Тай-пан

Градът все още спеше в зори. Но той усещаше китайски очи, които го следяха. Той се изкачи на хълма и прекоси прекрасния площад на свети Франциск.

Зад площада на север, на най-високата точка на провлака, се намираха бойниците на древната крепост Сао Пауло де Монте. Зад нея се простираше китайската част на Макао: тесни улички, колиба върху колиба, изкачващи се по северния склон на хълма и преминаващи оттатък.

Половин миля по-нататък имаше равнина и провлакът се стесняваше едва до сто и петдесет ярда. Имаше градини, места за разходка. Виждаше се смарагдовозелената тревна площ на малкия хиподрум и игрището за крикет, които англичаните бяха построили и издържали в продължение на векове. Португалците не одобряваха конните състезания и не играеха крикет.

На стотина ярда зад игрището за крикет се намираше стената, където свършваше Макао и започваше Китай.

Стената бе висока двадесет фута, дебела десет и се простираше от бряг до бряг. Едва след като стената бе построена преди три века, императорът се бе съгласил да даде под наем провлака на португалците и да им позволи да се заселят на земята.

В средата на стената имаше порта със стражева кула. Само една величествена порта. Вратата към Китай бе винаги отворена, но нито един европеец не можеше да пристъпи вътре.

Стъпките на Струан отекваха силно, докато пресичаше площада и отваряше високите порти от ковано желязо на епископския дворец. Мина през градини, които бяха отглеждани от векове. Един ден и аз ще имам такава градина, обеща си той.

Прекоси калдъръмения преден двор. Стъпките му отекваха, когато приближи огромната врата. Дръпна звънеца, чу го да отеква вътре и настойчиво го задърпа отново и отново.

Най-сетне в прозореца на долния етаж припламна светлинка от фенер и той дочу приближаващи се стъпки, последвани от поток сърдити думи на португалски. Вратата се отвори.

— Бон диа. Искам да се срещна с епископа.

Полуоблеченият, полузаспал слуга се втренчи в него, без да го познае, без да разбира, после изригна нов порой на португалски и започна да затваря вратата. Струан пъхна ботуш под вратата, бутна я да се отвори и влезе в къщата.

Влезе в първата стая, която видя — изтънчен, пълен с книги кабинет, — и седна на стол с резбована облегалка. После остави погледа си да падне на изумения слуга.

— Епископът — повтори той.

Половин час по-късно Фолариан Гуинепа, епископ на Макао, Генерал на Църквата на Рим, величествено се появи в стаята, която Струан бе завладял. Беше висок патриций, който младежки носеше петдесетте си години. Носът му имаше римска извивка, челото му бе високо, чертите — правилни и чисти. Носеше алено расо и алено кепе, на якия му врат висеше обсипано със скъпоценни камъни разпятие. Черните му очи бяха сънливи и гледаха недружелюбно. Но щом погледът му падна върху Струан, гневът и сънливостта се изпариха. Епископът се спря на прага. Всяка фибра на тялото му бе нащрек.

Струан се изправи.

— Добро утро, Ваше Високопреосвещенство. Извинете, че идвам неканен и толкова рано.

— Добре дошли в името на Бога, сеньор — каза учтиво епископът. Той посочи един стол. — Мисля да направя малка закуска. Ще се присъедините ли към мен?

— Благодаря ви.

Епископът каза нещо на португалски на слугата, който се поклони и бързо излезе. После бавно отиде до прозореца, ръцете му — на разпятието и се загледа в изгряващото слънце. Видя „Чайна клауд“ и множеството сампани, които го заобикаляха, далеч в залива, както бе пуснал котва. Какво ли непредвидено обстоятелство е довело при мен тай-пана на „Ноубъл хаус“, запита се той. Врагът, когото така добре познавам, но никога не бях срещал.

— Благодаря ви за това събуждане. Зората е прекрасна.

— Да.

И двамата използваха учтивости, каквито не чувстваха.

В очите на епископа Струан представляваше материалистичните, зли, фанатични английски протестанти, които бяха нарушили Божиите закони, които — за това над тях тегнеше вечното проклятие — бяха отрекли Папата, както евреите бяха се отрекли от Христа. Той беше техният водач, онзи, който почти самостоятелно бе унищожил Макао и заедно с Макао — католическото влияние над азиатските езичници.

За Струан епископът олицетворяваше всичко онова, което презираше в католиците — догматичния фанатизъм на самокастрирали се, властолюбиви мъже, които смучеха средства от бедните в името на католическия Бог капка по капка и от тези капки бяха съградили величествени катедрали за прослава на тяхната версия на божественост, които идолопоклоннически бяха поставили един човек в Рим па бъде Папа и го бяха обявили за непогрешим съдник на останалите хора.

Слуги в ливреи раболепно донесоха сребърни подноси с горещ шоколад, леки като перце кроасани, прясно масло и специалното сладко желе, с което манастирът бе известен.

Епископът изрече молитва и латинският увеличи неудоволствието на Струан, но той не каза нищо.

Двамата мъже ядяха мълчаливо. Камбаните на множеството черкви биеха за утринна и неясната, приглушена литания на монашеския хор в катедралата изпълваше тишината.

След шоколада поднесоха кафе от Португалска Бразилия: горещо, сладко, силно, вкусно.

По знак на епископа прислужникът отвори инкрустирана със скъпоценни камъни кутия за пури и предложи на Струан.

— От Хавана са, ако желаете. След закуска се наслаждавам на „дара“ на сър Уолтър Рейли на човечеството.

— Благодаря ви. — Струан си избра една. Слугите запалиха пурите и излязоха по знак на епископа.

Епископът гледаше как пушекът се издига на спирали.

— Защо тай-панът на „Ноубъл хаус“ търси моята помощ? Помощта на един папист? — добави той с крехка усмивка.

— Бихте могъл да се обзаложите, Ваше Преосвещенство, без никакъв риск, че не ми е било леко да го направя. Чували ли сте за кората синкона? Кората на „йезуитите“?

— Така. Значи сте болен от малария. Треската на Хепи вели.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам. Не, нямам малария. Но някой, когото обичам, има. Синконата лекува ли малария?

Пръстите на епископа си играеха с огромния пръстен на средния му пръст, после докоснаха разпятието.

— Да. Ако маларията на Хепи вели е същата като маларията в Южна Америка. — Погледът му бе пронизващ. Струан почувства силата му, но отвърна, без да отклони глава. — Преди много години бях мисионер в Бразилия. Хванах тяхната малария. Но синконата ме излекува.

— Имате ли синкона тук? В Макао?

Настъпи мълчание, нарушавано от звука на пръстите, които потупваха разпятието, и това напомни на Струан как китайският лекар потупваше китката на Мей-мей. Питаше се дали е преценил правилно епископа.

— Не зная, сеньор Струан.

— Ако синконата може да лекува малария, готов съм да платя. Ако искате пари, ще ги получите. Власт? Ще ви дам и това. Ако искате душата ми, можете да я имате — не се придържам към вашите възгледи, така че тази размяна няма да ми навреди. Дори с удоволствие бих понесъл официалните обреди по приемането на католицизма, но ще бъде безсмислено, както и вие, и аз знаем. Каквото пожелаете, ще ви бъде дадено, ако е по силите ми да ви го дам. Но искам малко кора. Искам да излекувам едно лице от треската. Назовете цената.

— За човек, който идва като просител, обноските ви са странни.

— Наистина, но допускам, че независимо от обноските ми — и това, което мислим един за друг — бихме могли да се споразумеем. Имате ли синкона? И ако имате, ще излекува ли маларията на Хепи вели? Ако е така, каква е вашата цена?

В стаята бе много тихо — тишина, изпълнена с движението на умове, желания и мисли.

— Сега не мога да отговоря на нито един от тези въпроси — каза епископът.

Струан се надигна.

— Ще се върна довечера.

— Няма нужда вие да се връщате, сеньор.

— Искате да кажете, че няма да ми продадете?

— Искам да кажа, че довечера е твърде скоро. Ще имам нужда от време да пратя запитване до всеки лечител на болните и да получа отговор. Ще ви съобщя веднага щом получа отговор. На всичките ви въпроси. Къде ще отседнете? На „Чайна клауд“ или във вашата резиденция?