Гай-джин

Преди няколко дни изкусно и прозорливо бе избрал подходящия момент. Бе причакал принцесата по време на утринната й разходка из дворцовите градини и с един удар бе обезвредил шогуната, Бакуфу, както и Йоши — най-опасния си враг.

— Принцесо, чувам, че някои придворни, приближени на Божествения, като вземат предвид твоите интереси, си шепнат, че господарят, твоят съпруг, трябва колкото се може по-скоро да назначи господаря Нори Анджо за тайро.

— Нори Анджо? — недоверчиво възкликна принцесата.

— Мъдрите люде, принцесо, смятат, че това трябва да стане бързо и безшумно. Йедо гъмжи от заговори и така ще се предпазим от сблъсъци с… честолюбиви врагове — деликатно й обясни Уакура, — врагове, които постоянно вредят на почитаемия ти съпруг и със сигурност поддържат връзки с проклетите шиши. Спомни си за Оцу!

— Като че ли мога някога да го забравя! Не че имам някакво влияние, за да уредя такъв въпрос, но Анджо е тъпанар и глупак. А стане ли тайро, ще се държи още по-нахално.

— Така е, от друга страна обаче, ако го издигнем над останалите старейшини, ще платим съвсем ниска цена за сигурността на твоя господар шогуна, докато е непълнолетен, и ще запушим устата на единствения му съперник… господаря Йоши.

— Може ли един тайро да го свали от поста му на настойник?

— Навярно, принцесо. Мъдреците си шепнат, че Анджо има в своя полза още едно достойнство — той е съвършеното оръдие срещу гай-джин: малоумен е, ала се покорява на императорските повели. Божественият ще забележи неговата преданост и без съмнение ще го възнагради за подобна заслуга. Чух умните люде да твърдят, че колкото по-безшумно и бързо стане това, толкова по-добре.

„Колко лесно посях семето, което разцъфтя като орхидеите в добре наторената ми оранжерия! Постъпих разумно, като ловко постигнах нейния брак. Ето че стана благодарение на нейните думи, подшушнати в ухото на оня бавно схващащ младок, на неколцината васални благородници и на моите съвети, потърсени и дадени навреме.

На ти сега, Йоши Торанага — мислеше си дворцовият управител щастливо. — Йоши красавеца, коварния, силния, знатния, изчакващ и душещ по пътя към властта, готов да започнеш гражданската война, от която аз и всички, с изключение на неколцина крайни благородници се боим; войната, която ще съсипе възраждането на императорската власт и отново ще постави Двора в пълното подчинение на поредния разбойник военен диктатор, яхнал Портите, и по този начин ще ни лиши от възнагражденията ни, та пак да станем просяци.“

Уакура потисна побилите го тръпки. Само преди няколко поколения тогавашният император бе принуден да продава подписа си по улиците, за да събере пари за храна. Само допреди няколко поколения дворцовите сватби се уговаряха с честолюбиви даймио новобогаташи, с мъка придобили самурайско звание, а единствените им достойнства, за да получат по-висок ранг, бяха военните им подвизи и парите им. Съвсем до неотдавна…

„Не — мислеше си управителят, — това повече няма да се повтори. Щом соно-джой се превърне в реалност, нашите предани приятели шиши ще се разформироват и ще се завърнат във феодалните владения, всички даймио ще се преклонят пред Него, ние в Двора ще поемем управлението и отново ще се върне златният ни век.“

Той се изкашля и натъкми необятните ръкави на натруфените си дворцови одежди по вкуса си. Докато наблюдаваше Йоши, очите му се присвиха върху грубото му лице, гримирано според дворцовите обичаи.

— Заповедта да прогоним гай-джин наистина е добра, господарю. Императорът е мъдър и отдавнашната ненавист към чуждоземците и съглашенията ще се сбъдне, нашата Земя на боговете ще се отърве от тях завинаги. Това би трябвало да радва и теб, господарю Йоши.

— Ако тази заповед не беше безсмислена, да. Ако бъде осъществена, да. Ако имахме нужните средства да я приведем в сила, да. Но всичко това изобщо няма да стане. Защо не се посъветваха с мен?

— С теб ли, господарю? — Уакура вдигна изрисуваните си вежди.

— Назначен съм от Императора за настойник на наследника! Момчето е непълнолетно и не носи отговорност за подписа си.

— О, толкова съжалявам, господарю… ако зависеше от мен, разбира се, че първо щях да поискам твоето одобрение. Моля да не ме виниш, господарю, аз не решавам нищо, мога само да предлагам. Аз съм просто слуга на Двора, на Императора.

— Длъжни бяха да се посъветват с мен!

— Съгласен съм, толкова съжалявам, живеем в особени времена.

Йоши изглеждаше напрегнат. Злото бе сторено. Ще му се наложи да измъква шогуната от собствените им лайна.

„Глупаци! Но как?

На първо място — Анджо, по един или друг начин… Съпругата ми беше права.

Ах, Хосаки, колко ми липсват съветите ти!“

Сети се за семейството си, погледът му се зарея навън и гневът му сякаш се стопи. Отвъд прозорците шоджи видя охраната си, скрита на завет под прелестните стрехи, а зад войниците — градините, над които росеше дъждецът. Грижливо аранжираните цветни петна в червено, златисто и кафяво блестяха от влагата и представляваха прекрасна гледка за окото и душата. „Толкова е различно от Йедо — помисли си Йоши, за да се залъже с нещо. — Хосаки щеше да се зарадва, такава промяна след нашия суров начин на живот. Тя цени красотата, щеше да й хареса тук.

Колко лесно може да те погълне всичко това — климатът и парковете, ласкавото небе и гальовният дъждец, прекрасната музика, поезията, екзотичните ястия, изобилието от коприна и шивачи, изключителните шарани и пойни птици, дворцовите красавици с алабастрова кожа и хубавиците от Свободния свят в Киото, наречен Шимибара, най-търсените в цял Нипон — и никакви грижи, освен да се хвърлиш в поредното удоволствие.“

Откак бе пристигнал в Киото, като се изключи временното му примирие с Огама, не бе свършил почти нищо, само се бе наслаждавал — нещо напълно необичайно за него. Развлечения с Койко, ежедневни тренировки по фехтовка и бойни изкуства, отлични масажи, с каквито се славеше Киото, всяко хранене се превръщаше в пиршество, игра на го и шах, писане на поезия.

„Каква мъдрост е проявил предшественикът ми, като е заточил Императора и тия наконтени подлизурковци в Киото, а самият той е построил своята столица в Йедо, далеч от съблазните и засуканите им машинации. И колко мъдро е забранил на шогуните да стъпват в този позлатен капан.

Трябва да си замина. Но как без Нобусада?“

Дворът почти го бе отхвърлил. Нобусада също. На два пъти хлапакът бе отменял уговорената им среща в последния момент, позовавайки се на простуда. Лекарят официално бе потвърдил настинката, но погледът му говореше, че става дума за извинение.

— Все пак здравето на господаря шогун наистина ме безпокои, господарю Йоши. Телосложението му е крехко, а що се отнася до неговата мъжественост — има какво да се желае.

— По вина на принцесата ли?

— Не, не, господарю. Тя е енергична, а нейната женственост е толкова обилна и сочна, че ще задоволи и най-придирчивия вкус.

Йоши грижливо бе разпитал лекаря. Нобусада нито бе фехтовач, нито ловец, нито любител на чистия въздух като баща си и братята си. Предпочиташе по-леките спортове — лов със соколи и стрелба с лък, а най-често — поетичните състезания и съревнованията по краснопис. Но в това нямаше нищо лошо.

— Баща му е все още як като старо седло, а семейството му се слави с дълголетие. Нямате причини за тревога, докторе. Дайте му от вашите лекове, погрижете се да яде повече риба, а не пречистения ориз и екзотичните лакомства, които се услаждат на принцесата.

Самата тя бе присъствала на единствената беседа, която повереникът му проведе с него преди няколко дни. Разговорът потръгна зле. Нобусада отказа да обмисли завръщането си в Йедо, отказа дори да обсъдят вероятната дата, отказваше всичките му съвети и му се присмиваше заради Огама:

— Чошу контролират улиците, войниците на Огама громят омразните шиши, братовчеде. Аз не съм в безопасност дори заобиколен от нашите бойци. Единствено тук, под защитата на Императора, съм на сигурно място!