Сонети

59

Щом нищо не е ново, щом светът

е стар като ония мироздания

и раждаме сега за стотен път

отдавна вече раждани създания,

то нека върне паметта кръгом

с петстотин кръга онова светило

и ни покаже в някой древен том

едно лице, така добро и мило.

Да знам какво са мислили тогаз

за този образ сложно съвършенен.

Пред тях ли сме или са те пред нас,

или светът остава неизменен.

Но знам, че с по-тържествени слова

са славили по-малки божества.

60

Като вълни към пясъчния бряг

към своя край минутите летят:

една след друга, в непрестанен бяг,

към вечността неспирно се стремят.

Едвам роден и вече този сърп

пълзи към пълна зрелост в небосклона.

Но после, затъмнен и крив, и щърб,

в борбата губи своята корона.

А времето обрулва като цвят

лицата ни, дълбае с нож челата.

И всичко мре, и всичко в този свят

като трева ще легне под косата.

Но в моя стих ще грееш все така,

напук на тази жънеща ръка.

61

Но ти ли пращаш всяка нощ това

лице да бди под моите ресници?

И бдиш без сън над моята глава,

и будиш дълго моите зеници?

Душата ти ли идва на лъчи

в потайните ми мисли и желания

в лъжа и леност да ме уличи

и да измери моите деяния?

Не твоята любов над мене бди.

Уви, тя не е толкова голяма.

А моята любов до мен стои

на бодра стража, трепетна и няма.

Тя бди, додето ти отсъстваш тук,

далеч от мен и в близостта на друг.

62

Любов към мен самия ме владее,

прониква ме до дъно като сок.

Не знам да има средство и кое е

за този ми неизличим порок.

И струва ми се, няма по-голяма

от мойта красота и доблест тук

и струва ми се, на земята няма

от мене по-достоен никой друг.

Но спрял пред огледалото, което

ме отразява вярно, цял разбит,

сломен, с петна и бръчки по лицето,

аз виждам своя неподправен вид.

О, аз разбирам: онзи лик е твой.

Аз сбърках теб със мене, друже мой.

63

Срещу деня, когато като мен

не издържиш това жестоко бреме,

и мре по нещо в тебе всеки ден,

и вае бръчки гибелното време,

когато твоя радостен живот

ад бездните завърши своя полет,

и мрак обземе слънчевия свод,

и тръпне в хлад ограбената пролет,

срещу Деня от днес воювам аз,

за да не би с косата си тогава

да те пожъне като тревен клас

от паметите тъмната забрава.

За теб воювам срещу този ден,

със моя чер писец въоръжен.

64

Когато гледам как с един замах

руши света това свирепо време,

как горди кули стават пух и прах

и бронза мре под неговото бреме,

и как завзема с дни и часове

крайбрежията кипналата пяна,

и сушата протяга брегове

и граби свойта дан от океана,

и как пред този кръговрат от дни

и царствата не траят дълго време,

разбирам аз, че всичко се мени,

и времето от мен ще те отнеме.

А туй е смърт! Тъгувам аз безкрайно.

И щастието ми е тъй нетрайно.

65

Щом бронз, гранит, земята и морето

очаква смърт, то как ли в този свят

ще спори в нея — злата — туй, което

е уязвимо като нежен цвят?

О, как да съхраним едно дихание,

когато пред обсаждащите дни

дори скали изпадат в колебание

и стават прах колони и стени?

О, мрачни мисли! Как от злото време

блестящата му перла да спасим?

Но как с ръка махалото да спреме

и красотата де да приютим?

Не, няма де! Но твоя жив портрет

ще грее може би във този ред.

66

Зова смъртта. На този свят съм сит:

достойнства — родено лицемерие,

нищожества, придаващи си вид,

и гаврата с човешкото доверие

и с чест удостоени подлеци,

и с девственост търгуваща нечестност,

и силата в ръцете на скопци,

и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,

и в глупост обвинена прямотата,

и творчеството с вързана уста,

и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,

но, друже мой, за тебе ми е жал.

67

Защо и той живее в този грях?

Дали за да му бъде оправдание?

Но как така? Нима не го е страх

в пороците да влага обаяние?

Защо ли грабят мъртвите цветя

на бузите му живите творения?

Защо ли търси тази грозота

фалшиви рози, мъртви украшения.

Защо ли го роди под този свод

природата, която няма сили

и в другите да влее нов живот,

а черпи кръв от неговите жили?

Роди гоэ за да знае този свят

защо е нищ и как е бил богат.

68

Ликът му пази белега на дните,

когато красотата — цвят и тя,

умираше и никнеше в лехите,

далече от фалшивите цветя.

И никой в онова блажено време

не смееше златистата вълна

от мъртвото чело с бръснач да снеме,

за да тежи на други рамена.

Лицето му излъчва чиста радост

и девствена, антична красота.

Той в дрипи не облича свойта младост,

не търси свежест в чуждите лета.

Природата го даде на земята,

за да сравниме фалша с красотата.

69

Видът във тебе — част от теб все пак —

достъпното във теб за съзерцание,

видът ти има и над твоя враг

неволно, силно, властно обаяние.

Но външно тачат външния ти вид.

И същите уста неумолимо

осъждат в тебе твоя образ скрит —

сърцето ти останало незримо.

За него има някаква мълва.

Измерват го по твоите деяния.

И заглушава дивата трева

на розите ти нежните ухания.

За тази чисто външна обаятелност

причината е твойта невзискателност.

70

Не злото в тебе хулят, не това.

Доброто в теб е жертва на мълвата.

Но може ли да опетни мълва? —

една свадлива врана в синевата!

Добър си ти и тази клевета

те прави само с нищо несравним.

От червей страдат нежните листа —

ти като нежен лист си уязвим.

През младостта си ти не падна в плен,

но в плен попадна не един пленител.

Но твойта чистота до този ден

не сепва дръзкия хулител.

Без тази лека сянка във очите

ти само би царувал над душите.