Антоний и Клеопатра

— Браво на теб, Полионе! — възкликна Меценат, като се усмихваше широко. — Не бих могъл да го кажа по-добре от теб. — Той шеговито потръпна. — Най-малкото защото не бих посмял да говоря по такъв начин за Антоний. Да, приятелю, наистина много добре казано! Сега ни остава единствено да убедим Антоний да се съгласи. Не предвиждам никакви възражения от страна на Цезар Октавиан. Той преживя ужасни дни напоследък, а и пътуването извън Рим отново влоши астмата му.

— Астма ли? — объркано го погледна Полион.

— Да. Едва преживява пристъпите. Именно затова се кри в блатата при Филипи. Заради прахта и пушека във въздуха!

— Разбирам — бавно рече Полион. — Разбирам.

— Това е неговата тайна, Полионе.

— Антоний знае ли?

— Разбира се. Нали са братовчеди, винаги е знаел.

— Какво ще каже Октавиан за позволението изгнаниците да се върнат по домовете си?

— Няма да възрази. — Меценат като че ли се замисли за нещо, после продължи: — Трябва да знаеш, че Октавиан никога не ще тръгне срещу Антоний, макар да не съм сигурен дали ще успееш да убедиш Антоний в това. Край на гражданските войни. Той ще се съобрази с това, Полионе. Нали точно затова сме тук. Каквито и да са провокациите, Октавиан няма да вдигне ръка срещу друг римлянин. Неговият път е пътят на дипломацията, на масата за срещи, на преговорите.

— Не съм предполагал, че гледа по такъв начин на нещата.

— Точно по такъв начин гледа, Полионе. Точно по такъв.

Убеждаването на Антоний да приеме условията, които Полион бе очертал пред Меценат, отне цял нундин. През цялото време имаше гневни тиради, блъскане по стената, сълзи и викове. После той започна да се успокоява. Яростните му пристъпи бяха тъй опустошителни, че дори човек със силата на Антоний не можеше да издържи на подобно темпо повече от нундин. След яростта той изпадна в депресия, а накрая и в отчаяние. И точно когато достигна дъното, Полион нанесе удара си — или сега, или никога. Някой от типа на Меценат не би могъл да се справи с Антоний, но войник като Полион — човек, когото Антоний уважаваше и обичаше — знаеше точно какво да прави. Освен това се ползваше и с доверието на някои твърди привърженици в Рим, които при нужда щяха да застанат решително на негова страна.

— Добре, добре! — извика обезсърченият Антоний, без да престава да скубе косите си. — Ще го сторя! Сигурен ли си за изгнаниците?

— Абсолютно.

— Настоявам за някои неща, които не си споменал.

— Кажи ги сега.

— Искам да ми бъдат пратени пет от единадесетте легиона на Гален.

— Мисля, че няма да има проблем.

— И няма да се съглася да обединя силите си с Октавиан за прочистване на морето от Секст Помпей.

— Това не е много мъдро, Антоний.

— Ще ме попиташ ли дали ме е грижа? Ни най-малко! — грубо отвърна Антоний. — Трябваше да назнача Ахенобарб за губернатор на Витиния. Бесен е заради условията на съглашението, а това означава, че нямам достатъчно кораби, за да се справя без Секст. Така че той остава в случай, че ми потрябва. Искам това да е ясно.

— Октавиан ще се съгласи, но няма да е особено радостен.

— Всяко нещо, което го прави нещастен, е добре дошло за мен!

— Защо не споменаваше за астмата на Октавиан!

— Пфу! — плю Антоний. — Той е момиче! Само момичетата се разболяват, без значение от какво. Астмата му не е извинение.

— Неотстъпчивостта ти по отношение на Секст Помпей може и да ти струва нещо.

— Какво да ми струва?

— Не знам — намръщи се Полион. — Просто ще ти струва.

Октавиановата реакция на условията беше коренно различна. „Интересно колко много се промени лицето му през последните дванадесет месеца — помисли си Меценат. — Надраснал е предишната си детска хубост, макар че си остава красив. Немирната му коса е по-къса, стърчащите уши вече не го вълнуват особено. Най-голяма обаче е промяната в очите му, най-чудните очи, които съм виждал някога — толкова огромни, блестящи, сребристосиви. Винаги са били абсолютно непроницаеми, никога не са издавали мислите или чувствата му, а ето че зад съвършенството им вече може да се види и твърдостта на камък. И устата, която мечтая да целуна, макар да знам, че никога не ще ми бъде позволено, е станала по-твърда, по-напрегната. Вероятно това означава, че е пораснал. Пораснал? Та той никога не е бил момче! Девет дни преди октомврийските календи 38 навърши двадесет и три. А Марк Антоний е на четиридесет и четири. Наистина чудо.“

— Щом Антоний отказва да ми помогне срещу Секст Помпей, ще трябва да си плати — рече Октавиан.

— Но как? Няма начин да го принудиш.

— Напротив, има. И тъкмо Секст Помпей ми го осигури.

— По-точно?

— Брак — рече Октавиан с напълно спокойно лице.

— Октавия! — ахна Меценат. — Октавия…

— Да, сестра ми. Вдовица е, така че няма пречки.

— Но десетте месеца траур още не са минали.

— Шест вече минаха и цял Рим знае, че не е бременна — смъртта на Марцел беше дълга и мъчителна. Няма да е трудно да получи опрощение от жреческите колегии и седемнайсетте племена, които гласуват в религиозните комиции. — Октавиан се усмихна самодоволно. — Всички те са готови на какво ли не, само и само да предотвратят една война между Антоний и мен. Всъщност май в аналите на Рим няма да се намери брак, който да се радва на по-голяма популярност.

— Той няма да се съгласи.

— Антоний ли? Та той би си легнал и с крава.

— Чуваш ли се какво говориш, Цезаре? Знам колко много обичаш сестра си, а в същото време си готов да й натресеш Антоний? Та той е пияница и бие съпругите си! Октавия е най-милата, най-сладката, най-добрата жена в Рим. Дори народът я обожава, както обожаваше дъщерята на Божествения Юлий.

— Оставам с впечатлението, че ти искаш да се ожениш за нея, Меценате — лукаво рече Октавиан.

Меценат се наежи.

— Как можеш да се шегуваш с нещо толкова… толкова сериозно? Харесвам жените, но в същото време ги съжалявам. Водят толкова еднообразен живот, единствената им стойност е в брака — най-доброто, което можеш да кажеш за римското правосъдие, е, че позволява на повечето от тях да контролират собствените си средства. Изхвърлянето им в периферията на обществения живот може да тежи на Хортензии и Фулвии, но не и на Октавия. Ако й тежеше, сега нямаше да седиш така самодоволен и сигурен в послушанието й. Не е ли време да бъде оставена да се омъжи за онзи, за когото наистина желае?

— Няма да я принуждавам, ако това намекваш — отвърна непреклонно Октавиан. — Не съм глупак, нали разбираш, и след Фарсала съм присъствал на достатъчно семейни вечери, за да знам, че Октавия е повече от наполовина влюбена в Антоний. Така че ще приеме участта си с готовност. Всъщност дори с радост.

— Не мога да повярвам!

— Така е. Изобщо не мога да разбера какво толкова виждат жените в мъжете, но в това отношение повярвай на думата ми — Октавия си пада по Антоний. Това и собственият ми брак със Скрибония ми подсказаха тази идея. Не се съмнявам и в Антоний, щом стане дума за вино и биене на жени. Може наистина да е нападнал Фулвия, но явно провокацията е била наистина голяма. Въпреки цялата си напереност той е доста сантиментален към жените. Октавия ще му хареса. Направо ще започне да я обожава, също като простолюдието.

— Не забравяй египетската царица. Няма да е верен съпруг.

— Че кой мъж в далечни земи е верен? Октавия няма да го обвинява заради това, тя също не е вчерашна.

Меценат вдигна ръце и се оттегли да размишлява върху неприятната участ на дипломата. Нима Октавиан наистина очакваше, че той, Меценат, ще проведе тези преговори? Е, нямаше да го направи! Да хвърли бисер като Октавия на свиня като Антоний? Никога! Никога, никога, никога!