Тай-пан

— Извинете, че идвам неканен и толкова късно, тай-пан — каза Морли Скинър, като надигна мазното си, потящо се туловище от един стол. — Но е важно.

— Винаги ми е драго да се срещам с пресата, мистър Скинър. Седнете. Нещо за пиене? — Той се опита да отклони мислите си от Мей-мей и се застави да се съсредоточи, защото знаеше, че посещението не е случайно.

— Благодаря. Едно уиски. — Скинър заразглежда богатото обзавеждане на просторната каюта: зелени китайски килими на добре излъскани дъски. Столове и дивани и аромат на чисто смазана кожа, сол и кълчища. Едва доловим сладък тежък дъх на опиум от трюмовете долу. Светилници с добре подрязан фитил хвърляха топла ясна светлина и засенчваха гредите на главната палуба. Сравни я с бърлогата, която имаше на Хонконг — мизерна, мръсна и зловонна стаичка над голямото помещение, където се намираше печатницата. — Много мило, че ме приехте толкова късно — каза той.

Струан вдигна чаша.

— Наздраве!

— Да, „наздраве“. Това е един хубав тост в тези тежки дни. На малария и какво ли не… — Малките свински очички погледнаха остро. — Научих, че имате приятел, който е заболял от малария.

— Знаете ли къде може да се намери синкона?

Скинър поклати глава.

— Не, тай-пан. Всичко, което съм чел, казва, че това са само слухове. Легенда. — Той измъкна сигнален брой на седмичника „Ориентал експрес“ и го подаде на Струан. — Реших, че бихте искал да видите уводната статия за конните състезания днес. Утре пускам специален брой.

— Благодаря ви. За това ли искахте да ме видите?

— Не, сър. — Скинър жадно отпи от уискито и погледна празната чаша.

— Налейте си, ако искате още.

— Благодаря. — Скинър се затътри към гарафата. Слонските му бутове се тресяха. — Ех, да имах вашата фигура, мистър Струан.

— Не трябва да ядете толкова много.

Скинър се засмя.

— Яденето няма нищо общо с дебелината. Или си дебел, или не си. Това е едно от онези неща, които добрият Господ е определил още при раждането. Винаги съм си бил тежък. — Той напълни чашата си и се върна. — Снощи ми попадна едно сведение. Не мога да разкрия източника, но бих искал да го обсъдя с вас, преди да го напечатам.

До чии тайни си се докопал пак, стари друже, помисли Струан. Имаш толкова голям избор. Надявам се само да е този, който трябва.

— Аз съм собственик на „Ориентал експрес“ наистина. Доколкото знам, само вие и аз знаем за това. Но никога не съм ви казвал какво да публикувате и какво не. Вие сте редактор и издател. Отговорността е изцяло ваша и ако това, което публикувате, е клевета, ще бъдете съден. От онзи, който е оклеветен.

— Да, мистър Струан. И ценя свободата, която ми предоставяте. Очите му като че ли потънаха по-дълбоко в гънките желе. — Свободата предполага отговорност — към себе си, към вестника, към обществото. Не задължително в този ред. Но това е друго, ала — как да го кажа — „възможностите“ стигат далеч. — Той измъкна късче хартия. Беше покрито с набързо написани йероглифи, които само той можеше да разчете. Той вдигна поглед. — Договорът от Чуенпи е бил отхвърлен от Короната и Хонконг заедно с него.

— Това е смехотворно, мистър Скинър. — Струан се запита до колко убедителен е бил Блоър. Правилно ли рискува, момко? — зачуди се той. Момчето има добро чувство за хумор: жребецът е обуздан. По-добре да беше казал товарният кон.

— Не, сър — отвърна Скинър. — Може би ще е по-добре да го прочета.

И той прочете почти дума по дума онова, което бе написал сър Чарлс Крос и което Струан бе казал на Блоър тайно да прошепне на ухото на Скинър. Струан бе решил, че Скинър е онзи, който ще трябва да събуди у търговците ярост така, че всичките те, всеки по свой начин, да не позволят Хонконг да загине. Така, че те да агитират, както агитираха преди много години и накрая бяха победили Остиндийската компания.

— Не мога да повярвам.

— Мисля, че би трябвало, тай-пан. — Скинър пресуши чашата си.

— Може ли?

— Разбира се. Донесете гарафата. Това ще ви спести отиването и връщането. Кой ви даде информацията?

— Не мога да ви кажа.

— А ако настоявам?

— Пак не бих могъл да ви кажа. Това ще съсипе бъдещето ми на вестникар. Много е важно да се спазва етиката.

Струан се намръщи.

— Един вестникар трябва да има вестник — каза той рязко.

— Наистина. Това е рискът, който поемам — да говоря с вас. Но и да поставите въпроса по този начин, пак няма да ви кажа.

— Сигурен ли сте, че е вярно?

— Не. Но вярвам, че е.

— Каква е датата на донесението?

— 27 април.

— И вие сериозно вярвате, че би могло да стигне тук толкова бързо? Смешно!

— И аз това казах. Но все още мисля, че информацията е вярна.

— Ако е вярна, тогава всички сме разорени.

— Вероятно — каза Скинър.

— Не „вероятно“ — сигурно.

— Забравяте силата на пресата и колективната мощ на търговците.

— Не сме силни спрямо Министъра на външните работи. И времето работи против нас. Ще го публикувате ли?

— Да. В подходящ момент.

Струан раздвижи чашата и загледа светлините, които трептяха по шлифованите ръбове.

— Бих казал, че когато го направите, ще избухне страхотна паника. И Лонгстаф здравата ще ви се скара.

— Това не ме безпокои, мистър Струан. — Скинър бе озадачен.

Струан не реагираше според очакванията му. Освен ако тай-панът вече не е научил, каза си той за стотен път. Но не виждам смисъл да праща Блоър при мен. Блоър пристигна преди една седмица, а през тази седмица тай-панът инвестира безброй хиляди таела в Хонконг. Така би постъпил някой луд. Така че чий куриер е Блоър? На Брок?! Малко вероятно. Той харчи също толкова щедро, колкото и Струан. Трябва да е на адмирала — или на генерала — или на Мънси. Мънси! Кой освен Мънси има такива високопоставени връзки? Кой друг освен Мънси мрази Лонгстаф и иска мястото му? Кой освен Мънси е жизнено заинтересован Хонконг да успее? Защото без разцвет на Хонконг Мънси няма бъдеще в Дипломатическия корпус.

— Изглежда, като че ли Хонконг е мъртъв. Всичките пари и усилия, които вложихте, отиват… отиват напразно.

— С Хонконг не е свършено. Без острова всички пристанища, които бихме имали на континента, са просто боклук.

— Знам, сър. Всички го знаем.

— Аха. Но Външният министър мисли по друг начин. Защо? Питам се, защо? И какво наистина бихме могли да направим. Как да го убедим? Как?

Скинър поддържаше Хонконг толкова силно, колкото и Струан. Без Хонконг нямаше „Ноубъл хаус“. А без „Ноубъл хаус“ нямаше да съществува седмичникът „Ориентал експрес“ и работа.

— Може би няма да се наложи да убеждаваме кучия син — каза той с леден поглед.

— А?

— Тоя кучи син няма да е вечно на власт.

Интересът на Струан се усили. Това бе нова и неочаквана тенденция. Скинър жадно поглъщаше всички вестници и периодични издания и бе най-добре информираният човек за „публикуваните“ парламентарни дела. В същото време — с изключителна памет и не-изтощим интерес към хората. Скинър имаше източници на информация, които бяха всестранни.

— Смятате, че съществува възможност за промени в правителството?

— Хващам се на бас на пари, че сър Робърт Пийл и консерваторите ще съборят Вигите до една година!

— Това би бил дяволски опасен риск. Аз самият се обзалагам срещу вас.

— Бихте ли заложили „Ориентал експрес“ срещу падането на Вигите до една година?! И срещу запазване на Хонконг от Короната?

Струан разбираше, че такъв залог ще постави Скинър изцяло на негова страна и вестникът ще се окаже ниска цена, която да заплати. Но едно бързо съгласие би разкрило намеренията му.

— Нямате никакъв шанс да спечелите този залог.

— Залогът е много добър, мистър Струан. Миналата зима в родината бе една от най-тежките — икономически и промишлено. Има невероятна безработица. Реколтите бяха ужасни. Знаете ли, че цена та на хляба достигна шилинг и два пенса според пощата от миналата седмица? Захарта на глави струва осем пенса паунда. Чаят е седем шилинга и осем пенса. Сапунът е девет пенса калъпа. Яйцата четири шилинга дузината. Картофите са по шилинг паунда. Сега да видим заплатите — майстори от всякакъв вид, зидари, водопроводчици, дърводелци — вземат най-много седемнадесет шилинга и шест пенса на седмица за шестдесет и четири часова работа. Селскостопанските работници получават девет шилинга на седмица за не знам колко часа работа. Фабричните работници вземат по около петнадесет шилинга, и то само при условие, че могат да намерят работа. Мили боже, мистър Струан, вие живеете във висините, разполагате с невероятно богатство и можете да си позволите да дадете хиляда гвинеи на някое момиче само защото е добре облечено, така че вие не знаете, вие не можете да знаете, че един на всеки единадесет души в Англия е просяк. В Стоктън около десет хиляди души миналата година са взели по-малко от два шилинга на седмица, а тридесет хиляди в Лийдс — по-малко от шилинг. Почти всички гладуват, а сме най-богатата страна в света. Вигите не виждат по-далеч от носа си и не искат да се сблъскват с това, което всички разбират, че е безкрайно нечестно. Не направиха нищо за чартистите, освен да ги обявят за анархисти. Не искат да видят отблъскващите условия във фабриките и заводите. Велики Боже, деца на по шест-седем години работят по дванадесет часа на ден, а също и жени, които са евтина работна ръка и изтикват мъжете от работа. Защо им е на Вигите да предприемат нещо? Те са собственици на повечето фабрики. Парите са техният бог — все повече пари, и още, и още, и по дяволите всички останали. Вигите не искат да се преборят с ирландския въпрос. Миналата година в Ирландия имаше глад и ако продължи и тази година, дяла Ирландия пак ще се вдигне и съвсем правилно. Освен това Вигите не са си мръднали пръста да реформират банковото дело. И защо им е — банките също са техни. Ами вижте вашите собствени неудачи! Ако имахме справедлив, точен закон, който да защищава служителите от проклетите машинации на проклетите Виги… — Той се спря с усилие, челюстите му се тресяха, лицето му се бе зачервило. — Извинете, не исках да произнасям реч. Разбира се, че Вигите трябва да си отидат. Бих казал дори, че ако сами не го сторят през идните шест месеца, в Англия ще има кървава баня, която ще направи Френската революция да изглежда като пикник. Единственият човек, който може да ни извади от тази каша, е сър Робърт Пийл.