Александр Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мжа с блес

7. Ситуацията, пред която сме изправени, може да бъде обобщена приблизително така: вдъхновени от примера на Теопомпус и неговия труд „Филипика“ (история на Гърция, пречупена през основната тема за кариерата на Филип II Македонски, бащата на Александър), повече от двадесетина съвременника са записали истории или други описания за живота и делата на Александър. Обаче нито един от тези трудове не е оцелял до днес в оригинал. От многото писма, приписвани на Александър, само за една малка част може да се допусне, че по-вероятно е да се окажат автентични, отколкото обратното. Най-ранното оцеляло свидетелство, съдържащо описание на походите на Александър, датира от I век пр.Хр., т.е. около триста години след събитията, за които се разказва в него. Освен това този материал е запазен само частично. Така че единственото цялостно запазено описание е епитомията или резюмето от III век сл.Хр. на една творба, написана на латински от един романизиран гал от I век сл.Хр. И накрая трябва да се повтори, че днес за най-меродавен източник сред множеството повече или по-малко запазени истории за Александър се приема написаната от един гръцки философ и държавник от II век сл.Хр., вероятно по времето на император Адриан, известен като благосклонно настроен към гърците (philhellenic). Накратко всичко това, според Робин Лейн Фокс, наподобява на опитите да се опише Англия от епохата на Тюдорите, като се ползват романите на Макъли и историческите трактати на философа Хюм.

8. Все пак е редно да се признае, че сред тази преобладаващо мрачна картина се долавят някои проблясъци. Може би най-голям е приносът в тази насока на филологическия подход, възприет през XIX век в областта на античната история на Гърция и Рим, отличаващ се с прецизиране на концепциите и техниките за проучване на източниците (Quellenforschung) и за критицизъм по отношение на същите тези източници (Quellenkritik). Тези рационални методи са били разработени за пръв път към края на XVIII век, по-специално в Гьотинген в Германия. И може би най-ценните плодове, за наше щастие, от мащабното изследване на източниците и критицизма спрямо тези източници, е огромният труд, вложен в знаменития проблем около сортирането на писмените свидетелства, касаещи епохата на Александър. Като представа за класическата теза от научните изследвания, извършени в Германия през XIX век, може да послужи понятието, обобщаващо в едно семейство, наречено „Вулгата“ (Vulgate), класификациите на мнозинството от основните оцелели до днес описания, посветени на Александър.

9. Според тази класификация всичко в тази „Вулгата“: т.е. историите на Диодор, Трогий (споменатия по-горе романизиран гал, като оцелялото резюме на неговото описание било съставено от Юстин) и Курций могат да бъдат в общи линии проследени в крайна сметка до един общ първоизточник: писанията на Клейтарх от Александрия, съвременник на Александър, макар и да не е бил очевидец на войните му. Тази теза наскоро бе подложена на сериозни критики, ала не бе разклатена значително (вж. по-долу). Ариан, от друга страна, като гръцки философ и държавник, често споменаван в тази книга, по принцип е изтъкнат представител на алтернативната традиция в описанията на Александър. Но той е избрал да базира сведенията си от тримата привилегировани очевидци на събитията: Птоломей, Аристобул и Нерах. Тъй като и тримата са били сред най-приближения антураж на Александър и освен това докрай са останали лоялни към него, тази традиция за удобство е прието да се нарича „Официалната традиция“.

10. Позицията на Плутарх (ок. 46–120 г. сл.Хр.) е както извън „Вулгатата“, така и извън „Официалната традиция“. При съставянето на своя труд „Животописът на Александър“ той се ползвал отчасти както от двата вида източници („Вулгатата“ и „Официалната традиция“), така и от източници от трети вид. Неговата романизирана биография изобилства и с примери, олицетворяващи един друг урок, който бе усвоен докрай едва в края на XX век и в началото на XXI век: фактите никога не достигат до нас „направо, директно и точно“, а са „опаковани“ или „излети в калъпа“ на индивидуалния хроникьор според неговите собствени предпочитания или цели. Например самият Плутарх писал биографии, изпъстрени с морализаторски поучения, така че когато се ползва за целите на историческите реконструкции, тези морални излияния трябва да бъдат пренебрегвани. И накрая: всички сведения — както от очевидците на събитията, така и от останалите автори; както от съвременници на епохата на Александър, така и от по-късните историци; както от „Вулгатата“, така и от „Официалната традиция“ или от трети категории — понякога са прибягвали към оригиналното описание на официалния историк на Александър — Калистен, на когото все пак може да се разчита поне за събитията до 331 г. или може би до 329 пр.Хр.

11. Ала все още пред нас остават грандиозни проблеми и картината, разбира се, не е така спретната и подредена, както я представям тук. Но мненията на учените по този въпрос клонят към консенсус, така че сега ще се опитам да обобщя това, което във всеки случай е много по-нюансирано и усложнено в сравнение познанията на учените от XIX век, преди всичко благодарение на вниманието и респекта на учените към литературната маниерност, описателните и други метафори и иносказателни похвати, както и чисто риторичните хитрости. В края на това приложение се дискутира възможността за съзнателно внасяне на детайли, които усложняват нашето разбиране на два особено затрудняващи проблеми с нашите източници, подбрани заради това, че те имат критично значение за нашата главна цел — по-доброто разбиране на Александър и неговото време.

12. Логично, хронологично и конспектуално трябва да се започне с Калистен, родом от гръцкия град Олинт. Но тук може да се подстави под съмнение както дали наистина е бил „грък“, така и дали е бил роден в Олинт. През 348 г. бащата на Александър — Филип — за назидание разрушил стените на Олинт — най-могъщия тогава град в гръцката федерация Халкидики, разположена заплашително близо до границата с Македония. Запустелият град все още тънел в руини към средата на тридесетте години на IV век пр.Хр., когато Александър наел Калистен за свой официален историк. Този избор се дължал отчасти на доказания опит на Калистен като историограф — именно той написал история на Гърция за периода от 387/6 до 357/6 г., а в сътрудничество със своя роднина (чичо или прачичо) Аристотел компилирал списък на победителите на провежданите през 4 години панелински игри в Делфи, наричани Питийски в чест на Аполон. Но това, че бил грък, както и роднинството му с Аристотел изиграли решаваща роля при избора му. Бащата на Аристотел бил придворен лекар на дядото на Александър — македонския цар Аминт III. Както вече знаем, Филип поканил Аристотел да обучава младия Александър малко след като Александър навършил десет години.

13. Като избрал Калистен за свой официален (придворен) историк, Александър продължил да поддържа близки отношения с Аристотел и може би му се отплатил за някаква лична услуга. Същевременно с този жест Александър затвърдил мнението за себе си като почитател на гръцката култура. На този етап това било жизнено важно за авторитета му, тъй като той представял предстоящия поход към Азия като панелинска мисия за отмъщение срещу ориенталските „варвари“. За да приеме поканата на Александър, Калистен може би е имал свои мотиви освен чисто личните. Независимо как ще се отнасяме към неговото донякъде прекалено самоуверено твърдение, че Александър щял да бъде запомнен единствено благодарение на неговите (Калистеновите) описания, напълно възможно е да се окаже, че е достоверна историята за увенчалите се с успех опити на Калистен да убеди Александър да възстанови сринатия до земята Олинт (родния град на самия Калистен). Ала това въобще не попречило жизненият път на Калистен да завърши трагично — със смъртното му наказание през 327 г. — наложено със заповедта на Александър (вж. края на Глава 4 и т. 50–55 по-долу в Приложението). Тази екзекуция може би повече от всеки друг отделно взет епизод е оказала влияние върху нашето традиционно възприемане на македонския завоевател. И тъй като нашите традиционни източници са предимно гръцки, а не македонски, то е напълно логично в по-голямата си част те да изразяват враждебни позиции спрямо делата на Александър.