Гай-джин

Ори бръкна наслуки в малката кесийка с монети върху масата до леглото и издърпа една. Беше тенекиен мекс, сега стойността му бе намаляла наполовина. Макар да надвишаваше петорно спазарената цена, той я подаде на голата жена. Очите й светнаха, тя направи реверанс, мърморейки непрестанно жалки благодарности:

— Ти си истински господин, сполайти, скъпи.

Той я наблюдаваше разсеяно как навлича парцаливата си рокля, смаян, че е попаднал тук, отвратен от всичко в стаята, от леглото, къщата и мястото, и от бледото, кльощаво тяло на гай-джин, и отпуснатите й бутове, за които си бе въобразил, че ще успокоят влудяващия го плам, а те само бяха усилили копнежа му, тъй като по никакъв начин не можеха да се сравнят с нея.

Жената вече не му обръщаше внимание. Бе свършила работата си, оставаше да измърмори обичайните благодарности и лъжи за неговото представяне — в неговия случай не трябваха лъжи, тъй като силата и енергията му бяха компенсирали недостатъчната дължина на члена му — да излезе и задържи своето новопридобито богатство без допълнителни неприятности. Роклята й висеше на тънките, голи рамене и се влачеше по изтъркания килим, който отчасти покриваше грубите дървени дъски на пода. Изпокъсана фуста, никакви долни гащи. Права кестенява коса и много червило. Тя изглеждаше на четиридесет, а беше на деветнайсет, улична палавница, родена в Хонконг от неизвестни родители, и продадена в Къщата Уанчай преди осем години от осиновителката си.

— Да дойда ли утре? Утре?

Той сви рамене и й посочи вратата, ранената му ръка бе зараснала и по-добре от всякога, макар да не боравеше със същата сила и бързина с меча, но я биваше срещу среден фехтовач и се справяше с пистолета. Той лежеше на масата и винаги му бе подръка.

Жената се насили да се усмихне и излезе заднишком, мърморейки благодарности, доволна, че се измъква без побой и без гнусните перверзии, от които се бе опасявала.

— Не се бой, Гърти — бе й казала мадам. — Китайците са като всички други, понякога са претенциозни, но този негодник е богат, така че само му дай каквото иска, и то бързо, той е богат, така че го стори добре.

Не се наложи да прави нещо особено, освен да понесе със стоицизъм обезумялото му пъхтене, и да симулира удоволствие.

— Сполайти, скъпи. — Тя излезе, мексът бе скрит в мръсния корсаж, който едва покриваше провисналите й гърди, а стискаше в ръката си друга монета с една двайста от неговата стойност.

На площадката отвън стоеше Тайми, груб евразийски моряк със смесена, но преобладаваща китайска кръв. Той затвори вратата и я сграбчи.

— Затваряй си човката малка курво — изсъска той, опитваше се да й отвори ръката и да вземе монетата, сетне я напсува на китайски и гърлено на английски, че е припечелила прекалено малко: — Аййиая, защо не си задоволила господаря? — После я удари и тя залитна, едва не падна от стълбите, но щом се озова в безопасност, се обърна и го изруга с още по-силна злоба.

— Ще кажа на мадам Фъдърингил за теб, тя ще те оправи.

Тайми плю след нея, почука и отвори вратата.

— Мусуме добро, господарю, нали? — попита мазно.

Ори седеше на стара маса до прозореца. Носеше смачкана риза и панталони, бе бос, късият му меч висеше в ножницата на колана. Кесийката с парите лежеше на масата. Видя присвитите очи, които се взираха в нея. Нехайно измъкна друг мекс и го подхвърли. Широкоплещестият мъжага го хвана ловко, докосна си челото в знак на поздрав и се ухили, разкривайки няколко разядени, пожълтели зъба.

— Благодаря, господарю. Плюскане? — той потърка големия си корем. — Плюскане, уакаримасу ка? — Те се разбираха със знаци и малко пиджин. Тайми бе главният му телохранител. Другият дебнеше в бара на долния етаж. Третият — навън.

Ори поклати глава.

— Не — използва единствената дума, която разбираше, после добави. — Биъра — и му махна да излезе. Останал сам най-сетне, се загледа през прозореца. Стъклото беше напукано и оплюто от мухите, едното му ъгълче липсваше; през него се откриваше мрачната фасада на друг разнебитен, дървен хан отсреща, на десетина ярда. Беше усойно; чувстваше се мръсен и го побиха тръпки при спомена за женското тяло, изпотено от близкия допир, без никакви изгледи за цивилизована японска баня след акта. Лесно можеше да се изкъпе в селото, на неколкостотин ярда отвъд Ничията земя.

„Но ще налетиш на Хирага и неговите съгледвачи, които само тебе чакат — помисли си Ори. — Хирага и Акимото и всички селяни, които заслужават да бъдат разпънати като обикновени престъпници за опит да провалят великите ми проекти. Отрепки! До един. Как посмяха да ме подпалят, да ме отровят с риба — ийе, карма, че котката я открадна, преди да успея да я спра, а след малко умря вместо мен в собствената си бълвоч.“

Оттогава се хранеше оскъдно, само с ориз, който си готвеше сам в едно гърне на камината, с малко задушено месо или риба, приготвяни за другите наематели в странноприемницата и за посетителите на бара; караше Тайми да ги опитва пред него като нова предпазна мярка.

„Храната е гнусна, мястото също, жената беше отвратителна, а аз мога единствено да изчакам още някой и друг и бавно да се побърквам.“ Погледът му се спря на чантата с парите. Устните му оголиха зъбите в злобна усмивка.

В нощта на пожара в предишния бордей спеше на походно легло в схлупена, мизерна ниша зад бара, която му струваше последните пари. Много преди останалите да се събудят, усетът му за опасност, изострен от детинство, го бе предупредил, изтръгвайки го от дълбокия сън, че пламъците вече лижат стълбите нагоре; видя, че още една запалена факла е хвърлена в основното помещение на бара.

Побесняло куче подскачаше надолу по стълбите, настигна две котки, които обезумяло търсеха изход, трите животни се замятаха из стаята, блъскаха се в шишета с алкохол, които се разбиваха на каменния под, и подсилваха огнените езици. Писъци и врява се разнесоха от претъпкания горен етаж. Полуголи мъже се хвърляха паникьосани по стълбите, пламъците ги близваха, докато изскачаха на улицата.

Огънят обхвана стълбите. Внезапно огнен език лумна нагоре по сухите гнили дървени стени и перилата. В бара стана непоносимо горещо, сухият въздух като горещ полъх раздухваше огъня, превръщайки го в неумолим убиец. Крилата на предната врата пламнаха бясно, пламъците почти я заприщиха. Още мъже се втурваха презглава надолу по стълбите, пищяха, препъваха се един друг в уплах през пламъците навън, полунамъкнатите им дрехи горяха. От началото на палежа бяха изминали само няколко минути, а пожарът вече бушуваше с пълна сила и сградата бе обречена.

В своята уютна дупка Ори не трепна, проби си път през пламъците, обезопасен срещу талазите на пушека, не се отлепяше от пода, покрил устата си с парцал, напоен с бира. Бе набелязал авариен изход за бягство още с влизането си в помещението. Безопасността винаги се криеше в хладнокръвието, а този път — през малко прозорче с кепенци в другия край на бара, далеч от горящите стълби, което гледаше към задната уличка.

Вече бе готов да хукне навън, когато съзря дебелия собственик по нощна риза и шапчица с пискюл, който заедно с други ужасени мъже си пробиваше път надолу по стълбите, стиснал желязна каса под мишница. Дебелакът бясно изблъска другиго в пламъците встрани от пътя си, но същите пламъци го превърнаха в пищяща факла и го преметнаха с останалите двама в горящите останки от стълбата, която рухна и отряза пътя за бягство. Касата отхвръкна от безпомощните му ръце и се плъзна по пода. Един зле обгорял мъж се олюля към вратата. Пламъците лакомо погълнаха стопанина и другите двама мъже и сякаш се пресегнаха към касата със същата алчност.

Без да се колебае, Ори се втурна през огъня, сграбчи касата и се хвърли към прозореца, с лекота изблъска изгнилите кепенци и изскочи на чист въздух в задната уличка. Веднага се наведе и се втурна към отсрещния стобор, прехвърли се отгоре и все още приведен, се запромъква през боклука и бурените на Ничията земя към изоставения кладенец.