Изповедта на един македонски четник

Влязохме в лодката четирима на брой и плувахме по течението на синята мъгла. Обзе ни особено усещане на подем, като че се устремявахме в пространството. Нищо не се виждаше, даже мътната вода, по която се движехме. Над главите ни бързо се полюляваха и изчезваха клони, като черни, тайнствени предмети. Движехме се с голяма бързина.

Мъглата започна да оредява и неочаквано да се отдръпва, като откри околната местност.

Лодките ни бягаха по широк канал, край нас се движеха гори полунаводнени, черни, безлистни. дървета и пълзящи растения, легнали и треперещи над калната вода. Тук-там се откриваха пространства черна тръстика, между която неподвижно седяха и гледаха чудовищни масленозелени жаби. Те имаха големи очи с жълти кръгове около тях, сякаш носеха фантастични златни очила.

Отклонихме се от широката река и почнахме да се провираме между черните стволове на дърветата по тунели от преплетени клони. Плувахме бавно. Един тласкаше лодката с прът, който опираше в дъното на водата. Рояк диви птици се виеха над главите ни. От едно гнездо излетя сокол и разнесе силна миризма на мърша. Навлязохме в малки лагуни, от които се виждаха открити пространства вода. Диви патици и гъски се вдигаха. Зърнах неподвижни и съзерцателни жерави, които се оглеждаха в тихата блатна вода.

Дърветата почнаха да оредяват. Плавахме по тесен воден път, криволичещ през висока тръстика, която някъде преплиташе стъблата си, та минавахме под техния свод.

Неочаквано за мене излязохме в открито езеро и срещу нас се очерта малък остров, на чийто бряг имаше две папурови колиби. От едната димеше. Чу се вик и около двадесет души излязоха от колибите. Това бяха хора с дълги коси, някои с бради, но всички облечени с познатите сиви потури и бели навуща. Те се събраха на пристана и едновременно ни поздравиха с ура. Нашите хора от лодката им отговориха.

– Това е нашият постоянен гарнизон – обясни ми Лука.

4. Блатата на Караферия

Някога цялата тая блатиста земя на Южна Македония била в ръцете на турското правителство. Водили се преговори с един чуждестранен синдикат да я пресуши и да използва богатия износ на тор за земеделски цели. Френски учени и инженери я прегледали, изследвали, написали за нея блестящи доклади. Както всичко, турците я карали полека-лека. Между това войската имала постове тук по островите и гарнизон. Но първото лято маларичната треска ги нападнала и всички се принудили да се оттеглят в планинските села. През същото лято една чета била притисната от кавалерийски патрул някъде в полето. Българи-рибари дали лодките си на нелегалните да избягат в блатата. Местността харесала на комитите и те решили да се настанят в нея. Изгорили казармите, като оставили за себе си само два поста.

Когато есента турските войски се върнали, за да заемат старите си места, те не знаели какво се е случило. Един залп от манлихерови пушки, който изгърмял сред високата тръстика, донесъл смърт за някои, а на останалите отворил очите. Един млад офицер, по-глупав от другите, извикал:

– Ние сме аскер! Ким син сис? ¹²

От тръстиките отговорили:

– Ние сме комити, ура!

Някои от войниците, наплашени, за да се прикрият, нагазили в тинята, но вместо спасение, намерили смъртта си, затънали в тинята. Останалите се оттеглили въпреки бесните заповеди на командващия паша, който се бил разположил на пет километра назад. Всички виждали, че е смешно да се отива срещу един невидим неприятел с малки, неудобни лодки през един канал, един метър широк.

На следния ден се събрал цял корпус войска и с 12-сантиметрови оръдия обстрелвали блатото, но чуждестранните офицери, пристигнали от Солун, забелязали, че е срамно да се хвърлят 12 см гранати срещу някакви си 20 – 30 комити. Тогава турците построили специални лодки, обковани с метал, и се опитали да изпратят целия корпус наведнъж срещу скрития враг. Но приближаването до него ставало само по единствения канал, който давал достъп на лодките една по една, при което опасността за аскера била явна. Турското правителство вдигнало ръка и оставило блатата на нелегалните...

Аз нямах нужда от експерти, за да оценя удобствата на нашата позиция, още повече, като имах пред вид първобитната тактика на турските войски. Ние бяхме обградени от плитка, но тинеста вода и заслонени от всички страни с тръстика, висока повече от три метра. Сред острова се издигаше високо дърво, от клоните на което денонощно бдеше часовой. Оттук се виждаше Олимп и между подножните хълмове белите здания на Караферия, Негуш и Воден. Наблизо блестеше открита вода, през която нападателят трябваше да мине.

Но тези стратегически предимства аз оцених по-късно. Отначало полюбопитствувах да се опозная с хората около мене. Досега познавах само Лука и Тодор, защото селяните можеха да ни разквартируват на малки групи. Останалите бяха за мене неопределени фигури, наметнати нощно време с пелерини, една редица от мълчаливи сенки, които се движеха по тъмните планински пътеки.

Тук изпъкнаха в жизнения блясък на реалността – една тълпа без бради, весели и приказливи момчета, живописни по външност, в цветни пояси, някои с дълги коси, макар и съвсем различни от бандитите, които ни представят театралните директори. За такова нещо имаше твърде малко лични накити и твърде много добродушни лица. Като да бяха някакъв лагер на милиционни доброволци. Всички бяха в сива униформа, макар и на някои малко покъсана, закърпена и износена. Един далечен влак, който пухтеше и свиреше, когато минаваше железопътния мост, ме разбуди от моето съзерцание, но не ме убеди, че се намирам в нелегален лагер.

Момчетата изглеждаха срамежливи.

– Те си представляват – пришепна ми с усмивка Тодор, – че вие сте един вид международна комисия с македонската конституция в чантата си.

Вечерта се събрахме в голямата колиба, гдето четниците спяха. По средата се разгоря голям огън, димът от който се прецеждаше през тръстиката на покрива. В дъното постлаха голяма черга върху дебелата настилка от папур. Тук Лука, Тодор и аз установихме своята постоянна квартира. Никой аристократичен салон не е бил по-добре украсен с оръжия; над главата на всеки спящ четник висяха манлихерова карабина, щик и наган.

Макар че Лука беше човек с военно образование (той е бил офицер в българската армия), неговите отношения към момчетата бяха демократични. Те се събираха около него в полукръг и всеки можеше да задава въпроси, на които Лука отговаряше. Скоро разбрах, че тия момчета не са невежи по световните работи. Повечето от тях са бивали в България.

Две от момчетата ми направиха особено силно впечатление. Те бяха от студентския тип и такива бяха в действителност – единият беше дезертьор от Софийското военно училище.

За да не направя фалшиво впечатление, което може би съм създал тъкмо сега, нека добавя, че Лука не беше оръдие на българската политическа пропаганда в Македония. В действителност той взел участие в заговор за детронирането на княз Фердинанд и установяване на българска република. Разкриването на заговора довело до смъртна присъда за Лука, но Народното събрание я изменило в краткосрочен затвор, като един протест срещу княза, който по това време бил в конфликт с народните представители ¹³.

Известно време е бил редактор на радикален вестник, след това избухнало въстанието от 1903 година в Македония и той предложил доброволно своите военни познания. Оттогава той бе останал в Македония като началник на Воденския район. При едно от годишните му посещения в България, правени за доставяне на военни материали, които Централният комитет купуваше от австрийски търговци, аз бях представен на Лука от Дамян Груев, главния организатор на революционната организация ¹⁴.