Сраснати

– Семето на истината – започва Лайда – се намира в добри ръце. Пази се от хора, които знаят какво да правят с него. Добри хора.

Илиа не помръдва. Дали изобщо я чува?

– Илиа – прошепва Лайда. – Истината е в добри ръце. Ти изпълни своя дълг. – Боже! Нима ù разрешава да умре? Лайда е научена да се бори със смъртта. Един ден баща ù се разболя; а на следващия вече го нямаше – бяха го изолирани. Не ù позволиха да се сбогува с него. Накрая им съобщиха, че е мъртъв. Но от майките знаеше, че смъртта е част от живота.

Лайда вдига поглед към Майка Хестра.

– Отдавна ли е в това състояние?

– Тя е между живота и смъртта.

– Илиа – продумва Лайда отново. – Знам какво имаше предвид, като каза, че изкуството ти липсва. Знам, че говореше за Арт Уолронд.

Клепачите на Илиа потрепват. Тя обръща глава и се втренчва в Лайда.

– Семето наистина е живо. То е съхранено. Изпълнила си онова, което е поискал от теб.

– Арт – прошепва тя. – Видях го. Той е там и ме чака.

Очите на Лайда се наливат със сълзи.

– Можеш да отидеш при него – прошепва тя. – Вече всичко е наред.

Илиа я поглежда отново. Докосва лицето ù.

– Ако имах дъщеря... – тя слага ръка на сърцето си и затваря очи.

– Илиа – прошепва Лайда. – Илиа! – Направи нещо? – казва на Майка Хестра. Мисля, че тя...

– Отива си – отвръща спокойно майката. – Вече ти казах. Тя си отива и това е нормално.

Лайда се взира в гърдите на Илиа. Но те не помръдват.

– Отиде си.

– Да.

Майка Хестра я хваща за ръка и казва:

– Да тръгваме. Ние ще се погрижим за тялото ù.

– Остави ме да поседя до нея.

– Добре – отвръща Майка Хестра.

Лайда затваря очи и изрича молитвата, която преди време шепнеше на плюшената калинка и в която се говори за радостта от зората.

После се връща в легло номер девет. Поглежда Фридъл и другите хора, които спят дълбоко. Иска ù се да им каже: Един човек умря. Току-що един човек ни напусна завинаги. Но няма смисъл да ги буди. Това е естествено. Смъртта е част от живота.

Ляга и се опитва да заспи, но мислите не ù дават мира. Представя си как Илиа и Арт Уолронд се събират на място, което прилича на рай. Възможно ли е това? Спомня си Партридж. Къде ли е сега? Дали е в безопасност? Дали мисли за нея?

Ти се сбогува, но аз не. Защото един ден пак ще се намерим. Сигурен съм в това.

Той се бе върнал към предишния им живот – с правила и строг ред, с хавлиени кърпи, колосани ризи и прясна боя. Хората разчитат на него. Куполът променя хората – но не само с кодиране и лекарства, а и с душния въздух, който дишат. В Купола тя приемаше това, което ù се казваше. Боеше се най-вече да не разочарова хората. Можеше, стига да бе търсила, да открие истината. Ала беше приела – с лекота, готовност и радост – че хората отвън са безчовечни. Не презира старата си същност, а се страхува от нея. Животът в плен бе удобен и щеше да си го живее, ако имаше избор. Ако ù бяха казали, че един ден ще сподели съдбата на нещастниците отвън, щеше да съжали новото си аз. Но за свой късмет сега е навън.

Щом се уверява, че всички са заспали, дори и Фридъл, тя изважда музикалната кутия, която Партридж ù подари. Навива я и повдига капака. Няколко ноти се отронват. Дали Илиа и Арт чуват мелодията? Къде отива душата след смъртта?

Лайда прибира музикалната кутия под възглавницата си.

Нима е възможно Партридж да запомни външния свят – странната представа за него – след като вече е в Купола?

Тя ще бъде заличена. Не се съмнява в това. Куполът няма да позволи да съществува.

Веднъж вече го остави да си тръгне. Но с всеки изминал ден сякаш го оставя отново и отново.

Свива юмруци. Дали ще ме намери отново? Но после си казва: „Не. Не може да искаш това. Остави го намира.“

Разтваря ръце, разперила широко пръсти.

Преша

Камъни

Преша оглежда бележките си. Проблемът е очевиден. Уилъкс е бил луд. Не само, когато е взривил планетата, но и преди това. В единия край на една страница пишеше: Добрият стар Бък и Колинс – вероятно негови приятели. Останалата част от листа бе изпълнена с преплетени змии. На друга страница имаше само цифри: 20.62, 42.03, NQ4, както и думи: Аз съм изкован от огън. Възроден сред пламъци. Какво ли значи това? Изглежда, е имал слабост към поезията. Една строфа, върху която явно е работел, се появява няколко пъти с различни поправки:

Всеки ден полита тя към купола небесен

и докосва с края на крилото си могилата свещена.

Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен,

защото красотата ти е дарба съкровена.

Беше начертал стрелка от „Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен“ до друг стих встрани: „Написана е истината във ефира ясен.“ Следваше списък на думи, които се римуват със свещена, блажена, променена, изморена, наранена – и с небесен – чудесен, тесен, ефикасен, прекрасен. „Романтик“ – ето как го бе определил Уолронд. За кого бяха напсани стиховете? За майката на Преша? От мисълта за това ù прилошава.

Иска ù се да попадне на формули, записки за клетките, дегенерацията, възстановяването, нанобиологията... Вместо това се натъква на страници, запълнени със съзвездия, птици, завъртулки, стесняващи се спирали.

Втренчва поглед в играта на светлината, отразяваща се в корпуса на Финън. Чувства се толкова самотна. Плъзва поглед по рамото на Брадуел, което се издига и спуска с всеки негов дъх, по челюстта и овала на лицето му. Откакто изрече името ù, той сяда в леглото, храни се и прави по няколко крачки, опрял ръка на стената – докосвайки лицата на призрачните момичета, които, изглежда не забелязва. Взира се в Преша, сякаш тя е някъде далече. Понякога прошепва името ù или казва: „Благодаря ти.“ В тези моменти Преша има чувството, че земята под краката ù се продънва. Сякаш пропада все по-надолу и по-надолу. И все пак през повечето време спи и тогава тя се връща към един и същи въпрос: как е успял Уолронд да проникне в ума на Уилъкс? Стаята се завърта около нея, а призрачните момичета сякаш я изпиват с пронизващи погледи.

– Ами ако в това няма смисъл?

Тя знае отговора. Призрачните момичета ще я преследват. Никога няма да я оставят намира. На този бряг ще дебнат и ще се скитат вечно, ще дебнат и ще се скитат вечно.

Тя казва на Финън:

– Обърни страницата – и в конуса от светлина изниква нова страница от бележника на Уилъкс. Отново птичи нокти.

Но този път в полето се вижда дума: „Бриджит“. Второто ù име. Еми Бриджит Иманака. Уилъкс не я е кръстил. Та той е научил за съществуването ù години, след като е била родена, така че защо ще отбелязва второто ù име – повече от десетилетие, преди тя да се появи на бял свят? Усеща, че се изчервява от гняв.

Приема го лично, сякаш я предизвиква. Какво иска от нея?

Тя става и се обръща на Брадуел, който продължава да спи непробудно:

– Добре, да си припомним всичко отначало. – Посочва десния край на масата. – Става дума за седморката, как е била създадена и какво е означавала за Уилъкс. Всеки неин член е силен в определена област. След бележките за Уилъкс записките за родителите ù са най-подробни. Може би трябва да се засрами, че пропилява толкова време заради тях. Но иначе не би могла. Преша обожава усмивката на баща си. Открива собственото си лице в неговото. Очарована е от него. Дори от най-обикновените му жестове – например начина, по който подава на някого нещо, което е изпуснал. Все отнякъде трябва да започне – защо не от баща си, от онази част от същността си, която е изгубена?

– На този камък – продължава тя – съм записала всички препратки към лебеда; десният край на дъската е отделена за числата; Уилъкс е предпочитал определени числа. А на този камък е цялата информация за куполите, каквито и да са те. – Младият Елъри Уилъкс е бил обсебен от куполите.