Черната стрела

Робърт Луис Стивънсън

Черната стрела

Пролог

Всеотмъщаващия Джон

Един следобед към края на пролетта камбаната на Тънстолския замък зазвъня по необичайно време. Далеко и близо в гората и из нивите покрай реката хората започнаха да напускат работата си и забързаха към мястото, отгдето идеше звукът, а в самото селце Тънстол неколцина бедни селяни се бяха събрали и се чудеха какъв ли е тоя призив.

По онова време, в царуването на стария крал Хенри VI 1, селцето Тънстол изглеждаше горе-долу както и днес. Двадесетина къщурки с тежки дъбови талпи бяха пръснати из дългата зелена долина, която се спускаше постепенно към реката. Пътят минаваше по мост, изкачваше се на отсрещния бряг, губеше се в окрайнините на гората, а оттам продължаваше към крепостта и Холиудския манастир. Насред селото се издигаше черквата, заобиколена от тисови 2дръвчета. Зелени брястове и едва раззеленели дъбове увенчаваха склоновете и затваряха отвред кръгозора.

На една могилка до самия мост имаше каменен кръст; около него се бяха събрали селяните — пет-шест жени и един висок мъж в проста червеникава риза — и се чудеха какво ли вещае камбаната. Преди половин час през селцето бе минал вестоносец, който толкова бързаше, че не посмя да слезе, а от седлото изпи пред пивницата паница ейл 3, той не знаеше какво ще става: донесъл бе само запечатани писма от сър Даниъл Брекли до сър Оливър Отс, енорийският свещеник, управляващ крепостта в отсъствието на господаря.

Чу се конски тропот и скоро откъм гората и по кънтящия мост препусна младият мастър 4Ричард Шелтън: сър Даниъл беше негов настойник. Той поне би трябвало да знае какво става, затова го повикаха и замолиха да им обясни. Конникът дръпна поводите и спря на драго сърце; беше младеж под осемнадесет години със сиви очи и изгоряло от слънцето лице, в палто от еленова кожа с черна кадифена яка, със зелена качулка на главата и стоманен арбалет 5на гърба. Вестоносецът бе донесъл, както изглежда, важни новини. Предстоеше битка. Сър Даниъл бил поръчал незабавно да тръгнат за Кетли, които могат да стрелят с лък или да въртят алебарда 6; който не отиде, ще си навлече жестоката му омраза. Но и Дик 7не знаеше с кого ще се бият, нито где ще бъде битката. Скоро щял да дойде самият сър Оливър, а Бенет Хач, който щял да предвожда дружината, обличал бойните си доспехи.

— Ще се разори хубавата земя — каза една жена. — Щом бароните воюват, селяните трябва да ядат корени.

— Не — отговори Дик, — всеки, който тръгне, ще получава по шест пенса дневно, а стрелците по двадесет.

— Ако са живи — възрази жената, — може и да получат, ала какво ще стане, ако умрат, господарю?

— Няма по-добра смърт от тая ако умреш за законния господар — каза Дик.

— Аз нямам законен господар — обади се мъжът с ризата. — Преди време бях с Уолсингхъмовци; всички покрай Брайерлейския път бяхме с тях до по-ланското Сретение господне. А сега трябва да вървя с Брекли! И всичко все по закон. Редно ли е това? Какъв ми е сър Даниъл, какъв ми е сър Оливър… дето разбира повече от закон, отколкото от чест… Мой законен господар е само клетият крал Хари шести, бог да го благослови… горкият, дето не може да различи дясната си ръка от лявата.

— Злочест си, приятелю — отговори Дик, — щом злословиш така и за твоя добър господар, и за нашия крал. Крал Хари 8 — слава богу! — е пак с ума си и ще подреди всичко мирно и тихо. А колкото до сър Даниъл — много си храбър зад гърба му. Аз няма да те издам, но стига си приказвал!

— Не казвам нищо лошо за вас, мастър Ричард — отговори селянинът. — Вие сте още момче, а когато пораснете, ще видите, че джобът ви е празен. Едно ще кажа още: господ да е на помощ на сър Даниъловите съседи, а света дева да закриля тези, на които е настойник.

— Клипсби — каза Ричард, — честта не ми позволява да слушам такива приказки. Сър Даниъл е мой почитан господар и настойник.

— Слушайте, можете ли да ми разгадаете една гатанка? — отвърна Клипсби. — На чия страна е сър Даниъл?

— Не зная — каза Дик и се поизчерви, защото в ония смутни времена неговият настойник минаваше непрестанно ту към едната, ту към другата страна и всяка измяна увеличаваше богатството му.

— Така е — отговори Клипсби. — Никой не знае. Защото той си ляга ланкастърец, а става йоркист.

В същия миг мостът закънтя от конски тропот; всички се обърнаха и видяха, че Бенет Хач препуска към тях — строг, мрачен, мургав мъж с посивели коси, въоръжен с меч и копие, със стоманен шлем и кожено палто. Той беше важна личност по тия места, дясна ръка на сър Даниъл в мирно и военно време, а сега по благоволение на господаря си бе определен за стотник.

— Клипсби — извика той, бягай към крепостта и изпращай нататък всички безделници. Боуър ще ти даде кожена ризница и шлем. Трябва да тръгнем, преди да тръбят за затваряне на портите. И внимавай: сър Даниъл ще нареди добре тоя, който остане последен. Хубаво внимавай? Знам какъв негодник си, Ненс — добави той към една от жените, — в града ли е старият Апълярд?

— Не — отговори жената, — сигурно е на нивата си.

Тогава хората се пръснаха; Клипсби тръгна полека по моста, а Бенет и младият Шелтън препуснаха заедно през селото и отминаха черквата.

— Ей сега ще видим стария мърморко — каза Бенет. — Той ще изгуби в мрънкане и дрънкане за Хари пети 9повече време, отколкото трябва, за да се подкове един кон, и то само защото се е бил с французите!

Къщата, към която отиваха, беше накрай селото, сама сред люлякови дръвчета; просторна ливада я заобикаляше от три страни и стигаше докъм покрайнините на гората.

Хач слезе от коня, закачи поводите на оградата и тръгна с Дик към нивата, гдето старият войник, затънал до колене между зелките, копаеше и от време на време запяваше дрезгаво откъс от някаква песен. Дрехите му бяха кожени, само качулката и наметката бяха от черен шаяк с алени връзки; лицето му бе с цвета и вдлъбнатините на орехова черупка, но старческите сиви очи бяха ясни и зрението им — неотслабнало. Било, че недочуваше, било че му се струваше недостойно за някогашен стрелец от битката при Азенкур 10да обръща внимание на такива дреболии, той не изглеждаше развълнуван нито от тревожния камбанен звън, нито от приближаването на Бенет и момъка, а продължаваше упорито да копае и да писука със слабия си треперлив глас:

— Ник Апълярд — каза Хач, — сър Оливър те приветствува и заповядва да тръгнеш още тоя час да поемеш командата в крепостта.

Старецът вдигна глава.

— Бог да ви закриля, господари! — каза той, като се засмя. — А къде отива мастър Хач?

— Мастър Хач отива в Кетли заедно с всички, на които можем да намерим коне — отговори Бенет. — Изглежда, че ще има битка и лордът иска подкрепление.

— Така ли? — каза Апълярд. — А колко души ми оставяте?

— Оставям ти шестима яки мъже и сър Оливър в добавка — отговори Хач.

— Няма да опазим крепостта — каза Апълярд, — тия хора не стигат. За да сме сигурни, трябват четиридесет души.

— Та нали затова идваме при тебе, стари мърморко! — отвърна Бенет. — Кой друг би могъл да задържи крепостта с толкова хора?