Душегубеца

— Предполагам, че вярваш във всичко това, защото си свещеник.

— Аз не вярвам, Ребека — отвърна Сен Клер. — Аз знам. Злото също е плод на любовта, защото тя е единственото съществуващо нещо. Погледни някое дърво например. То обича да расте. Птиците пък обичат да летят и да пеят. Ние хората също обичаме, но любовта ни е опорочена — вместо да се обичаме едни други, ние обичаме богатството, изтънчените ястия и силните питиета. Но преди всичко, Ребека, ние обичаме себе си и тази любов ни кара да предаваме и да убиваме братята и сестрите си.

— Дори Фрогмор ли обича?

— О, да, дори той. Проучил съм го много внимателно. В началото, през онези далечни времена, когато Англия била управлявана от крал Хенри II, Фрогмор бил бенедиктински монах — чудесен младеж и любознателен учен. Един ден настоятелите на манастира му го пуснали да се разходи из околните стопанства. По време на този излет Фрогмор срещнал някаква девойка и се влюбил в нея до полуда. Било му за пръв и последен път. Името на младата жена било Катрин и в онзи момент тя се превърнала в център на съществуването на Фрогмор. И така, той се отрекъл от монашеския си обет, напуснал манастира и заживял с нея. Двамата се обрекли един на друг.

Ребека потръпна и Сен Клер хвърли още малко подпалки в огъня.

— Фрогмор наистина обичал тази жена, Ребека; чувствата му към нея не се основавали на сласт. Предполагам, че тъкмо затова получил прошка и намерил покой. Не след дълго Катрин заченала и родила син, когото нарекли Майкъл. Фрогмор бил добър съпруг и баща, а скоро си намерил и работа в имението, в което живеели. Дори бенедиктинският орден му простил и го забравил. Тогава обаче в Съмърсет се разразила чумата. Катрин и Майкъл се поболели и умрели в страшни мъки. Фрогмор похарчил всичко, което имал, за лекари и лекарства, но напразно — Сен Клер се взря в мрака. — След смъртта на любимата му съпруга и невръстния му син в дома на Фрогмор дошъл свещеник. Фрогмор обаче го прогонил с викове и ругатни. После взел една факла и подпалил къщата си. Труповете на обичаните му същества и цялото му имущество изгорели в пожара. Легендата твърди, че след това отишъл в някакъв близък параклис и публично се отрекъл от вярата си в Христос, от богослужението и от Църквата. После си тръгнал. Била ли си в Съмърсет, Ребека?

Девойката поклати глава.

— Особено място — продължи Сен Клер, — най-вече хълмът край Гластънбъри. Чудесна почва за процъфтяването на всякакви окултни практики. И така, Фрогмор се заел да изучава черните изкуства и вложил в заниманията си цялата си страст. Той бързо се изкачил по стълбицата на магьосничеството и скоро тръгнал на път. Бил решен да разшири знанията си максимално, да придобие опит и накрая да се превърне във велик черен магьосник.

— Но откъде се е сдобил със силите си?

— Развил ги постепенно. Първо си осигурил защита срещу смъртта. После се научил да се промъква в умовете на хората и да властва над тях. Накрая започнал да убива и да принася сърцата на убитите в жертва на тъмните си господари.

Йезуитът замълча. Ребека се примъкна по-близо до огъня — вятърът беше станал по-студен, а гората — някак по-страшна.

— В замяна на това — продължи Сен Клер — те му позволяват да контролира душите на жертвите си. Разбира се, за известно време. Някои твърдят, че отпуснатият му срок е четирийсет дни след смъртта на убития. Както и да е, по-важното е, че Фрогмор може да променя образа си, възползвайки се от телата на хората, които е убил — йезуитът стисна ръката на девойката. — Предполагам, че тъкмо така Калъртън се е сдобил с онова писмо, което уж било написано от ръката на баща ти.

— Невъзможно! — възрази ужасено Ребека.

— За съжаление — самата истина — Сен Клер пусна ръката й. — Щях да ти кажа по-рано, но в Колчестър ми се стори прекалено тъжна и не ми се щеше да задълбочавам мъката ти.

— Тоест твърдиш, че Фрогмор се е възползвал от тялото на баща ми?

— Да, както и от това на старицата Уайът. За кратко магьосникът е влязъл в кожата им, а после ги е пуснал да се лутат из вечната тъма.

— Но баща ми ми се яви…

— Да, възможно е. Сигурно в този случай са се намесили силите на светлината. Баща ти им е съдействал и затова вероятно ще получи прошка.

— Значи Фрогмор трябва да убива, така ли?

— Да, и то постоянно. В противен случай силите му се изчерпват. За него убийството и жертвоприношението са като червеното месо за нас. Жертвите му обикновено са грешници, тоест хора, чиито души са отворени към силите на мрака.

— Но този демон сигурно може да бъде унищожен, нали така? — Ребека вече не чуваше звуците, които се носеха откъм гората; вниманието й беше изцяло приковано върху ужасните разкрития на Сен Клер.

— Да, може, но с всяка изминала година задачата става все по-трудна — йезуитът отново взе ръката на девойката в своята, стисна пръстите й, а после ги пусна. — Трябва да ми имаш доверие, Ребека. Един ден ще ти кажа как може да бъде унищожен Фрогмор. Ти също ще имаш роля в това.

Девойката не възрази. Тя знаеше, че животът й вече е неразривно свързан с този на свещеника.

— Преследвайки Фрогмор, пропътувах дяла Русия и Европа — продължи Сен Клер. — И ето ни отново в Англия…

— Значи магьосникът е бил тук и преди?

— О, да. Последния път беше в края на управлението на стария крал. Фрогмор идва тук, за да се скрие и да си потърси още жертви. Дори си има скривалище в древните канали под Лондон!

— Но защо е дошъл сега?

— Фрогмор притежава много умения, но му липсва едно. Той не може да вижда в бъдещето. Разбира се, светът е пълен с гадатели, но много малко от тях имат истинска дарба.

— Аз имам — прекъсна го Ребека. — Затова ли магьосникът дойде в Дънмоу?

— Не, не. В Лондон обаче живее един ясновидец на име доктор Херметикус, който умее да предсказва бъдещето. Тъкмо с него иска да се види Фрогмор.

— Но защо за магьосника е толкова важно да узнае бъдещето?

— Защото се страхува — отвърна Сен Клер, подбирайки думите си внимателно. — Близо до къщата на Фрогмор в Москва, в манастира „Свети архангел Михаил“, който се намира в царския дворец Кремъл, се пази древен ръкопис, наречен „Книгата на тайните“. В него подробно е описано как може да бъде унищожен демон като Фрогмор. Магьосникът знае за тази книга и дори може би я е чел. Когато побягна от Москва, той се насочи към Лондон не само за да се скрие, но и за да се види с Херметикус и да разбере какви опасности го чакат.

— И какво ще прави после?

— Сигурно ще се върне в Москва. Западните кралства са по-добре уредени и владетелите им по-бързо забелязват хората като Фрогмор. В Русия обаче не е така.

— Това едва ли е единствената причина…

— Права си, не е. Всъщност име още две причини — Сен Клер й се усмихна в мрака. — В Москва почти пипнах Фрогмор. Монасите от манастира „Свети архангел Михаил“ ми помогнаха и на магьосника му се наложи да избяга от къщата си. Вероятно там са скрити някои спомени от предишния му живот в Съмърсет — кичури от косите на жена му и детето му, писма и разни други дребни неща. Предполагам, че той ще поиска да си ги прибере.

— А каква е втората причина? — попита Ребека.

— Докато се подвизаваше в Русия, Фрогмор успя да привлече вниманието на турските шпиони и султанът на Отоманската империя пожела да се възползва от услугите му. Магьосникът от своя страна сигурно вече е уморен от цялото това преследване, така че може и да се съгласи на тази сделка и поне за известно време да си опита късмета при султана, чиито територии се простират чак до границите на Русия.

— Ами мастър Купър? — попита Ребека. — Човекът на кралицата не е такъв, за какъвто се представя!

— Странен мъж е този Купър, Привидно следва дадените му заповеди, но всъщност крои нещо друго. Първо позволи на разбойниците да ни отвлекат от гората, а после ни остави да избягаме от ловната хижа. Честно казано, не мога да си обясня защо постъпи така. Разбира се, Рагуза е трябвало да бъде убит — човекът на Юда не е искал да има съперници в преследването, на което се е посветил. Колкото до мен — предполагам, че си е дал сметка, че няма да успее да ме пречупи в Тауър, така че е решил да ме пусне и да ме последва.