Александр Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мжа с блес

54. И така, на коя от тези пет версии да вярваме? Ясно е, че от Аристобул и Птоломей ние трябва да предпочетем Птоломей, понеже първият е само красноречив пример за придворен ласкател. За много гърци от онази епоха екзекуцията на Калистен била извършена само поради подозрение за вина и била потвърждение за политически мотивирано престъпване на законите на справедливостта. И така по силата на тази логика ние би трябвало да отхвърлим и разказа на Хар, тъй като той е само по-усъвършенстван вариант на версията на Аристобул. Трогий/Юстин нарушава типичния си стил с описанието на мъченията в ориенталски стил, но този детайл издава измислиците в този разказ. Да припомним, че подобно мъчение било приложено от Александър спрямо Бес, претендента за персийския престол през 329 г. (вж. Глава 8). Ала то не би трябвало да бъде приложено и към един грък, какъвто е бил Калистен, затова би трябвало да бъде отхвърлено като лесен за разкриване опит да бъде очернен характерът на Александър — тази тенденция била типична за Трогий. Последният източник от категорията, наричана „Вулгата“ — Курций — макар че е твърде лаконичен, всъщност е много по-интригуващ. Той просто приема и повтаря версията на Птоломей: чудесна илюстрация както за относителната независимо на Курций в рамките на традицията на „Вулгатата“, така и за способността му (макар и само понякога) да ползва някоя от официалните версии, представяни обикновено от Птоломей.

55. Но все пак трябва ли да повярваме на Птоломей, както е сторил Курций, и да приемем, че Калистен е бил измъчван и веднага след това обесен? По-скоро трябва да предоставим думата на Георг Грот, един на най-добрите историци през XIX век, експерти по всичко, свързано с древна Гърция: „На него [на Птоломей] не трябва да се вярва, когато се опитва да смекчи или да елиминира всичко, способно да дискредитира Александър, обаче може да му се вярва напълно, когато описва някаква жестокост.“ Нещо повече: в случая става дума за един незаконен и с нищо неоправдан акт на жестокост. Защото Александър не би издал заповед да бъде подложен Калистен на мъчения, както вероятно е сторил, преди да събере македонската войска или съвета, съставен от неговите съюзници (членовете на Коринтския съюз, от които по всяка вероятност много по-трудно е могъл да получи съгласие за екзекуцията на Калистен).

56. В този случай ние виждаме, че е сравнително лесно да изберем между пет различни версии за този епизод, като прилагаме ясни критерии за достоверността на тези версии. Нещо повече — макар да е от значение как точно е умрял Калистен, все пак по-важни са причините, заради които е бил екзекутиран.

Вторият пример за проблемите с източниците засяга доста странното пътуване на Александър през пустинята на запад от Египет до светилището на оракула на Амон в оазиса Сива. През пролетта на 331 г. Александър със свитата си изминава около 480 км навътре в сушата към далечната западна граница между Египет и Либия. Това пътуване е доста сложно за обяснение както от исторически, така и от историографски аспект. Поне в две от главите на тази книга се говори директно за него: в главата, посветена на Александър като бог (Глава 11) и в тази за Александър като човек (Глава 10), а в останалата част на книгата често се споменава и за това събитие наред с останалите разглеждани събития от живота на Александър.

57. За това пътуване оригинални свидетелства от епохата на Александър, доколкото са съществували такива, не са оцелели в автентичен вид, но поне в основните писмени паметници се срещат отгласи за събитието. Обаче те ни разкриват различни версии и това всъщност е напълно оправдано: не само защото историците винаги искат да узнаят какво в действителност се е случило във всеки отделен случай, но също и защо Александър сам е обръщал толкова много внимание на това, че той директно или чрез своите глашатаи е обявил себе си за пряко общуващ с бога, наистина посредством неговия представител на земята — жреца на Амон. Така Александър се показвал пред света в съществено нов образ и като че ли оттогава нататък той наистина възприемал и се държал по-различно, отколкото преди. И нещо още по-важно: Александър добавил Амон към пантеона на божествата, на чието специално покровителство той се позовавал в повечето случаи, тъй като се радвал на особеното им благоволение.

58. Ще фокусирам тук вашето внимание върху двете най-важни особености в този епизод. Първо, какви са били намеренията на Александър с извършването на това персонално посещение в светилището на оракула през изпълнената с рискове пустиня, при това именно когато Великият цар на Персия можел да започне смъртно опасно контранастъпление в тила на македонската войска. Второ: какво всъщност се е случило при срещата с оракула? Третата особеност — последвалите промени в поведението на Александър — беше обсъдена в Глава 11.

59. Нашите сведения за този епизод се основават на три основни първоизточника: написаното от Калистен (както е обобщено от Страбон, гръцки географ от края на първото столетие пр.Хр. и началото на първото столетие след Хр., следователно съвременник на Трогий); Птоломей/Аристобул, както са представени в „Анабазис“ на Ариан; и накрая Клейтарх, преразказан от Диодор, Трогий/Юстин и Курций. Както обикновено, Плутарх е взел по нещо и от тримата (Калистен, Птоломей и Клейтарх). Обаче цялата истина за това загадъчно пътуване през пустинята се загубила още в началото на пътя. Страбон е написал увод към своя конспект на хрониките на Калистен, като в коментара към него добавил, че историците от епохата на Александър били виновни за многото неясни моменти. Дори обикновено разумният и разсъдлив Птоломей се поддал на изкушението да вмъкне в своя разказ легендата, че Александър, след като се загубил в пустинята, бил направляван от две говорещи змии. Но все пак всичките версии съвпадат, докато се описва броденето в пустинята. Разногласията започват, когато се повдига въпросът за мотивите на Александър да предприеме това пътуване.

60. Според нашия най-изчерпателен източник — Ариан — Александър потеглил през пустинята поради три причини. Първата била да попита за нещо оракула, защото той се ползвал с репутацията на непогрешим пророк. Второ, защото искал да достигне и дори задмине подвизите на съперниците по слава Персей и Херкулес, още повече че той бил потомък и на двамата митични герои. Трето: Александър много страстно искал да проследи своя далечен произход и дори как точно е бил заченат от бог Амон, така като Херкулес и Персей били заченати от Зевс. По принцип Ариан се придържа към описанията на Птоломей и Аристобул, които по този пункт нямат противоречия. Но откъде тези два източника са черпели своите сведения относно мотивите на Александър за това пътуване? Единственият логичен отговор ни насочва към най-първичния и най-официалния историограф — Калистен.

61. Тук може би ще е от значение да се изтъкне, че само по този пункт съвпадат мненията на Ариан (т.е. Птоломей/Аристобул) и Калистен (както ни съобщава Страбон), Става дума за втория от трите мотива на Александър — желанието да бъде признат за достоен съперник на Херкулес и Персей. Останалата част от написаното по този повод от Страбон показва, че историята с пътуването до оазиса Сива била описана от Калистен едва след като Александър станал цар на Персия през 330 г. (освен цар на Македония и водач на Коринтския съюз). Това вероятно обяснява защо само тук се говори за Персей, който в представите на гърците бил пряк предтеча на персите. Или казано с други думи, Калистен по свое решение или по указание на Александър използвал посещението до оракула в Сива като анахронизъм и част от мита за легализиране на империята на Александър. По-късно Птоломей и Аристобул само преписвали от първоизточника — придворния летописец Калистен. Споменаването на Херкулес е второстепенен проблем за решаване, тъй като царуващата в Македония династия на Аргеадите можела да проследи своя произход от Херкулес, което обяснявало защо Александър се считал и за негов потомък.