Но той нямаше да се опитва да я заставя да го прави.