История на Александр Велики Македонски

Най-възрастният жрец, който вървеше до Александър, го нарече „син“, твърдейки, че с това е узаконил родството му с Юпитер. Забравил, че е смъртен, царят отговори, че приема благоволението на бога. След това запита дали му е предопределено да установи властта си над целия свят. Със същото ласкателство оракулът отговори, че ще стане господар на всички земи. Александър продължи да разпитва дали всички убийци на баща му са били наказани. Жрецът отговори, че неговият баща не би могъл да бъде осквернен с каквото и да е убийство и че всички са изкупили престъплението си спрямо Филип. И прибави, че той, Александър, ще бъде непобедим, докато се изкачи на престола на боговете. След това беше извършено жертвоприношение, на жреците и на бога бяха поднесени дарове. Жреците разрешиха на приятелите на Александър да се допитат до Юпитер. Те попитаха оракула само едно — дали да отдават на своя цар почести като на бог. Гадателите отговориха, че това ще бъде угодно на Юпитер.

При това искрено засвидетелствуване на вярност те биха могли да доловят, че отговорите на оракула са несъстоятелни. Но съдбата често превръща тези, които разчитат само на нея, в хора, по-скоро жадни, отколкото достойни за слава. Александър не само позволи да го наричат син на Юпитер Амон, но дори заповяда да му отдават почести като на бог. Така сам унищожи славата си, заслужена с извършените подвизи, като всъщност желаеше да я увеличи. Македонците бяха свикнали да живеят под царска власт, но при по-голяма свобода, отколкото у другите народи, покорени от него. Сега те се отвърнаха от него, обладания от стремеж към безсмъртие с настойчивост, която не му подхождаше и която ги смути.

На връщане от оракула на Юпитер Амон Александър пристигна при Мереотийското езеро 178, недалеч от остров Фарос 179. Той огледа местността и реши да основе нов град на острова. После прецени, че островът не е удобен за голямо селище, и избра място за град там, където сега е град Александрия. Александър пресметна колко е разстоянието между езерото и морето и нареди да бъде оградено с крепостна стена, дълга осемдесет стадия. Той остави хора, които да ръководят работата по построяването на града, и се отправи за Мемфис. Беше го обхванало желание — напълно естествено, но сега ненавременно — да навлезе не само навътре в Египет, но да разгледа и Етиопия. Желанието да види прочутите дори извън границите на земята със своята старина дворци на Мемнон 180 и Титон 181 го теглеше едва ли не извън пределите на самото слънце. Но все още незавършената война не му позволяваше да странствува. Ето защо постъпи така: постави начело на Египет Есхил 182 от остров Родос и македонеца Певцест 183, като им даде за защита на тази област четири хиляди войници; заповяда Полемонт 184 да пази устието на река Нил, като за тази цел му бяха дадени тридесет триреми; начело на тази част на Африка, която е свързана с Египет, постави Аполоний 185, а за отговорник по събирането на данъците от същата област на Африка и от Египет назначи Клеомен 186; заповяда да заселят в Александрия част от жителите на съседните градове и така изпълни новия град с многобройно население. Казват, че когато царят очертавал с ечемик линията на бъдещата крепостна стена според македонския обичай, ято птици долетели и изкълвали ечемика. Това се изтълкувало от повечето присъствуващи като неблагоприятно знамение, но гадателят обяснил, че новият град ще бъде посещаван от много чужденци и че той ще предоставя духовна храна на много народи.

Синът на Парменион Хектор, младеж в цветуща възраст и един от любимците на Александър, искаше да догони царя, качи се на малка лодка и я изпълни с повече хора, отколкото побираше. А тя потъна и всички се издавиха. Хектор дълго се бори с водата, но мокрото облекло и стегнатите в сандали крака му пречеха да плува. Полумъртъв се измъкна на брега и макар да беше в съзнание, изтощен от страх и напрежение, издъхна, тъй като не получи помощ от никого — всички бяха излезли на срещуположния бряг. Александър скърбеше безкрайно за него. Намери тялото му и нареди тържествено да бъде погребано. Към тази скръб се прибави и известието за смъртта на управителя на Сирия Андромах, когото самаряните 187 бяха изгорили жив. За да отмъсти за това убийство, царят се отправи натам с най-голяма бързина и като пристигна, наказа предадените му извършители на това престъпление. На мястото на Андромах постави Менон 188. Осъди на смърт убийците на управителя и предаде на народната партия тираните, между които Аристоник 189 и Стезилай 190 от Метимна. Заради извършените от тях неправди ги убиха, като ги хвърлиха от крепостните стени.

Александър изслуша и пратеници от Атина, Родос и Хиос. Атиняните го поздравиха с победата и помолиха да бъдат върнати на близките им гръцките пленници. Дорийците и хиосците молеха да им бъдат изпратени помощни войски. Изпълни всички молби, тъй като прецени, че са справедливи. Поради изключителната вярност на митиленците не само им изплати парите, които бяха похарчили във войната, но им подчини и области от съседните земи. Според заслугите възнагради и кипърските царе, отцепили се от Дарий, които своевременно му бяха изпратили флот за превземане на Тир.

Началникът на флота Амфотер 191, изпратен да освободи остров Крит, обсаден от персийски и спартански войски, получи заповед най-напред да очисти морето от пиратите, тъй като, докато двамата царе воюваха, разбойниците станаха господари на морето. Александър поднесе в дар на Херкулес Тирийски златен кратер 192 и тридесет златни чаши. След това заповяда да разгласят началото на похода към река Ефрат, за да продължи преследването на Дарий.

Като научи, че неприятелят е тръгнал от Египет навътре към Африка, Дарий се колебаеше дали да се спре в околностите на Месопотамия, или да продължи към по-вътрешните области на царството си: сам лично по-лесно би привлякъл във войската си отдалечените племена които трудно обуздаваше чрез управителите си. Освен това научи от най-достоверен източник, че Александър ще го преследва с цялата си войска където и да се намира. И понеже вече знаеше с колко упорит човек има работа, заповяда въоръжените сили на всички племена да се съберат около Вавилон.

Вече бяха дошли бактриани, скити и инди. Пристигаха и войските на останалите племена. Войската беше два пъти по-многочислена, отколкото в Киликия, но много от войниците нямаха оръжие. То се набавяше трудно. Конниците имаха покривала с пришити металически плочки. Който не разполагаше с нищо друго освен с копие, получаваше щит и меч. На пехотинците раздадоха неоседлавани коне, за да ги укротят и конницата да стане по-многочислена от предишната. Двеста бойни колесници с прикрепени към тях отвесни и напречни острия бяха ужас за неприятелите. Тукашните племена възлагаха големи надежди на тях. От ока на колесниците стърчаха железни острия, от двете страни на ярема бяха поставени по три меча, от главините на колелата стърчаха много извити острия, едните насочени встрани, а другите — към земята, за да режат всичко, което би попаднало под копитата на конете. След като приготви и въоръжи войската си, Дарий я изведе от Вавилон. Отдясно течеше река Тигър. Река Ефрат пък прикриваше левия фланг.