Душегубеца

— Щом има бесилка — пошегува се Кавъндиш, — значи сме близо до някое населено място.

След следващия завой пътят се заспуска надолу, а живият плет от двете страни стана още по-гъст. Кавъндиш тъкмо се канеше да продължи да язди, когато от храсталака изскочи друг конник. Кавъндиш незабавно дръпна юздите, а ръката му се стрелна към кавалерийския пистолет.

— Не се приближавай! — извика той. — Аз съм пратеник на кралицата!

— Аз пък съм пратеник на Сатаната! — присмя му се непознатият.

Кавъндиш бръкна в кобура си, но Другият кон и ездачът му вече връхлитаха върху него. За миг той зърна очите на непознатия, които святкаха зад маската му. После проблесна стомана. Кавъндиш се опита да избегне удара, но в следващия момент острата като бръснач кама се заби дълбоко в гърлото му. Раненият се задави от собствената си кръв и се олюля в седлото. Гаснещият му ум се изпълни с картини, а после мракът го погълна.

Нападателят хвана юздите на Кавъндиш и зашепна нещо на коня му. После слезе от своя кон и претърси кесията и джобовете на мъртвеца. Щом приключи, сряза кожения му жакет и ризата отдолу и оголи гърдите му. Душегубеца погледна към небето и прошепна една молитва, след което заби камата си в топлата плът на жертвата си и ловко изтръгна сърцето й.

Въведение II

Елизабет I, кралицата на Англия, седеше начело на голяма дъбова маса в една зала над параклиса „Сейнт Джон“, намиращ се във високата централна кула на Тауър. Воалът, предпазващ напудреното лице и начервените устни на нейно величество, беше отметнат назад, а рижите й коси бяха старателно прибрани в малка, но богато украсена шапчица. След като бяха приключили с прическата на кралицата, придворните й дами я бяха предали в ръцете на личните й стражи, които пък я бяха придружили от Уайтхол до очакващата я на Темза галера. Галерата от своя страна я беше отвела в Тауър за среща с тайния й съвет.

Елизабет никак не беше доволна от това стечение на обстоятелствата. Не че пътуването беше преминало чак толкова неприятно — галерата беше облицована с кожи, а в шала, покриващ краката на нейно величество, бяха поставени множество грейки. Речният вятър обаче беше студен, пък и в момента кралицата пропускаше пищното представление, което й беше подготвил любимият й Робин Дъдли. Да, сега Елизабет трябваше да танцува с него или пък да слуша безкрайните му любовни обяснения, което определено беше за предпочитане пред досадното съвещание на съвета. Докато кралицата се увиваше по-плътно в кожената си наметка, която беше облякла над черна рокля от бродиран плат, колосаната й яка се допря до брадичката й и това я накара да потръпне.

— Ама че студ! — сопна се тя.

— Какво говорите, мадам? — обади се Уилям Сесил, който седеше вляво от кралицата, и посочи към бумтящия в камината огън. — Та в стаята едва се диша!

— Можеха да докарат повече мангали…

— Да не би да сте се простудили?

Елизабет примигна със зелените си котешки очи и извърна поглед.

— Нищо подобно! — отвърна ядно тя.

Кралицата дари първия си министър с ослепителна усмивка. Сесил също засия насреща й, но в следващия момент лицето му помръкна, защото Елизабет се наведе напред, стисна устни и злостно го дръпна за козята брадичка.

— Аз съм вашата кралица, мастър Сесил! А колкото до здравето ми — добре съм. Всъщност чувствам се направо отлично.

Сесил се насили да се усмихне.

— Разбира се, ваше величество — прошепна той. — Просто се тревожех за вас.

Елизабет отдръпна ръката си, отпусна се в грамадното, подобно на трон кресло, и се загледа в тавана.

— Мразя това място — промълви тя. — Когато добрата ми полусестра Мери нареди да ме доведат тук и да ме преведат през Трейтърс Гейт 3, си мислех, че никога повече няма да видя белия свят.

В стаята се възцари тишина. Кралицата се престори, че се е отдала на спомените си, но всъщност тайничко заоглежда присъстващите. Уолсингам, като изключим бялата яка около врата му, беше целият облечен в неизменните си черни дрехи. Елизабет се взря в мургавото му лице, заслонените му от тежки клепачи очи, старателно фризираната му коса и прилежно подрязаните му мустаци и брада. Уолсингам спокойно можеше да мине за някой католически свещеник или пуритан. Главният шпионин на кралицата улови погледа на господарката си и й намигна. Сянката Том не се боеше от нищо.

Елизабет отмести поглед към Уилям Купър, който седеше вляво от Уолсингам. Той имаше снежнобяла коса, вдлъбнатите му очи бяха светлосини, а момчешкото му лице беше гладко избръснато. Купър беше албинос, но под необичайната му външност се криеше остър ум. Той беше една от най-добрите „хрътки“ на Уолсингам и никога не се отказваше от преследването, преди да е уловил плячката си.

— Така, така — рече Елизабет, потропвайки по масата с кокалчетата на пръстите си. — Събрали сме се, значи, в потайна доба и обсъждаме делата на тайните служби…

Кралицата се усмихна на остроумието си, но лицата на тримата й събеседници останаха безизразни. Елизабет едва потисна раздразнението си. Идеята за всичко това беше на Сянката Том, но тя също беше взела случая присърце. Вярно, че кралицата беше защитена от шпиони и конспиратори, от предателски заговори и контразаговори, но магиите и магьосниците бяха съвсем друго нещо. Според слуховете дори собствената й майка се беше възползвала от силите на мрака, за да спечели мястото си в сърцето на Хенри, но после тъкмо те я бяха погубили. Самата Елизабет — по подобие на Катерина Медичи във Франция — също се беше обградила с астрономи и астролози. Разбира се, кралицата на Англия не се притесняваше от шарлатаните, пробутващи номерата си по пазарските площади. Съществуваха обаче истински вещици и вещери, които можеха да постят три дни без прекъсване и след това да призовават на своя страна могъщи сили. Последните, бидейки потенциална заплаха за кралицата и за Трона, трябваше да бъдат държани под око и с тази задача се бяха заели тайните служби.

— Душегубеца — рече Уолсингам, решавайки да не губи повече време.

Елизабет се размърда в креслото си и главният й шпионин разбра, че е привлякъл вниманието й. Дотук с шегите и закачките.

— Какво за него? — изсъска кралицата.

— Върнал се е в Англия. Знаем го със сигурност.

Елизабет въздъхна.

— Защо?

— Не ни е известно.

— Каква самоличност е приел този път?

Уолсингам се намръщи и продължи да се взира в кралицата изпод тежките си клепачи.

— Най-вероятно нечия чужда…

Кралицата стовари юмрука си върху масата.

— Ще ви помоля да се придържате към онова, което знаете, сър!

— Знаем, че е дошъл от Балтийските земи. Един капитан на кораб от Осло твърди, че го е видял да слиза в Ипсуич. И така, изпратихме в Есекс един от най-добрите си хора — Андрю Кавъндиш.

— И?

— Мъртъв е — прошепна Купър. — Убит от Душегубеца. Открили тялото му в някакъв крайпътен ров край Челмсфорд. Гърлото му било прерязано, а сърцето му — изгребано като с лъжица.

Елизабет пребледня.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Не знаем защо Душегубеца се е върнал в Англия — продължи Купър. — Може да е замислил някое злодеяние, с което да укрепи силите си, а може и да се е запътил към някое съвсем друго място и само временно да се укрива тук.

— И нямате представа къде е, така ли?

— Смятаме, че все още е в Есекс — обади се Уолсингам. — Въпрос на време е да го заловим — той посочи към своя подчинен. — Мастър Купър го преследва неуморно от години.

— Но защо му е било да идва тук? — настоя Елизабет. — Да не би враговете ни да са го привлекли на своя страна?

— Възможно е — отвърна Купър. — Но не е изключено да преследва и някаква своя нечестива цел — той видя въпросителното изражение върху лицето на кралицата и побърза да обясни. — Душегубеца е велик магьосник, ваше величество. Сключил е сделка със Сатаната, в замяна на което е бил надарен с необикновени сили.