Антоний и Клеопатра

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Антоний и Клеопатра, Маккълоу Колийн-- . Жанр: Историческая проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Антоний и Клеопатра
Название: Антоний и Клеопатра
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 167
Читать онлайн

Антоний и Клеопатра читать книгу онлайн

Антоний и Клеопатра - читать бесплатно онлайн , автор Маккълоу Колийн
Епичен разказ за Древен Рим от авторката на бестселъра „Птиците умират сами“ Макар че политиката и войната са безспорна територия на мъжете, жените използват своя ум и чар, за да установят влиянието си извън своята традиционна сфера. Безскрупулната златоока царица Клеопатра приема Антоний в двора и леглото си, но не и в сърцето си. Първо владетел и едва след това жена, тя има едно-единствено желание — да качи сина си на опразнения трон на неговия баща — Юлий Цезар. Октавиан също има силна жена до себе си — прекрасната му съпруга, гарванокосата Ливия Друзила, която се научава да държи тихомълком властта и да помага на мъжа си в борбата му за надмощие. И докато интригата се развива към неизбежната си развръзка — със сражения по суша и море, — заговорите и убийствата, любовта и политиката се свързват неразривно помежду си. Мащабна и завладяваща сага, изпълнена с живот и внимание към римските обичаи и ежедневие, както и с религиозните, сексуални и обществени порядки на епохата. Маккълоу успява да улови неспокойния, изпълнен със страсти дух на Древен Рим. Пъблишърс Уикли

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

Перейти на страницу:

След убийствата Клеопатра се чувстваше по-добре и си възвърна самообладанието. Можеше да разказва за Ефес, Атина и Акциум, без да се опитва да прикрива собственото си безразсъдство. Аполодор, Ха’ем и Созиген също слушаха и бяха по-развълнувани от Цезарион, чиято физиономия си остана безстрастна. Той остаря с десет години от ужасната новина, помисли си Созиген, а въпреки това не обвинява никого.

— Римските приятели и легатите на Антоний не отстъпваха пред мен — каза тя. — И докато те не можели да приемат, че съм жена, аз си мислех, че причината за неприязънта им е в това, че съм чужденка. Каква грешка само! Било е заради пола. Не биха се примирили да ги командва жена, независимо колко високо е положението й. Затова не престанаха да говорят на Антоний да ме върне обратно в Египет. А аз отказвах да си тръгна, тъй като не разбирах причината.

— Е, това вече е минало и няма значение — въздъхна Цезарион. — Какво смяташ да правиш сега?

— Ти какво би направил? — внезапно се заинтересува тя.

— Бих пратил Созиген при Октавиан и бих се опитал да сключа мир. Бих му предложил колкото злато иска, за да ни остави нашето ъгълче от Тяхното море. Бих му дал заложници като гаранция и бих позволил на Рим редовно да праща инспектори, които да се уверят, че не се въоръжаваме тайно.

— Октавиан няма да ни остави на мира, можеш да бъдеш напълно сигурен.

— Какво смята Антоний?

— Да се прегрупира и да продължи да се бори.

— Мамо, това е безсмислено! — възкликна младежът. — Антоний вече не е в разцвета на силите си, а аз нямам опит, за да командвам вместо него. Ако това за пола ти е вярно, римските войници в Александрия никога не биха те последвали. Созиген трябва да тръгне с делегация към Рим или където се намира Октавиан и да се опита да сключи мир. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да изчакаме, докато Антоний се върне от Паретоний — примоли се тя и постави длан върху ръката на Цезарион. — Тогава ще решим.

Той стана, клатейки глава.

— Трябва да се действа веднага, мамо.

Тя каза „не“.

Становището на сина й беше повече от красноречиво и отвори възприятията и ума й за онова, което трябваше да разбере още преди да замине за Ефес. Цялата й енергия и мисли бяха отишли в планове за бъдещето му, за онова негово блестящо, тържествуващо, славно бъдеще като цар на царете и владетел на света. Сега за първи път тя осъзна, че той не желае нищо такова, че наистина е бил сериозен онези няколко пъти, когато се опита да й каже това. Жаждата за бляскаво бъдеще беше само нейна, а тя си бе въобразила, че никой не би могъл да се противопостави на тази съблазън, най-малко един младеж с божествен произход, царско потекло и ум на гений. Военните упражнения показваха, че той не е страхливец, така че не опасенията за собствената му кожа го спираха. На Цезарион му липсваше амбиция. А без нея той никога нямаше да стане цар на царете по друг начин, освен само по име. Не му достигаше тръпката. Египет и Александрия му бяха достатъчни, не желаеше нищо друго.

„Цезарионе, Цезарионе! Как можеш да постъпиш така с мен? Как можеш да обърнеш гръб на властта? Какво е сбъркано в съчетанието на моята кръв с кръвта на Цезар? Двама от най-амбициозните хора на този свят са създали храбро, но нежно, силно, но лишено от амбиции дете. Всичко е било напразно и дори не мога да намеря утеха от мисълта да заменя първородния си син с Александър Хелиос или Птолемей Филаделф. И двамата са лишени не от амбиция, а от достатъчно интелигентност. Посредствени деца. Именно Цезарион кара Нил да се издига до Лактите на изобилието година след година, именно Цезарион е Хор и Озирис. А той не желае своята съдба. Той, който не е посредствен, мечтае за посредственост. Каква ирония. Не, каква трагедия!“

— Когато казвах, че е дете, което не може да се разглези, не разбирах какво значи това — каза тя на Ха’ем, след като мълчаливата вечеря приключи и пребледнелите Аполодор и Созиген бяха изчезнали.

— Но сега разбираш — с нежен глас рече старецът.

— Да. Цезарион не се стреми към нищо, защото не желае нищо. Ако Амон-Ра го беше поставил в тялото на египетски мелез и му бе отредил да пече хляб или да мете улиците, той щеше да приеме участта си с радост и благодарност, щастлив, че печели достатъчно, за да се нахрани, да живее в мъничка къща в Ракотис, да се ожени и да има деца. Ако някой проницателен хлебар или уличен надзирател видеше достойнствата му и го повишеше мъничко, той щеше да изпадне във възторг, но не заради себе си, а заради децата си.

— Вече виждаш истината.

— А ти, Ха’ем? Видя ли характера и природата на Цезарион онзи път, когато лицето ти стана пепеляво и отказа да споделиш видението си?

— Нещо такова, дъще на Ра. Нещо такова.

Антоний се върна в Александрия един месец по-късно, малко преди жителите на града да научат за поражението при Акциум. Никой не демонстрираше по улиците, никой не организира тълпата да тръгне към Царския квартал. Хората само плачеха и ридаеха, макар някои да имаха синове, племенници и братовчеди, които бяха служили на египетските кораби. Клеопатра обнародва едикт, в който се обясняваше, че малцина от тях са пожертвани за доброто на мнозинството останали. Ако Октавиан пожелаеше да ги продаде в робство, тя бе готова да ги купи, ако пък Октавиан ги освободеше, тя щеше да ги прибере у дома колкото се може по-скоро.

През този месец тя очакваше Антоний и се притесняваше за него както никога досега. Любовта бе нахлула в сърцето й, а това означаваше страх, съмнения, постоянни тревоги. Добре ли е той? В какво настроение е? Какво става при Паретоний?

Отговор на тези въпроси Клеопатра получи от Луций Цина. Антоний отказа да иде в двореца. Той се спусна през борда на кораба си на плиткото и излезе на един мъничък плаж до Царското пристанище. Не бе разговарял с никого, откакто бяха напуснали Паретоний, обясни Цина.

— Право ви казвам, госпожо, никога не съм го виждал толкова отчаян.

— Какво се е случило?

Научи, че Пинарий се предал на Корнелий Гал в Киренайка. Това бил ужасен удар за Антоний, но последвал и друг, още по-лош. Гал потеглил за Александрия със собствените си четири легиона и четирите на Пинарий. Имал много транспортни кораби и два флота — неговия и на Пинарий. Така че към Александрия приближавали осем легиона и два флота. Антоний искаше да остане в Паретоний и да посрещне Гал там, но…

— Е, сама разбираш защо не би могъл да го стори, твое величество — обясни Цина.

— Не е имал време да доведе войските от Александрия. Затова сега е убеден, че е трябвало да остави легионите си в Паретоний. Но той би трябвало да бъде пророк, за да вземе това решение!

— Всички се опитахме да му го кажем, госпожо, но той не поиска да ни послуша.

— Трябва да ида при него. Обърни се към Аполодор и му кажи да те настани. — Клеопатра потупа Цина по ръката и тръгна към заливчето, където можеше да се види прегърбената фигура на Марк Антоний, седнал с ръце около коленете и подпрял брадичка в дланите си. Безнадежден. Сам.

Всяка поличба е против нас, помисли си тя. Наметалото се развяваше буйно около нея. Денят бе облачен, вятърът — далеч по-студен от обичайния зимен александрийски бриз. Пронизваше до кости. Сивите вълни на Голямото пристанище се увенчаха с бяла пяна, гъстите ниски облаци се носеха от север на юг. В Александрия щеше да вали.

Той вонеше на пот, но, слава на боговете, не и на вино. Брадичката и бузите му бяха покрити с остра дълга четина, косата му бе разпиляна на дълги сплъстени кичури. Никой римлянин не носеше брада или дълга коса, освен при траур или някакво друго голямо нещастие. Марк Антоний беше в траур.

Тя приклекна до него, като трепереше.

— Антоний? Погледни ме, Антоний! Погледни ме!

В отговор той покри глава с плаща си и го дръпна надолу, за да скрие лицето си.

— Антоний, любов моя, говори ми!

Но той не каза нищо, нито разкри лицето си.

Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название