Господарката на Рим

За миг очите им се срещнаха и те си размениха мисли с поглед.

"Иска ти се да ме убиеш, нали? " – каза погледът на императора.

"Ще те изкормя! " – отвърна погледът на гладиатора.

Префект Паулиний Норбан гледаше ту единия, ту другия.

– Цезаре?

Домициан махна небрежно с ръка.

– Отведете Варварина обратно в казармите и изпратете императорския лекар да се погрижи за раните му. Няма да мамим боговете за първата му смърт. Смъртта на арената.

– Сега изби ли си го от главата? – Херкулес залегна. Една кана се разби в стената, където допреди секунди беше главата му. – Не разбирам защо си толкова сърдит! Ти искаше да умреш. Размотаваш се унил и се опитваш да умреш в продължение на осем години. Е, сега няма да отнеме много време. Сега, когато императорът е вперил любопитното си око в теб… – Херкулес се наведе, за да избегне една паница. – Престани да мяташ съдове, едър побойник такъв! Плашиш тъпото си куче!

Ариус изръмжа, взе кучето с една ръка и изчезна в килията си. Той тресна вратата, но все още чуваше гласовете отвън.

– Сега никога няма да се отървем от него – каза Галий с прегракнал глас, защото се беше задавил, докато се подсмиваше по време на представлението на Ариус. – Ако не бяха парите, които ми докарва… Е, нека всички богове закрилят императора. Богатството ми е подсигурено до края на живота!

– Разкарай се от вратата ми, Галий! – изрева Ариус през ключалката. – Или ще ти изтръгна гръцмуля!

– Винаги съм си знаел, че целият този фатализъм е преструвка – отбеляза Херкулес.

Беше година на потресаващи битки. Боевете на Ариус вече отдавна се бяха формализирали, бяха уговаряни месеци предварително и с някои изключения, никога нямаше повече от четири срещи годишно. Сега всички правила бяха погазени, остана само едно: той се биеше по всякакъв начин, който би забавлявал императора. Би се с лява ръка, завързана зад гърба му, би се върху платформа от горещи въглени само със сандали, които да го предпазват от огъня, би се разкървавен и замаян от раните си. Трябваше да мери сили гол и невъоръжен срещу каляска, пълна със стрелци с лъкове, да мери сили въоръжен само с къс нож срещу лъв с черна грива или на гърба на кон срещу два разярени бика.

Оцеля.

Колко пъти тълпата замръзваше на място, а после в една обща въздишка си отдъхваше облекчено, когато той изпълзяваше изпод трупа на лъв или изпод отломките на разбита каляска? Колко пъти кръстосваха погледи с императора в дуел, който отново и отново завършваше с равен резултат?

Ариус вече беше изгубил бройката.

– Ти май си го просиш? – мърмореше Херкулес. – Малките нововъведения на императора са достатъчно лоши сами по себе си, така че не е необходимо да го гледаш кръвнишки след това. Помисли си за мен! Докато ти си жив, аз съм имунизиран, също като кучето ти. Умреш ли ти, и двамата ще просим за остатъци от храна и ще бъдем сритвани всеки път, когато не успеем да избягаме достатъчно бързо.

– Не аз определям дали ще живея, или ще умра – сви рамене Ариус.

Но понякога се чудеше дали всъщност не зависеше единствено от него самия.

– Това някаква магия ли е? – попита го Галий съвсем ненадейно, докато Ариус си седеше на пейката със затворени очи, облегнат на стената, в двора на казармите, след дивашки двубой срещу един мъж от Крит. – да не си погълнал някаква друидска отвара там, в Бригантия, за да станеш непобедим? Чувал съм за такива неща.

– Нищо подобно – отвърна Херкулес, преди Ариус да успее да си отвори устата. – Това е безсмъртие. Той е бил направен безсмъртен!

– От кого?

– От теб. От тълпата. От императора. Вие всички сте го направили безсмъртен. Бог сред човеци.

Ариус завъртя очи, отпивайки глътка вино.

– Глупости! – отсече Галий.

– Не са глупости. Можете да вините само себе си. Не идвайте да ми плачете после, когато той най-сетне реши да си излее гнева върху вас. – Джуджето се нахили идиотски. – Но той няма да дойде първо за теб. Първо ще спипа императора. "Господар и Бог наш", ха! Домициан е бог само защото сам се нарича така. Дали няма да изпадне от пурпурните си сандали от ужас, когато осъзнае, че си играе на котка и мишка с нещо истинско. О, да, нашият Варварин ще се погрижи първо за императора. После ще дойде и за теб. Ще дойде за теб сред мрака на нощта

– Ще накарам да те бичуват, джудже! – Галий се оттегли сред облак от парфюм.

– Знаеш ли кое е странното? – Херкулес обърна циничния си поглед към Ариус. – Понякога наистина си мисля, че си безсмъртен. Представяш ли си?

Ариус начерта окръжност в пясъка на тренировъчната площадка с крак. Изпитваше остра болка в рамото, на мястото, където един леопард беше забил нокътя си до костта му по време на последния двубой.

– Ариус Бога… – Херкулес се усмихна към кучето. – Странно, а, приятелю?

Кучето изскимтя и нападна една кожена ръкавица.

Глава шестнайсета

 91 година

 Брундизиум

– Мъртва? – обърнах се рязко. – Юлия… е мъртва?

– Така чух. – Пенелопа сбръчка състрадателно нос. – Както по всичко личи, се е отправила в последното си пътуване.

– Но… как? – попитах аз. – Тя беше едва на двайсет и три или двайсет и четири. Не е стара. Как се е случило?

Две от перачките се доближиха до атриума, за да чуват по-добре, а също и новата музикантка от Коринт, която свиреше на лира.

– Ами – сви рамене Пенелопа – говори се, че от треска. Но аз подочух, че може да е било самоубийство. Намушкала се е в корема.

– Намушкала се е в корема, с това съм съгласна, но не за да се самоубие – каза една от перачките с тих глас. – Имала си е малка неприятност, ако разбирате какво искам да кажа, и се е опитала да я премахне.

Шепот от размишления. Аз се обърнах и отидох в центъра на атриума, където силният зимен дъжд се стичаше по улуците в малкия син басейн по средата. Мъртва. Юлия беше мъртва. Облегнах челото си на мраморната колона, вдишвайки мириса на риба и катран, които дъждът донасяше от пристанището. Аз не познавах Юлия, но веднъж бях засякла погледа ѝ в една ясна сутрин до олтара на Юнона, на нейния сватбен ден. Гледах избродираната ѝ със злато роба и огненочервения копринен воал, и ръцете ѝ, нагиздени със сребърни окови, и се чудех защо изпитвам съжаление към нея. Още по-странно – бледото ѝ малко, триъгълно лице се беше обърнало и забелязало моето и аз видях, че тя ми завижда. На мен, изгорялата от слънцето робиня, която носеше ветрила и бършеше подове. Тя беше завидяла на мен. Защо?

Е, всички знаехме защо, нали? Или си мислехме, че знаем. Чувахме слуховете дори в Брундизиум. Аз я помнех бледа и изпита под пламтящия воал, докато вървеше под ръка с чичо си за ритуала по крадене на невястата… Видях и младоженеца, който трябваше да използва и двете си ръце, за да я изтръгне от него.

– Значи е умряла при аборт – казах аз съвсем спокойно. – Чие дете е? На императора ли?

– Ох, уф! – Новата музикантка сбръчка хубавото си носле. – Собственият ѝ чичо?!

– Не трябва да повтаряте грозните клюки – каза Пенелопа остро. – Императорът е съкрушен, така казват. Но това не е причина да се говорят мръсни слухове.

Тя се оттегли много възмутена.

– Съкрушен?! – чудех се аз на глас. – Но дали страда за изгубената племенница, или за изгубената любовница?

– Чух със сигурност, че му е била любовница – сви рамене една от перачките. – И той сега се побърква от чувство за вина, защото я е накарал да се отърве от детето.

– Защо? – Показах ръката си навън от покрива на атриума, на дъжда. Бурите този месец бяха провалили празненствата за Луперкалиите. – Домициан се нуждае от наследник, защо да ѝ заповядва да убива детето му? Тя може и да му е племенница, но императори са се женили за племенниците си и преди. Той можеше да накара Сената да приеме и нея, и детето, ако искаше.