Душегубеца

— Чухме, че са те заловили, Майкъл!

— Правилно сте чули — отвърна Сен Клер.

После йезуитът представи Ребека на присъстващите. Двете жени моментално я прегърнаха, надавайки викове на ужас при вида на одраскванията по лицето и ръцете й, раздърпаната й рокля и мръсната й коса, в която още се забелязваха следи от лудешкия бяг през гората. След това я отведоха в някаква стая на горния етаж и наредиха на слугите да донесат едно дървено корито и кани с топла вода. Ребека свали дрехите си и с удоволствие се отпусна в ароматизираната вана. Откъм коридора се чуваха викове и смях — Сен Клер също беше качен на горния етаж и беше принуден от домакините им да се изкъпе и преоблече.

Ребека затвори очи. Не биваше да ревнува. Двете дами Пелам очевидно обожаваха Сен Клер и го възприемаха не просто като йезуитски свещеник, ами като свой близък родственик. За миг девойката се отнесе, позволявайки на топлата вода да се плиска покрай тялото й, но в следващия момент йезуитът влезе в стаята и тя подскочи. Ребека се потопи по-надълбоко в коритото, а страните й поаленяха от срам. Девойката се накани да го наругае, но после видя, че зад гърба му стоят лейди Елинор и Мери. Освен това времето за шеги явно беше свършило. Сен Клер й носеше комплект мъжки дрехи — бяла ленена риза, зелен жакет, тесни панталони, ботуши и дори един портупей със затъкната в ножницата му кама. Лейди Мери пък държеше в ръцете си грамадна ножица.

— Обясних всичко на домакините ни — йезуитът явно изобщо не се притесняваше, че е заварил девойката както майка я е родила. — Съжалявам, ако ти причинявам неудобство, Ребека, но независимо че дойде тук като жена, ти трябва да напуснеш имението преоблечена като мъж. Така ще бъде най-добре за всички ни.

Ребека се накани да възрази, но очите на Сен Клер бяха сериозни, и тя осъзна, че йезуитът не се шегува. Купър можеше вече да е в Лондон и да издава заповеди за залавянето на Сен Клер и на спътничката му.

— Както кажеш — отвърна девойката и покри гърдите си с ръце. — Но както вече сигурно си забелязал — добави тя кисело, — нямам много за криене!

Сен Клер се поклони подигравателно, а после остави дрехите на пода и излезе от стаята.

Лейди Елинор и дъщеря й се засуетиха покрай Ребека. Погрижиха се за раните й, но настояха нарежданията на Сен Клер да бъдат спазени. Лейди Мери сграбчи дългите коси на девойката и започна да ги стриже с ножицата, при това толкова ниско, че Ребека запищя.

— Така трябва — обясни лейди Мери. — Майкъл вече ни каза колко си смела. Сега обаче трябва да се превърнеш в мъж и във всяко друго отношение. В противен случай пак ще те заловят.

После лейди Елинор и Мери се погрижиха за раните по ръката на Ребека.

— Добре ли се познавате със Сен Клер? — попита девойката.

— Бил е тук два пъти — отвърна възрастната жена. — Давали сме му подслон и сме му осигурявали средства. Аз съм вдовица. Освен това все още принадлежа на Католическата църква.

В този момент Ребека се сепна — Мери стискаше ръката й и пред погледа й се появи картина на млада жена, която седеше в някаква градинска беседка, покрита с цветя, заедно с един висок рус мъж. Пред тях имаше езерце с рибки, а покрай него си играеха две деца. Девойката се почувства едновременно тъжна и щастлива. Мери, която очевидно беше много влюбена, беше склонила глава на гърдите на мъжа, напълно отпусната в прегръдките му.

— Какво има?

Ребека отвори очи.

— Ще ви се родят две деца — отвърна тя. — На теб и на онзи русокос мъж, когото толкова обичаш.

Мери пребледня.

— Откъде знаеш за Джордж Бийчам?

Ребека затвори очи. Купър наближаваше към имението; бялата му коса се развяваше под черната му широкопола шапка.

— Тук ще дойде един мъж и ще ви попита дали сте ни давали подслон. Името му е Купър.

— Купър ли? — лейди Елинор не можа да прикрие омразата, която се прокрадна в гласа й.

— Не, не, трябва да му кажете истината — настоя Ребека. — Обяснете му, че сме се отбили в имението ви и че сме продължили нататък. После той ще ви остави на мира.

— Но той е човек на Юда! Една от пионките на Уолсингам!

— Не, Купър не е като другите. Не ви мисли злото. Просто ще поиска да разбере дали сме били тук. Кажете му истината и той веднага ще си замине — девойката се усмихна на Мери. — А после ти ще се омъжиш за Джордж.

— Сен Клер ни каза, че си ясновидка. А сега излизай — лейди Елинор докосна Ребека по раменете. — Достатъчно кисна във водата.

Девойката се изправи и господарката на имението изля една кана чиста вода върху гърба й, за да отмие космите. Ребека се чувстваше много странно с остригана глава. После лейди Елинор й подаде едно парче полирана стомана, за да се огледа, а Мери я омота в някаква кърпа.

— Изглеждам толкова различна! — възкликна девойката; очите й си бяха същите, но скулите и заешката й устна изпъкваха заради новата прическа и като цяло лицето й изглеждаше почти неузнаваемо. — Приличам на мъж!

— Не чак толкова — успокои я лейди Елинор. — Така или иначе, не си тръгнала на прием в кралския дворец.

Ребека промърмори благодарностите си, а после намъкна мъжката риза, панталони и чорапи и напъха краката си във високите кожени ботуши. След това препаса широкия портупей около кръста си и здраво го стегна. Хареса й начинът, по който се чувстваше в новите си дрехи — някак по-силна, по-свободна. Тя направи няколко неуверени крачки из стаята, но после си спомни наперените мъже, които беше виждала в салона на „Сребърният дракон“, и изимитира характерната им походка с леко източен напред врат, присвити очи и палци, напъхани в портупея. Лейди Елинор и Мери се засмяха, но Ребека беше в стихията си. Тя им изръмжа да си затварят устите и им се закани с юмрук. В този момент вратата се отвори и някой изръкопляска. На прага стоеше Сен Клер.

— Приличаш на някой от главорезите на Уолсингам — каза той.

— Аз съм Ребека Ленъкс — озъби се тя, но после избухна в смях.

— Време е за вечерната служба — обяви лейди Елинор.

И така, всички се събраха в параклиса на имението, който беше снабден с цветни стъкла по прозорците, статуи в нишите и малък олтар върху подиума в дъното.

— Представителите на закона рядко идват тук — прошепна лейди Елинор, — но ако все пак дойдат, се налага да скрием всичко това.

Ребека се накани да отвърне, но в този момент вратата се отвори и в параклиса тържествено влезе Сен Клер. Йезуитът се беше обръснал, беше напомадил косата си и беше облякъл златистобели свещенически одежди. Така, реши девойката, той добиваше някак уязвим вид и още повече заприличваше на статуята в енорийската църква в Дънмоу. Ребека хвърли един поглед към Мери Пелам, но вместо да зяпа Сен Клер в захлас, младата жена стоеше със затворени очи и шепнеше молитви.

— In Nomine Patris et Filii 13… — службата започна.

Ребека не можеше да откъсне очи от свещеника. В следващия миг сърцето й се сви — сигурно баща й също беше служил така някога, а любимата му беше седяла сред множеството и го беше гледала с копнеж. Сен Клер обаче изглеждаше погълнат от ритуала. Той взе хляба и виното и мълвейки свещените слова на латински, се поклони над олтара.

— Hoc est Corpus Meum — това е тялото Ми! — йезуитът лъхна в потира. — Hic est Sanguis Mea — това е кръвта Ми!

Когато лейди Елинор и Мери се приближиха до олтара, за да вземат причастие, Ребека остана коленичила в нефа. Сен Клер обаче се приближи и застана пред нея; лицето му излъчваше тържественост.

— Ecce Agnus Dei qui tollit peccata Mundi — приеми Агнеца Божий, който отмива греховете на човечеството!

— Но аз не съм католичка — възрази девойката.

— Вземи, Ребека — прошепна йезуитът. — Това са тялото и кръвта Христови!

И така, тя затвори очи и отвори уста. Тънкото парче обреден хляб се разтопи върху езика й, а сладкото вино докосна небцето й. След това Сен Клер се върна в олтара.