Тай-пан

— Съгласен! — каза Струан.

Куанс подхвърли шапката си във въздуха и затанцува прегърнал корема си. След това оправи лилавата си копринена жилетка, вдигна шапката си и я нахлупи на главата си.

— Тай-пан, ти си принц! Кой друг освен мен — Аристотел — би дръзнал да направи такова нещо? Има ли по-добър от мен? Великолепно! О, чудесни Куанс! Цар на художниците! Двеста. В аванс.

— След конкурса.

— Не ми ли вярваш?

— Не. Можеш да заминеш. Или да се изпариш.

— Дори от смъртното си ложе ще стана, за да участвам като жури в този конкурс. Всъщност аз сам кандидатствах за него. Да, кълна се в четката на Рембранд, аз с радост бих платил… бих платил сто гвинеи за тези привилегии дори ако трябваше да пълзя в краката на Брок да ми отпусне заем.

— Какво?

Куанс отново подхвърли шапката си във въздуха.

— О, щастие! О, радост! О, чудесни, божествен Куанс! Ще влезеш в историята. Божествени, великолепни Куанс!

— Изобщо не те разбирам, Аристотел — каза Роб. — Наистина ли искаш работата?

Куанс свали шапката си и докосна пясъка с нея. Очите му искряха.

— Не разбираш ли какви предимства ми дава тази работа? Всяка кокотка в Азия ще бъде… как да се изразя… готова да завърти съдията, нали така?

— И ти си съгласен? Още преди конкурса?

— Разбира се. Но изборът ще бъде почтен. Най-добър. Отсега зная победителката.

— Коя ще бъде?

— Още сто лири, днес!

— Хей, какво ще правиш с парите? Аз, Роб и Купър ти даваме цяло богатство.

— Давате ли, казваш? Давате? Имате привилегията да подкрепяте безсмъртието. Кълна се в цицата на Луцифер! Впрочем има ли бренди в тези варели? Изпитвам неутолима жажда.

— Няма нищо. Нито капка.

— Каква простотия! Отвратително! — Куанс подсмъркна отново и видя Лонгстаф, който бързаше към тях. — Е, ще тръгвам. Довиждане, момчета. — Той се отдалечи, като си подсвиркваше и когато мина покрай Лонгстаф, свали шапка със сериозен вид.

— О, Дърк — каза Лонгстаф и по лицето му се разля широка усмивка, — защо е толкова весел Аристотел?

— Просто се радва, както и вие, че „Ноубъл хаус“ още съществува.

— И правилно, нали? — Лонгстаф изглеждаше радостен и изпълнен с уважение. — Не знаех, че в Азия има толкова много сребро. Чудесно е човек да се разплаща така. Между другото, желаете ли да вечеряме заедно тази вечер? Искам да се допитам до вас за някои неща.

— Боя се, че тази вечер съм зает, Уил. Какво ще кажете за утре? Защо не дойдете в главната квартира на борда на „Рестинг клауд“? По обяд.

— Много подходящо време. Много подходящо. Радвам се, че…

— О, между другото, Уил. Защо не отмените заповедта за изпращане на флотилията на север?

Лонгстаф се намръщи.

— Но тези дяволи отхвърлиха нашия договор!

— Да, що се отнася до императора на Манджурия. Но по това време на годината има тайфуни. По-добре дръжте корабите на едно място. И подръка.

Лонгстаф пое дъх и оправи гънките на бляскавата си униформа.

— Адмиралът не се безпокои за времето. Но ако казвате — той кихна, — какво ще правим, ако не тръгнем на север, а?

— Хайде да поговорим за това утре.

— Много умно. Да го оставим за утре. Така трябва да направим, нали? Ще се радвам да мога отново да се посъветвам с вас. Е, изглежда, всичко е готово да започнем. Между другото, възхитен съм от другия ви жест. — Лонгстаф се отдалечи радостно.

— Какво искаше да каже с това? — попита Роб.

— Не зная. Сигурно говори за среброто. Слушай, Роб. Утре го посрещни ти. Кажи му какво да прави.

— Какво значи това? — усмихна се Роб.

— Ще завзема фортовете Боуг. После ще нанеса удар по Кантон. Веднага. Ще поискам откуп за Кантон. Шест милиона таела в сребро. После тръгвам на север с попътния вятър. Както преди.

— Но той иска да разговаря с тебе.

— Сега можеш да го въртиш на малкия си пръст. Той видя среброто.

— Няма да ми се довери като на теб.

— След пет месеца ще трябва да го направи. Как го прие Сара?

— Както очаквах. Решила е да замине. — Роб погледна към платформата, където бе настъпило оживление. Лонгстаф се качваш6по стъпалата. — Много си любезен с него, Дърк, независимо от обидното му поведение. И все пак ще знам, че ще му го върнеш нали?

— Той е първият губернатор в Хонконг. Губернаторите се назначават за четири години. Ще има време и за Лонгстаф.

— А какво ще стане с могилата?

— Това вече е решено.

— Не.

— Господа — обърна се Лонгстаф към насъбралите се търговци, преди да започнем, бих желал да потвърдя принципите за владеене и разпореждане със земята, препоръчани ми от правителството на Нейно величество. — Той зачете от един официален документ: — Цялата земя принадлежи по право на Нейно величество. Раздаването й става на публичен търг, като право да я владее има този, който предложи най-висока цена за годишна поземлена рента. Годишната рента също се определя с наддаване. Наем за срок от деветстотин деветдесет и девет години. В рамките на една година трябва да се построи сграда на минимална стойност сто долара, като цената се определя върху съотношение от четири шилинга и четири пенса към долара. В противен случай разпределението на земята се обезсилва. Половината сума от предлаганата цена се плаща предварително в брой. — Той вдигна глава от документа. — Първоначално възнамерявахме днес да предложим сто парцела, но не успяхме да огледаме всички. Предлагаме приблизително петдесет, а останалите, когато е възможно. Препоръчах купувачите да получат неограничено поземлено право над парцелите си. О, да, също тези, които купуват крайбрежни земи, да могат да избират парцели в периферията и във вътрешността на страната. Крайбрежните земи са сто фута широки и обърнати към Куинс роуд по протежение на морето. — Отново вдигна поглед и се усмихна любезно. — С раздаването на земята днес предполагаме, че полагаме основите на бъдещия град. Отделна земя е предназначена за съд, правителствени сгради, дом на губернатора, игрище за крикет, пазар и за ориенталците. Формално нарекох бъдещия град Куинс таун.

Чуха се приветствени възгласи.

— Това е първата възможност да ви приветствам. Бих казал, че ни предстоят тежки времена. Но нека не се предаваме. Да се стегнем, да впрегнем всичките си сили и тогава, с Божия помощ, ще победим езичниците за чест и слава на Нейно британско величество и за славата на колония Хонконг.

Чуха се три възгласа ура за кралицата, три възгласа ура за колонията и три за Лонгстаф. Китайските зяпачи бъбреха, гледаха и се смееха.

— Сега, ако мистър Брок благоволи да отвлече мислите ви от странната промяна, която настъпи в „Ноубъл хаус“, ще обявим началото на търга.

Брок и Горт пламнаха, когато смехът на тълпата ги заля. Лонгстаф слезе от платформата и Глесинг се приближи до него.

— Трябва да повторя Ваше превъзходителство — каза той, — че не всички парцели бяха огледани внимателно поради липса на време.

— Това са подробности. Подробности, приятелю. Какво значение имат няколко фута? За всички ще има земя. Продължавай, Кълъм скъпо момче. Довиждане. — Лонгстаф тръгна към катера и когато мина покрай Струан, усмихна се и вдигна шапката си. — Утре по обяд, нали, Дърк?

Кълъм изтри потта от лицето си и погледна дребния човек, застанал до него.

— Мистър Хибс?

Хенри Харди Хибс се изпъна в целия си ръст — пет и половина фута — и се качи на платформата.

— Добър ден, господа! — поздрави той с мазна усмивка. — Енри Арди Ибс. Акционери и поземлени агенти. Официален акционер на Негово превъзходителство почитаемия Лонгстаф. На вашите услуги. — Беше мръсно противно джудже с плешива глава и раболепно поведение. — Парцел номер едно. Е, хайде, кой ще залага?

— Откъде, по дяволите, го намери, Кълъм? — попита Струан.

— Един от нашите търговци. — Кълъм чу гласа си да долита до слуха му и пожела денят да свърши по-скоро. — Работел е, за да плати превоза си от Сингапур. Там го обрали и му откраднали всички пари.

Струан слушаше как Хибс хитро и умело успяваше да покачва цената все по-високо и по-високо. После огледа тълпата и се намръщи.