Душегубеца

Гробът на стария Търкъл се намираше в задната част на църквата, а отгоре му беше поставена отвратителна статуя, изобразяваща скелет, полазен от отровни насекоми и жаби. Говореше се, че преди смъртта си викарият загубил ума си, а след това мнозина били виждали сянката му да броди между надгробните паметници и тисовите дървета в църковното гробище. Ребека надзърна иззад колоната. Пастор Бейнс се оглеждаше недоумяващо наоколо.

— О, за Бога, аз съм!

Бейнс излезе от сенките и се заклатушка към девойката с изпънат врат и присвити очи.

— За Бога, Ребека! — пасторът бръкна в мръсния си жакет, извади оттам очилата си и ги закрепи в крайчеца на носа си. — Уплаши ме до смърт! Стар съм вече за такива номера…

— Стига де, пасторе! — засмя се Ребека. — Викарият Търкъл отдавна е мъртъв и вие много добре го знаете. Въпреки че — добави тя дяволито — винаги може да се върне.

— И да се върне, аз няма да съм тук. Отивам да живея при сестра си в Ройстън.

Бейнс се накани да каже още нещо, но после се отказа. Ребека Ленъкс беше доста пакостлива девойка, но същевременно се отнасяше много мило към него и пасторът й вярваше. Тя му носеше пресен хляб и ароматно сирене от кръчмата на баща си, а в „Сребърният дракон“ винаги му поднасяха безплатна храна. Разбира се, това не беше заслуга на вечно начумерения Бартоломю Ленъкс, а на Ребека. Пасторът погледна към статуята на свети архангел Михаил.

— Странно момиче си ти, Ребека — приближи се Бейнс до нея, подпирайки се на бастуна си, и огледа статуята. — Ти ли донесе тези кокичета? — той бавно се обърна към девойката. — Нали знаеш, че е забранено да се кланяш пред статуи и икони?

— Но аз не й се кланям. Просто й говоря. Толкова е красива!

— Някога цялата църква беше красива — отдалечи се Бейнс с куцукане. — Но това беше преди много, много години, когато още бях млад помощник. Тогава всички прозорци бяха остъклени — той посочи към олтара, — отслужваха се литургии, гореше тамян… Сега всичко това е само далечен спомен. Казаха ни, че не е правилно, и ни накараха да сменим вярата си — пасторът се вгледа в лицето на Ребека; сърцето му се свиваше от жал към нея.

Всъщност девойката щеше да е много хубава, ако не беше тази заешка устна, и понякога на Бейнс му се искаше да прокара пръст по устните й, сякаш така щеше да успее да заличи ужасната деформация.

— Ще се моля за теб, Ребека.

— Нима имам нужда от молитви, пасторе?

Бейнс се приближи към момичето, влачейки бастуна след себе си.

— Понякога ми се иска да беше по-внимателна.

— С кое?

— Не се прави, че не знаеш за какво говоря! — пастор Бейнс тропна с бастуна си по пода. — Баща ти е заможен човек, а това разпалва завистта на хората. Освен това не са малко онези, които с радост биха те катурнали по гръб. И да се червиш, и да не се червиш, това е истината! На всичкото отгоре, заради заешката ти устна, тези мъже си въобразяват, че така биха ти направили услуга. Това тяхното е похот. Но най-лошото от всичко, Ребека, е страхът.

— Страхът ли?

Бейнс се взря в морскосивите очи на девойката. Самоуверената усмивка беше изчезнала от лицето й и по него се беше изписала тревога.

— Да, Ребека Ленъкс, страхът! Хората се боят от теб! Притеснява ги заешката ти устна, това, че страниш от всички и че се скиташ сама из гората, а не на последно място и това, че си…

Ребека го изгледа студено.

— … ясновидка — продължи пасторът. — Вече почти всички знаят за дарбата ти, Ребека, и списъкът продължава да расте. Помниш ли Джон Смолуд? Онзи, когото предупреди да не тръгва за Кодуд Хол и да се пази от разбойници? В крайна сметка горкият човек беше нападнат по пътя и пребит, а после се възстановява месеци наред. Ами старицата Рептън, на която каза да внимава с огъня в колибата си… Нея помниш ли я?

— Просто проява на здрав разум, пасторе, нищо повече.

— Нима? Здравият разум ли ти подсказа, че колибата й ще се подпали точно в дните около Архангеловден? — пастор Бейнс посочи към статуята. — Ами тази папистка реликва? О, да, селяните знаят, че идваш тук, за да й говориш. Шепнат си, че си луда. Бъди внимателна, Ребека. Някои дори казват, че си вещица!

Пасторът не й съобщаваше нищо ново. Ребека и преди беше чувала подобни клюки край огнището в кръчмата и беше забелязвала шушуканията и странните погледи на някои от жените, които я срещаха по главната улица. Но какво можеха да й направят тези хора?

— Хайде, Ребека — улови ръцете й Бейнс. — Кажи ми какво ме чака.

Първоначално девойката си помисли, че пасторът се шегува, но погледът в старите му, влажни очи беше умолителен.

— Ще се измъкна ли някога оттук? — попита той;

— Заминавате в събота, пасторе.

Ребека стисна пръстите му и пред очите й мигом се появи стая с бели, измазани с хоросан стени, редуващи се с черни дъски. Пастор Бейнс лежеше върху едно легло. Някаква жена с кафява роба и огромна бенка на едната буза го хранеше със супа и го разсейваше с приказки. В далечния край на помещението имаше дървена статуя на Девата с Младенеца. Образът беше съвсем ясен, сякаш беше спомен за нещо, случило се неотдавна.

— Сестра ви ще се грижи за вас — оповести девойката загадъчно. — Ще ви носи супа в стаята.

— Това ли е всичко? — попита пасторът.

На Ребека й се искаше да замълчи, но долови предизвикателството в гласа на стареца и продължи:

— Сестра ви винаги ли е имала тази бенка на бузата си? И тя ли като вас продължава тайно да поддържа старата вяра? Затова ли има статуя на Девата в една от стаите на горния етаж на къщата си?

Лицето на Бейнс пребледня.

— Как, за Бога… — смая се той.

— Просто образ.

Тя потърка слепоочията си. Де да можеше да сподели истинските си видения с този стар свещеник…

Ребека се приближи до някогашната изповедалня и седна на пейката. Щеше й се някой да изслуша изповедта й. Пасторът я последва и седна до нея. Бейнс знаеше, че тази девойка не е вещица, но той беше стар, костите го боляха, носът му постоянно беше запушен, а главата му не му даваше мира. Каква утеха можеше да й предложи? Пасторът се чувстваше като чужденец в собствената си енория.

Всъщност той никога не беше изоставял старата си вяра. В ранните часове на деня измяната му тежеше особено много; направо разкъсваше душата му. Все едно, след няколко дни всичко това щеше да остане зад гърба му. Новият пастор щеше да пристигне всеки момент.

— Внимавай, дете мое — Бейнс потупа Ребека по ръката. — Просто бъди внимателна.

— Имам видения — избърбори момичето неволно. — Понякога нощем ме спохождат ужасни кошмари. Намирам се в страна, цялата скована от лед, и вървя през снега с някакъв мъж. Двамата се опитваме да се отдалечим от някакви тъмнозелени дървета, сред които се спотайват демони. Изведнъж от гората излиза вълк и започва да пристъпва заплашително към нас. После към него се присъединяват още…

— Не се тревожи, дете, било е просто кошмар — прекъсна я пасторът.

Ребека поклати глава.

— Едва ли. Сънувам го твърде често и всичко в него изглежда съвсем истинско. Духа мразовит вятър. Двамата със спътника ми се страхуваме от онази гора. Вълкът се устремява към нас, а зловещият му вой отеква във въздуха.

— И после?

— После сънят се променя. Озовавам се в някаква крепост, издигаща се сред море от трева. Наоколо звънят оръжия. По стените на замъка е пълно с войници, а към нас препускат цели пълчища мъже с жълти плащове и огромни мечове в ръце.

Пастор Бейнс тропна по пода с бастуна си.

— Един ден, Ребека — въздъхна той, — всички тези неща ще получат своето обяснение — пасторът изхриптя и стана от пейката. — А сега ела. О! — той се плесна по челото. — Забравих да ти кажа новините.

— За новия пастор ли?

— Не. С него изобщо няма да се срещнем. Платих на един колар, който ще дойде в събота следобед, за да натовари багажа ми на каруцата си и да ме отведе оттук — пастор Бейнс въздъхна. — Предполагам, че никой няма да дойде да ме изпрати. Енориашите ми ще се радват да ми видят гърба. Те също няма да ми липсват, де.