Господарката на Рим

– Познавам всичките си преториански командири – каза Домициан, сякаш прочел мислите на Паулиний. Императорът имаше широко червендалесто лице като на добросъвестен търговец, но Паулиний знаеше, че на тези черни очи не им убягва почти нищо. – Твоят баща е сенатор Маркус Вибий Август Норбан.

– Да, цезаре.

– Ти си единственото му дете?

– Имам сестра. На четири години. Обича кайсии. – Паулиний затвори очи: Защо ли казах това?

– Нервен си – императорът неочаквано се усмихна. – Ние, цезарите, имаме такъв ефект върху хората. Пийни си вино!

Паулиний отпи с благодарност.

– И така… Ти не беше разквартируван тук, в Германия? – попита, докато подпечатваше множество документи.

– Не, цезаре. Бях в отпуска. Братовчед ми Лапий ме назначи за командир на легионите въпреки възраженията ми.

– Възраженията ти? – Черните очи се впиха изпитателно.

– Не бях добър избор. Не знаех нищо за Германия, нито за Сатурнин и легионите му. Никога нямаше да се справя без помощта на легат Марк Улпий Траян. Най-горещо го препоръчвам!

– Ще бъде възнаграден в най-скоро време. Но ти беше главнокомандващият.

– Не беше особена битка. Ако ледът на Рейн не се беше пропукал

– Не обичам думата "ако". – Императорът разтопи парче восък на пламъка на свещта. – Ако ледът на Рейн не се беше пропукал… И какво от това? Фортуна е била на твоя страна. Ти спечели.

– Просто не очаквайте да се случи отново – изскочи от устата на Паулиний. – Хм. Това исках да кажа Домициан се изсмя:

– Да не се опитваш да си изпросиш наказание вместо награда?

– Не, цезаре.

– Чувам, че си убил Сатурнин със собствените си ръце?

Писарите продължаваха да драскат нещо, докато Домициан продължаваше да размята купчини от писма и свитъци.

– Той се самоуби.

– Можеше да си припишеш заслугата! Никой нямаше да разбере.

Паулиний сви рамене.

– Тренирай с мен някой път – каза императорът внезапно. – Имам нужда от упражнения.

– Цезаре?

– Да, знам как се държи меч. – Той размаха перото като меч в сложно движение за париране, преди да го свали, за да подпише едно съобщение. – Ужасно съм загубил форма, тъй като всичките ми партньори ме оставят да победя. Дразнещо е. Ти ще ме оставиш ли да победя, трибун Норбан?

– Не

– И аз така си мисля. – Домициан счупи един печат със загрубелия си палец и набързо прегледа още едно писмо. – И така… Ти ми спести безпокойството самият аз да потушавам бунта на Сатурнин и легионите му. Затова ти благодаря!

– Благодаря! Исках да кажа, няма за какво, цезаре.

– Не беше кой знае какъв бунт, а и се съмнявам, че щеше да стигне далеч. Но ти ми спести неприятностите да укротявам разбунтувала се провинция. И все пак не мога да ти организирам триумфално шествие. Размириците, дори и потушените, не са нещо особено. – Продължаваше да преглежда писмото. – Така аз се оказвам длъжник на войн, когото не мога да възнаградя. Колко интересно Още една пауза. Домициан вдигна поглед от писмото и се вгледа в очите на Паулиний. Паулиний отвърна на погледа му. Не знаеше какво да прави с ръцете си.

Императорът кимна с глава на прислугата, пазачите и суетящите се наоколо писари.

– Оставете ни сами.

Те се измъкнаха от стаята в редица, докато си шепнеха.

– Ще повиша братовчед ти Лапий до поста консул следващата година. Той е глупак, но един глупак може да нанесе сравнително малко щети като консул. – Ръцете на Домициан за пръв път се спряха, той остави перото и замислено потупа по масата. – Командир Траян ще получи пост в Иудея, което гарантира много усилена дейност. Аз възнаграждавам лоялните. Имам нужда от тях около себе си за деня, когато някой убиец посегне на живота ми.

Паулиний си припомни слуховете, разнасящи се в трапезарията на военните: "Императорът се бои от собствената си сянка

– Знам, говорят, че се боя от собствената си сянка. – Домициан отново прочете мислите на Паулиний и той подскочи. – Но при положение, че половината от последните десет императори са умрели от нож, би трябвало да съм глупак да не се страхувам от убийци. Да си император е опасна професия! – Домициан съзерцаваше върховете на пръстите си. – Не моля за състрадание. Но човек понякога се… изморява.

Паулиний почувства неочакван пристъп на съчувствие.

– Не ви завиждам, цезаре! – каза той откровено. – Хората може и да допускат, че искам вашия пост, само защото моят прадядо е бил император. Но не го искам за нищо на света.

Домициан го изгледа остро, отвори уста, за да каже нещо. Затвори я отново, а остротата в погледа му избледня до съсредоточено изражение.

– Знаеш ли – вглъбено каза той, – мисля, че ти вярвам.

Те размениха погледи отново, от чисто любопитство.

Домициан кимна и се протегна за пергамент. Набързо изписа една страница, подпечата я с имперския печат най-отдолу и плъзна по масата още мокрия документ към Паулиний.

Паулиний прескочи формалните фрази, … ние в резултат признаваме Трибун Паулиний Вибий Август Норбан… като възнаграждение за лоялността и предаността му… удостояваме с титлата и отговорностите на... Той примигна. Отскочи назад. Прочете по-внимателно. "Удостояваме с титлата и отговорностите на... Той повдигна поглед в изумление.

– Цезаре – това е твърде много.

– Това го преценявам аз!

– Със сигурност има по-квалифициран мъж

– Разбира се, че има по-квалифицирани мъже. Всички те ще те намразят за това, че си ги изпреварил, и ще се опитват да те злепоставят при всяка възможност. Приеми поста и ще си създадеш стотици смъртни врагове. Искаш ли го?

– Ами, разбира се, че го искам, но

– Тогава защо се опитваш да ме разубедиш?

– Не се опитвам да ви разубедя, цезаре. Аз просто смятам, че Черните очи на Домициан се развеселиха.

– На теб никой никога ли не ти е казвал да не противоречиш на императора?

Паулиний усети как устата му се отваря и затваря като на риба. Ушите му бучаха.

– Ами аз нямах намерение да ви противореча, цезаре. Аз просто

– Добре – императорът протегна ръка. – Поздравления, префекте!

Лепида Наистина се радвах, че малкото въстание на Сатурнин беше претърпяло пълен неуспех в Германия. От него нямаше да излезе добър император, въобще. Всички знаеха, че си пада по момченца, а къде отивах аз в такъв случай? Така че бях доста облекчена, заедно с всички други в Рим, когато бунтът беше потушен. Имаше дори и малък бонус за мен: Домициан със сигурност щеше да се върне в града най-сетне след дълго очакване, а аз имах нова пламенно-оранжева стола със златна бродерия, която щеше да заслепи очите му

– Да знаеш, че синът ти е героят на деня! – подигравателно изсъсках на Маркус по време на една от редките ни вечери.

Напоследък почти не се виждахме, всеки се придържаше към собственото си крило на къщата и се срещахме само заради етикета. Аз обмислях да си купя собствена къща, в по-модерен квартал от Капитолийския хълм.

– Линий е герой – оповести Сабина.

– Не, не е скъпа. Паулиний е земен червей, маскиран като мъж! – казах аз и се усмихнах на Маркус. – Ябълката не пада по-далеч от дървото, нали?

Той погледна през мен, сякаш бях направена от стъкло. И не ми каза новината. Трябваше да я науча от Гней Апиций, най-новия ми любовник.

– Преториански префект?! – изправих се аз рязко в леглото. – Императорът е назначил Паулиний за преториански префект?!

– Изненадващо, нали? Момчето едва ли е много по-голямо от теб… – Гней ме ощипа по гърдата – и е служил само като трибун. Голям скок за някой толкова млад Преториански префект. Един от най-важните постове в Империята. Очите и ушите на императора. Пазител, шпионин, командир на личната армия на императора… Паулиний изведнъж един от най-властните мъже в Рим!

– Маркус, защо не ми каза? – казах аз рязко, когато се прибрах вкъщи.

Той дори не вдигна очи от свитъка, който четеше.

– Някой от твоите любовници със сигурност щеше да ти каже новината.