Любовникт на девицата

Лейди Робсарт беше толкова зашеметена, че млъкна за миг.

— Ейми, скъпа, знам, че се носят много клюки за него, но…

— Вярно е — каза тя кратко. — Той самият ми каза истината. Но той се е отказал от нея, така че тя да може да се омъжи за ерцхерцога, за да накара Испания да се присъедини към нас във война срещу французите.

Лейди Робсарт беше зашеметена.

— Каза ти това? Призна всичко?

— Да. — За миг Ейми изглеждаше почти обезсърчена. — Според мен е смятал, че ще го съжаля. Той изпитваше такова самосъжаление, та си мислеше, че трябва да проявя съчувствие към него. Винаги преди съм му съчувствала, той е свикнал да идва при мен със скърбите си.

— Скърбите си?

— Това му е струвало много скъпо — каза Ейми. — Трябва да е имало момент, в който сигурно си е мислел, че тя може би го обича, и аз мога да го освободя, и че може да изпълни бащината си мечта един Дъдли да заеме английския престол. Брат му се ожени за престолонаследницата, Джейн Грей, сестра му е омъжена за Хенри Хейстингс, следващият поред в линията на престолонаследничество след Мери, кралицата на шотландците: той сигурно смята, че това е съдбата, предопределена за семейството му. — Ейми направи пауза. — И, разбира се, е дълбоко влюбен в нея — допълни тя с небрежен тон.

— Влюбен — повтори лейди Робсарт, сякаш никога преди не беше чувала такава дума. — Влюбен в кралицата на Англия.

— Виждам го във всичко, което той изрича — каза Ейми тихо. — Някога той ме обичаше, но всички мислеха, че се е принизил с този брак, и винаги е било вярно, че е имал много високо мнение за себе си. Но с нея е различно. Той е преобразен. Тя е негова любовница, но все още е и негова кралица, той изпитва както страст, така и възхищение към нея. Той… — тя направи пауза, за да намери думите. — Той трябва да се бори за любовта й, докато аз винаги съм била лесна за обичане.

— Ейми, не е ли разбито сърцето ти? — попита мащехата й, действайки опипом с тази нова, владееща се жена. — Мислех си, че той е всичко за теб?

— Болна съм до дъното на душата си — каза Ейми тихо. — Никога не съм знаела, че човек може да изпитва такава скръб. Това е като болест, като язва, която ме разяжда всеки ден. Затова изглеждам отдадена на религията. Единствената утеха за мен е да се моля Бог да ме прибере, и тогава Робърт и тя могат да постъпят както им е угодно, а аз най-сетне ще съм свободна от болката.

— О, скъпа! — лейди Робсарт протегна ръка на Ейми. — Не казвай това. Той не го заслужава. Не си струва да пролееш и една сълза за който и да било мъж на този свят. Най-малко пък за него, който вече ти струваше толкова много.

— Мисля, че сърцето ми е наистина разбито — каза Ейми тихо. — Мисля, че трябва да е така. Болката в гърдите ми е толкова остра и постоянна, та мисля, че ще ме убие. Сърцето ми наистина е разбито. Не мисля, че ще оздравея. Няма значение дали той го заслужава, или не. Свършено е. Дори ако тя се омъжи за ерцхерцога и Робърт се прибере у дома при мен и каже, че всичко е било грешка, как бихме могли да бъдем щастливи отново? Сърцето ми е разбито, и от сега нататък винаги ще бъде така.

Придворните дами на кралицата не можеха да й угодят с нищо, тя кръстосваше из покоите си в двореца Уайтхол като раздразнена лъвица. Повика музикантите си, а сетне ги отпрати. Не й се четеше. Не можеше да почива. Беше се побъркала от тревога и страдание. Искаше да повика Сесил: не можеше да си представи как ще се справи без него. Искаше да повика чичо си, но никой не знаеше къде е той; а после тя размисли и реши, че бездруго не иска да го види. В покоите й чакаха просители, за да се срещнат с нея, но тя отказваше да излезе при тях; дойде шивачът с няколко кожи от Русия, но тя не искаше дори да ги погледне. Принц Ерик Шведски й беше написал писмо от дванайсет страници, върху което бе забоден диамант; но тя не пожела да си направи труда да го прочете.

Нищо не можеше да освободи Елизабет от ужаса, обладал я като кошмар. Тя беше млада жена, едва във втората година от царуването си, и въпреки това трябваше да реши дали да поведе своето кралство на война срещу един непобедим враг, а двамата мъже, на които имаше най-голямо доверие, я бяха напуснали.

Понякога беше сигурна, че допуска грешка, породена от собственото й малодушие, в други моменти беше уверена, че предпазва страната си от катастрофа; през цялото време я измъчваше ужасът, че допуска дълбока и сериозна грешка.

— Отивам да повикам сър Робърт — прошепна Летиша Нолис на майка си, след като цяла сутрин бе гледала как Елизабет трескаво се прехвърля от едно недовършено занимание на друго.

— Не и без нейна заповед — отвърна Катерина.

— Да — настоя Летиша. — Той е единственият, който може да я утеши, а ако продължава така, тя ще се поболее и ще подлуди всички ни.

— Летис! — каза остро майка й, но момичето вече се беше измъкнало от стаята и беше отишло в покоите на сър Робърт.

Той плащаше сметки: пред него беше отворен голям сандък с пари, икономът му представяше документи и отброяваше монети за огромните разноски на конюшните.

Летиша потропа на вратата и надникна в стаята.

— Мистрес Нолис — каза Робърт с равен тон. — Това наистина е необичайна чест.

— Става въпрос за кралицата — каза тя.

Той веднага скочи: насмешливото му изражение беше изчезнало напълно:

— В безопасност ли е тя?

Летиша отбеляза как първата му мисъл беше, че Елизабет е била нападната. Значи баща й беше прав: всички те се намираха постоянно в изключителна опасност.

— В безопасност е, но много разстроена.

— Тя ли изпрати да ме повикаш?

— Не. Дойдох, без да ми нареждат. Помислих си, че ще е добре да отидете при нея.

Той й се усмихна лениво.

— Ти си изключително необикновено момиче — каза. — Защо си се нагърбила сама с такава задача?

— Тя не е на себе си — сподели Летиша. — Става дума за войната с Франция. Тя не може да реши, а трябва да вземе решение. Изгуби Сесил, а изглежда, че изгуби и вас. Няма си никого. Понякога мисли в полза на дадено решение, друг път мисли против него, но никое решение не я задоволява. Нервна е като заек, подгонен от пор.

Робърт се намръщи на непристойния й език.

— Ще дойда — каза той. — И ти благодаря, че ми каза.

Тя му хвърли закачлива усмивка изпод тъмните си ресници.

— Ако бях на мястото на кралицата, щях да искам да бъдете до мен през цялото време — каза тя. — Без значение дали има война или не.

— А как са сватбените ви планове? — попита той вежливо. — Роклята ушита ли е? Готово ли е всичко? Гори ли женихът от нетърпение?

— Благодаря ви, да — каза тя невъзмутимо. — А как е лейди Дъдли? Не е болна, надявам се? Ще дойде ли скоро в двора?

В кралските покои Елизабет седеше на стола си до огъня, дамите й се бяха пръснали из стаята в напрегнато очакване какво ли можеше да е следващото й искане. Други придворни се навъртаха наоколо с надеждата да бъдат поканени да говорят с нея, но Елизабет не желаеше да изслушва прошения, не желаеше никой да отвлича вниманието й.

Дъдли влезе, и при звука от стъпките му тя се обърна веднага. Радостта, внезапно появила се върху лицето й, не можеше да бъде прикрита. Тя се изправи на крака.

— О, Робърт!

Без друга покана той се приближи до нея и я придърпа със себе си в една прозоречна ниша, далече от любопитните погледи на дамите й.

— Знаех, че си нещастна — каза той. — Трябваше да дойда. Не можех да стоя далече от теб и миг повече.

— Как разбра? — настоя тя: не се сдържа и се наведе към него. Дори само мирисът на дрехите му, на косата му, беше дълбока утеха за нея. — Как изобщо разбра, че се нуждая от теб тъй отчаяно?

— Защото не мога да намеря покой, без да съм близо до теб — каза той. — Защото аз също имам нужда от теб. Разстроило ли те е нещо?

— Сесил ме напусна — каза тя съкрушено. — Не мога да се справя без него.