Сонети

140

Бъди тъй умна, колкото си зла.

Смълчаният ми стон не сепвай болно.

А иначе и болки, и тегла

ще заговорят с глас, почти неволно.

Не ме обичаш, излъжи ме, аз

се радвам и на твойто лицемерие.

Аз като болен в смъртния си час

посрещам всички лекари с доверие.

Не ме мъчи! Изгубил всяка свест,

не знам какво ще наговоря тука.

А тоя свят, лишен от ум и чест,

посреща с радост всяка злобна клюка.

От хулите ще те спаси измама:

лъжи, но външно се показвай пряма.

141

Не, моят поглед не е влюбен в теб.

Той твоите пороци вижда ясно.

Сърцето, чийто порив е нелеп,

да люби твоите грешки е съгласно.

Гласът ти не лъскае моя слух

и ласките ръката ми не чувства.

С петте си сетива оставам глух

за празника на всички чувства.

Но и петте ми бедни сетива

напразно се опитват от отдавна

да убедят сърцето ми в това:

че в твойто робство гибелта е явна.

Една утеха имам в тоя свят:

ти мой си грях и ти си моят ад.

142

Да, моята любов е моят грях.

Не ми прощаваш ти за мойте грешки.

А твоите? Сравни греха ми с тях

и виж сама чии ли са по-тежки.

Но разбери, не твоите уста

ще ме винят, отдавна осквернени,

изцапани с лъжи, без красота,

и със следи от клетви и измени.

По-грешна ли е моята любов?

По-свято ли е твоето терзание?

Не ме съди със този гняв суров,

смили се, ако чакаш състрадание;

но ако нямаш капка жал в душата,

не чакай милост и за теб самата.

143

Жената често, за да улови

на двора някой перест хубавец,

оставя даже своя син, уви

и… хуква подир дръзкия беглец.

Детето плаче, тя със зло лице

кокошия преследва господин,

кълне и хваща въздуха с ръце,

забравила съвсем за своя син.

Петлите често гониш ти така,

а аз — твой син, рева със пълен глас.

Хвани мечтата, погали с ръка

детето си, утеха чакам аз.

Несвъртнице! За беглите мечти

забравяш често любовта си ти.

144

За радост и за скръб две страсти в мене,

два образа ме следват всеки миг.

Бял ангел — момък с къдри позлатени

и сатана — жена със мургав лик.

И с цел да ме низвергне вдън земята,

а него да превърне в сатана,

въвежда във съблазън добротата

със хубостта си смуглата жена.

Но той дали е вече в неин плен?

Допускам, но не знам до тоя час.

Дружат един със друг — странят от мен,

и: „в ада й е той“, боя се аз.

Но туй със положителност ще знам,

когато го низвергне тя от там.

145

Аз мразя — каза тя със плам

и без да ще, призна пред мен

омразата си: но едвам

долови колко съм смутен

и тя замлъкна веднага.

От устните и ласки аз

бях слушал само досега,

но не и тоя гневен глас.

Аз мразя — тя повтори пак,

но вече първите зори

смениха в нея оня мрак

и той във дън земя се скри.

И тя додаде: „Мразя аз“,

но каза бързо: „О, не вас“.

146

Душа, ядро на моя свят греховен,

душа, метежен пленник на нощта,

ти изнемогваш, мреш от глад духовен,

пилееш се във външните неща.

Ти, гостенката, пръскаш щедри средства

за този свой наемен дом, без смут

натрупваш ти за червея наследства,

от теб добити с непосилен труд.

Расти душа! Граби от днес нататък

от тялото усещания ти.

Изчерпвай всяка радост без остатък,

живей в разкош, но външно не блести.

Смъртта ще спре пред тоя жив кипеж.

Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.

147

Един болнав недъг е любовта.

Със остра жажда ден и нощ томи ме.

Недъгава, обича болестта

и в нея туй, което най боли ме.

Тя своя лекар — разума гневи:

въобще не се поддава на лечение!

Но вече тоя лекар заяви,

че е изгубил всякакво търпение.

И ето ме неизлечим болник.

Какво е мир душата ми не знае.

А мисълта отскача всеки миг,

пилее се без разум и блуждае.

Безумен взех нощта за светъл зрак,

а ти си ад: непроницаем мрак.

148

О, как слепи очите ми страстта:

не са съгласни с повечето зрения.

Без ум ли ме остави любовта,

та те отричат зримите явления?

Щом те са прави, то защо светът

със моите очи не е съгласен.

Ако ли не, защо не заявят,

че моят взор е беден и неясен.

И кой е прав? Очите или аз?

От погледа ми сълзи всичко крият.

И слънцето слепее тъй за час,

додето бури свода не измият:

Слепиш, любов, очите ми с потоци,

но пак не скриващ своите пороци.

149

Кой? Аз от теб останах непленен?

Но аз нали по собствено желание

воювам с теб срещу самия мен

и мра със рядко себеотрицание.

Не срещам ли врага ти като враг?

Обичам ли когото ненавиждаш?

Осъждам се жестоко, знаеш как,

когато ти напразно ме обиждаш.

Нали и всяка добродетел в мен

за мен е ценно качество със оглед

на туй, търпи ли страшния ти плен…

Завися цял от властния ти поглед.

О, аз разбирам твоето презрение.

Ти мразиш в мен лишения от зрение.

150

Каква е тази твоя страшна власт?

Как тя над мен безсилния владее?

Лишен от воля, лъжа с рядка страст

очите си, че слънцето не грее.

Така обайва тази сила зла,

че аз със чиста съвест и съзнание

прощавам в тебе злите ти дела

и всеки грях наричам обаяние.

Това, което мразят в тебе тук,

ме покорява и плени безславно.

Обичам в теб, което мрази друг,

не ме третирай с другите наравно.

За любовта ти съм достоен двойно.

Обичам в тебе всичко недостойно.

151

Не, любовта не знае угризения,

при все че съвестта е неин плод.

Не ме преследвай с твоите обвинения,

ти водиш моя непростим живот.

На тебе аз отдаден съм всецяло,

но ниски страсти моя дух влекат.

Духът ми съблазнява твойто тяло

и твоят дух подкупва мойта плът.

При името ти тя изтръпва цяла,

желана цел, преследвана така!

И тя пред теб застава просияла

и пада в твоите царствени крака.

Любов, познала черните падения,

познава, знае всички угризения.