Господарката на Рим

– Един император никога не бърза.

– Както желаеш, Господарю и Бог наш!

– Подиграваш ли ми се?

– О, не, Господарю и Бог наш!

– Няма да позволя една еврейка робиня да ми се смее. Можеш да ме наричаш "цезаре". Ще се справиш ли, без да се кикотиш?

– Да, цезаре.

Два часът. Трупа уморени жонгльори излязоха на сцената отново, за да ни забавляват. Робите донесоха набързо приготвено плато, малки сладкиши с черна глазура от карамел. Зад един стълб в преддверието забелязах робите, които се бяха вторачили в нас. Гостите се раздвижиха неспокойно, никой не знаеше дали може да ни прекъснат, или не. Аз не бях сигурна дали исках да го направят.

– Защо всичко в тази зала е в черно, цезаре?

– Това плаши гостите ми.

– Искаш да изплашиш гостите си?

– Полезно е. Преценявам хората по това как се справят със страха.

– Но всички се боят от императора.

– Не и ти.

– Значи издържах изпита?

– Засега. Дали да те възнаградя?

– Приятелката ми Клеопатра би ме посъветвала да поискам бижута

– Аз не подарявам бижута на жените!

– А аз и не искам бижута.

– Какво искаш тогава?

– Струни за лирата си. От черва на критски бик. Те са най-добрите.

– Ще ти изпратя утре.

– Благодаря, цезаре!

– За пръв път подарявам на жена черва от бик.

– Е, поне е оригинално!

Четири часът. Приемът трябваше да свърши преди часове. Всички се прозяваха и дремеха по лектусите си. Робите се облягаха по стените, опитвайки се да държат очите си отворени. Група музиканти изморено подрънкваха на инструментите си, преповтаряйки музика, която вече бяхме слушали в началото на вечерта. Още хора се насъбраха в преддверието зад черната завеса: видях, че Ларций беше пристигнал заедно с разтревожената Пенелопа. Но никой не се осмеляваше да си тръгне.

– Племенницата ми Юлия… Предполагам, че си чула за смъртта ѝ?

– Това е голяма загуба, цезаре. За цял Рим.

– Не ми пробутвай банални фрази.

– Не го правя. Видях я веднъж. Изглеждаше мила.

– Кога си я виждала?

– На сватбата ѝ. Аз бях на петнайсет.

– Аз не помня сватбата ѝ.

– Е, и бездруго бракът ѝ беше кратък.

– Тя беше много… Смехът ѝ беше радост за слуха – когато се смееше, което не беше често. Не трябваше да умира. Астрологът ми Несий каза, че не е трябвало да умира толкова млада. Досега никога не беше грешил.

– Говори се, че е искала да стане весталка.

– Злобни съсухрени стари жрици. Щеше да е загуба да стане една от тях.

– Може би.

– Тя беше… Тя беше голяма утеха за мен. А сега всички постоянно ме затрупват с русокоси момичета, сякаш тя ми е била любовница. Глупаци с мръсни помисли.

– Хората обичат да говорят, цезаре. И каква е ползата от императора, ако не можеш да измисляш мръсни слухове за него?

– Някой от предишните ти господари продавал ли те е заради наглостта ти?

– Не, обикновено съм много тактична. Но ти ми каза да говоря.

– Да, така е. Не знам какво ме прихвана. Обикновено не харесвам безцелните разговори. А всеки, който хули паметта на племенницата ми, ще го екзекутирам.

– Тогава ще трябва да екзекутираш доста невинни клюкари.

– Предатели!

– Невинни.

– Всички са невинни, когато са мъртви.

– Няма смисъл да се спори с теб, нали?

– Правилно!

Шест часът. Скоро ще съмне. Повечето от гостите са заспали по лектусите. Другите, с безжизнени очи и изтощени, гризат съхнещите стриди в изстинал сос. Едно момче роб в черна туника спи право с глава върху каната с вино. Дори и Ларций е задрямал в преддверието.

Императорът стана. Гостите му се стреснаха и насочиха вниманието си към него. Веднага щом свали черния си флавиевски поглед от мен, осъзнах колко изтощена се чувствах.

– Прекрасна вечер! – непринудено каза Домициан на всеослушание.

И без дори да ме погледне, си тръгна.

Тогава всички очи се обърнаха към мен. Чудеха се какво точно беше видял той в мен. Защото, макар че нямаше да е никак необичайно за императора да хареса някоя певица на приема, определено беше необичайно, че не ме отпрати настрана за по-късно вечерта. Не беше в стила на Домициан да кара важните гости да чакат, докато разговаря с робини. Не беше в стила на Домициан да разговаря с каквито и да било момичета изобщо. Той не считаше жените за особено полезни, когато бяха извън леглото му; всички го знаеха.

Но той беше говорил с мен половината нощ, сякаш никой друг не съществуваше на този свят, и изведнъж всички започнаха да се тълпят наоколо със сънливи, но блеснали очи.

– … скъпата ми Атина

– … какво прекрасно представление

– … един от великите творци на нашия град

– Добре, стига толкова! – приближи се Ларций. – Беше дълга нощ. Веднага вкъщи, дете!

Една ръка с хубав маникюр ме потупа по рамото и аз се обърнах. Императорски освободен роб, с официалните лилави отличителни белези.

– Скъпа Атина? – каза той с възпитан тон.

Залата замлъкна в очакване. Вече бях скъпа Атина, така ли?

Наведе се и ми прошепна нещо в ухото. Аз кимнах. Той се поклони много ниско, поклон, запазен за императора – или за най-близките му.

Глава седемнайсета

– Да, вече повече от месец и няма никакви признаци да му е омръзнала! – прошепна пред стаята ми една робиня, която току-що бе изнесла цяла купчина от туниките ми. Тя се беше натъкнала на две други перачки и веднага бяха събрали глави заедно да шушукат. През последния месец никой в дома на претор Ларций не можеше да говори за нищо друго, освен за мен.

– Чух, че поръчал куртизанка от съдържателката на дом Ксанти! – каза друга робиня.

– Да, и я отпратил след по-малко от час. А нашата Атина я държи цяла нощ!

– Тя не е толкова хубава, колкото тези куртизанки. Какво има толкова, че не му омръзва?

И аз не знаех.

– Защо? – бях го попитала веднъж, но Домициан само сви рамене. Той изпращаше да ме викат поне пет пъти седмично. Аз винаги прекарвах нощта и се връщах пеш в дома на Ларций, обута в сандалите си, прозяваща се в пролетната зора.

Перачката:

– Шшшт, ще те чуе!

– Не, няма. Била е будна с часове, правила е кой знае какво и ще спи поне до обяд!

Всъщност аз седях изправена на леглото си, косата ми се спускаше отзад, по широката гръцка роба, с която спях, дъвчех края на перото и се опитвах да напиша песен. Домициан доста харесваше музиката, която пишех сама.

– Някой ден може дори и да напишеш нещо хубаво – така се изрази той.

– Знаеш ли, че той говори с нея? Мислиш ли, че тя го съветва – гласът зад трона, нещо такова?

Аз се изсмях тихичко. Изобщо нямах влияние над Домициан, изобщо; той не беше оставил място за съмнение.

– И не се опитвай да се месиш в императорските дела – беше казал хладно той, когато за пръв път пренощувах в двореца. – Никога не искам съвети от жените си. Други важни житейски правила са: "никога не разгневявай боговете" и "никога не залагай на гладиатори".

Това последното вече го знаех.

Отново робинята:

– Мислиш ли, че скоро ще му омръзне?

Дори и това да се случеше, бъдещето ми вече беше подсигурено. Щеше да има много мъже в Брундизиум, които да искат да чуят какво в гласа ми е запленило така господаря на света. Навсякъде, където отидех, бях ухажвана и поздравявана. Само Ларций изглеждаше обезпокоен.

– Мразя, когато постъпваш така, дете – сконфузено рече той. – Ти си певица. Творец. Не куртизанка.

– Императорът го знае – опитах се да се усмихна. – Той ми подари струни за лирата, нали? Достатъчно, че да свиря, докато стана на петдесет.

– Не ставай досадна! Знаеш какво имам предвид!

Усмихнах се. Малко от безочливостта в тази усмивка бях заимствала от сина си, но не можех да я избегна. Ларций въздъхна.