Тай-пан

— „Ноубъл хаус“ реши да плати в брой — каза Струан безцеремонно. Запали клечка и я поднесе до свитъка от чекове. Извади три пури предложи една на Роб и една на Кълъм и ги запали с горящата хартия — Всичко е претеглено. И ако искате сами да проверите количеството, разполагаме с кантар.

Кръвта нахлу в главата на Брок.

— Да гориш в ада дано!

Струан хвърли овъглената хартия на земята и я стъпка в пясъка.

— Благодаря, мистър Кудахи. Отведете хората на „Тъндър клауд“!

— Слушам, сър!

Кудахи и моряците хвърлиха последен тъжен поглед към среброто и се втурнаха към лодките.

— Е, свърши се — обърна се Струан към Роб и Кълъм. — Сега можем да се погрижим за земята.

— Наистина рядко зрелище, Дърк — каза Роб. — Идеята беше гениална.

Кълъм огледа брега. Видя алчност и завист и очи, които ги гледаха крадешком. „Господи — каза си той тихо, — благодаря Ти, че ме направи част от «Ноубъл хаус»! Благодаря Ти, че ме направи свое оръдие!“

Брок дойде на себе си.

— Горт, грабвай своите здравеняци и всички бегом!

— Какво?

— Бегом марш, по дяволите! — Гласът му беше тих и свиреп. — Въоръжени! След малко всички пирати езичници от Азия ще виснат на врата ни!

Горт си плю на петите.

Брок извади пищовите си и ги подаде на Нагрек.

— Ако някой се приближи на пет ярда, пръсни му черепа! — каза той и се отправи към Лонгстаф. — Мога ли да взема от вас тези войници, Ваше превъзходителство? Ще си имаме куп неприятности.

— А? Войници? Войници? — Лонгстаф гледаше среброто и примигваше. — Господ да ме убие, това истинско сребро ли е? Всичкото? Господ да ме убие, осемстотин хиляди лири сребро ли, казваш?

— Малко повече — отвърна Брок нетърпеливо. — Онези войници и моряци. Всеки, който носи оръжие, да го пази, за бога!

— О, въоръжени! Разбира се. Адмирале, разпоредете се, моля!

— Стой там! — изкрещя адмиралът, вбесен от алчността, изписана на всички лица, включително на офицерите от Кралската флота. Дотърчаха войници от военната флота, моряци и пехотинци.

— Застанете в кръг на петнайсет стъпки от съкровището. Сега един може да се приближи. Разбрано? — стрелна гневен поглед към Брок. — Сега аз отговарям за безопасността му за един час. После го отнесете където трябва.

— Много благодаря, адмирале! — каза Брок, като едва се въздържа да не изпсува.

После погледна към морето. Катерът на Горт се носеше бързо към „Уайт уич“. „Един час ще е достатъчен — помисли той, като проклинаше Струан и среброто. — Как, по дяволите, ще мога да разтоваря такова голямо количество? На коя компания да се доверя? с наближаващата война и вероятно без търговия? Ако търговията не замре, тогава ще купя сезонния чай. Ако търговията не е гарантирана, тогава акциите на всички компании отиват по дяволите. Освен на тези скапаняци от «Ноубъл хаус». Никаква банка, никакво скривалище и никаква сигурност! Как да се отървеш от среброто? Животът ти е в опасност. Трябваше да мислиш, по дяволите! Трябваше да разбереш, че точно това иска този мръсен педераст. Хубаво те подреди!“

Брок откъсна поглед от среброто и го насочи към Струан. Видя подигравателната усмивка и побесня.

— Денят още не е свършил, по дяволите!

— Точно така, Тайлър — отговори Струан. — Имаме още едно нещо за уреждане.

— Да, дявол да те вземе! — Брок тръгна през смълчаната тълпа към платформата.

Неочаквано Кълъм почувства как тревогата се върна и го заизмъчва още по-силно отпреди.

— Чуй, татко — побърза да каже той едва чуто, — чичо Роб е прав. Брок ще те остави на мира, когато наддаването стигне…

— Да не започваме отново, момчето ми, за бога! Могилата принадлежи на „Ноубъл хаус“.

Кълъм погледна баща си безпомощно. После се отдалечи.

— Какво, по дяволите, става с него? — попита Струан Роб.

— Не знам. Цял ден е неспокоен като разгонена кучка.

После Струан забеляза Сара, застанала с Кълъм в края на тълпата, с пребледняло лице, подобна на статуя. Той хвана ръката на Роб и го поведе към тях.

— Още ли не си казал на Сара, Роб? За това, че оставаме?

— Не.

— Сега е моментът. Когато отново забогатя.

Приближиха се до Сара, но тя не ги забеляза.

— Здравей, чичо Дърк! — каза Карин. — Мога ли да си поиграя с хубавите ти кубчета?

— Истински ли са, Дърк? — попита Сара.

— Да, Сара — отговори Роб.

— Един Господ знае как си го направил, Дърк, но благодаря ти все пак. — Тя примижа, когато детето в корема зарита, и извади амонячната сол. — Това означава… означава, че сме спасени, нали?

— Да — каза Струан.

— Мога ли да взема едно кубче, мамо? — пискаше Карин.

— Не, мила. Тичай и си поиграй — каза й Сара. Тя се приближи до Струан и го целуна разплакана. — Благодаря ти!

— Недей да ми благодариш, Сара. Цената на толкова много сребро е висока. — Струан докосна шапката си и се отдалечи.

— Какво иска да каже, Роб?

Роб й каза.

— Все пак аз ще замина — каза му тя. — При първа възможност. Щом се роди бебето.

— Така ще бъде най-добре.

— Ще се моля никога да не намериш онази.

— О, не започвай отново, Сара! Моля те! Толкова хубав ден! Отново сме богати! Можеш да имаш всичко, което си пожелаеш на този свят!

— Може би просто искам да имам съпруг. — Сара тръгна тежко към голямата лодка и когато Роб понечи да я последва, го сряза: — Благодаря, но мога и сама да се кача. Ела, Карин, скъпа.

— Както искаш — каза Роб и закрачи отново по брега. Известно време не откри Струан в тълпата. После приближи до подиума и го забеляза да говори с Аристотел Куанс. Отиде до тях.

— Здравей, Роб, скъпи приятелю! — поздрави Куанс сърдечно. — Тъкмо казах на тай-пана какъв великолепен жест. Великолепен! Напълно в стила на „Ноубъл хаус“! — После се обърна към Струан и грозноватото му лице радостно засия. — Между другото, дължиш ми петдесет гвинеи.

— Няма такова нещо!

— За портрет на Кълъм. Готов е. Не може да си забравил!

— Беше трийсет гвинеи и ти дадох десет в аванс, боже мой!

— Даде ли ми? Дяволите да ме вземат! Сигурен ли си?

— Къде е Шиваун?

— Чух, че е болна, горкичката. — Куанс подсмъркна драматично. — Ти си щедър момче. Ще ми дадеш ли заем? За една полезна работа?

— От какво е болна?

Куанс се огледа и понижи тон:

— Влюбена е.

— В кого?

Куанс се поколеба:

— В тебе, момче.

— О, върви по дяволите, Аристотел! — отвърна Струан кисело — Ако щеш, вярвай! Казвам ти. Няколко пъти пита за теб.

— Докато позираше ли?

— Кога е позирала? — попита Куанс наивно.

— Знаеш кога.

— Влюбена е, момчето ми! — Дребосъкът се изкиска. — Сега, когато отново си богат, може да я грабнеш и да я търкулнеш в сеното! Кълна се в тестисите на безсмъртния Юпитер! Тя сигурно е великолепна. Само петдесет гвинеи и цял месец няма да те безпокоя.

— Каква е тази полезна работа?

— За мен самия, мило момче. Нуждая се от лечение. Напоследък боледувам.

— Да, знам какъв е проблемът. Годинките започват да тежат. Ужасно е за човек на твоята възраст.

— Трябва да призная, че съм все още в чудесна форма. Петдесет не е много за един обеднял бог.

— Ще получиш двайсет гвинеи, когато ми предадеш портрета. — Струан се наведе и пошепна многозначително: — Аристотел, искаш ли комисиона? Да речем, сто лири? В злато?

Куанс веднага протегна ръка.

— Дадено! Ето ръката ми! Кого трябва да убия?

Струан се засмя и му каза за бала и за конкурса.

— Големи фойерверки? Никога, по дяволите! — избухна Куанс. — Да не съм глупак! Да не искаш да ме кастрират! Да ме изпратят преждевременно в гроба? Да ме подгони всяка проститутка в Азия? Да бъда отлъчен от обществото? Никога!

— Само човек с твоите знания, твоя статут, твоето…

— Никога, Господи! Ти, който ми се пишеш за приятел, за някакви мизерни сто лири да ме излагаш на смъртна опасност. Да, Господи! Смъртна опасност! Да страдам, да ме мразят, да ме съсипят, да ме уморят преждевременно… направи ги двеста!