Господарката на Рим

– Ти си музикант, дете – гълчеше ме претор Ларций, – творец! Трябва да имаш публика, а не клиенти.

– Предпочитам да гледам на тях като на ухажори, доминус… – Тъй като бях работила като проститутка, и то не толкова отдавна, виждах разликата между ухажор и клиент. Пък и ако не можех да си избирам публиката, за която да пея, можех поне да си избирам мъжете, които да ме ухажват, а и това беше нещо. Робите трябва да се примиряват с избора, който им предоставя съдбата. – Че какво лошо има да забавлявам от време на време някой приятен млад центурион?

– Да, но ти ги забавляваш само ако ти правят скъпи подаръци!

– Имам син, за когото трябва да мисля… Спестявам… – свих рамене аз.

– Но подобни неща носят на един певец лошо име! – въздъхна той. – Макар и робиня, някога може да поискаш да се омъжиш.

– Не искам никога да се омъжвам!

Законът не признаваше брака между роби. Съпругът и съпругата можеха да бъдат разделени, когато господарят им почине, и да не се видят никога вече.

Големите очи на Ларций гледаха през мен:

– Колко си цинична, дете!

– Да, такава съм, доминус!

Целунах пухкавата му ръка и се почувствах малко засрамена от този мой внезапен изблик на негодувание. Защото, макар и да имаше моменти, когато не исках да пея за приятелите му, моменти, когато исках просто да се сгуша с някоя книга в ръка или да изведа сина си на разходка като обикновена жена, аз не бях обикновена жена, аз бях робиня, и то робиня с късмет да попадне на много мил господар.

– Е, може би е по-добре, че не искаш да се омъжваш – каза Ларций. – Не мога да си представя някой мъж, който да се ожени за теб с това зверче, което имаш!

– Какво е направил пък сега?

Синът ми беше на пет и беше кошмар. Същински кошмар и изглеждаше точно като… Няма значение. Твърде късно е.

Грешка, помислих за Ариус, въпреки че вече не беше толкова зле, колкото някога. Вече не беше сякаш те раздират на парчета с нажежена до бяло маша; не, машата вече бе студена. Вместо да раздира, тя просто смушкваше.

Всичко беше заради спомените, помислих раздразнена, докато се покланях на Ларций, преди да си тръгна. Заради начина, по който отказваха да избледнеят. Все още помнех загрубялата му челюст. Помнех всеки негов белег, във въображението си прокарвах пръсти по всяка линия. Ариус, който ме целува, Ариус, разкървавен и бесен на арената. Ариус, който ме изненадва с краткия си смях, идващ дълбоко от гърдите му. Ариус, запечатан в мозъка на костите ми.

През първите дни на крайбрежната улица, всичко, за което мислех, беше как да изпратя съобщение в Рим на любимия си: "Аз съм в Брундизиум; ела и ме отведи надалеч." Но нямах пари по това време. Не достатъчно, че да изпратя писмо. По-късно, когато имах пари и изпратих диво, страстно писмо по Виа Апия на север, не получих отговор. Седмици в очакване, със затаен дъх и сломено сърце. Нямаше отговор. Защо изобщо бях учудена? Ариус не можеше да чете. Галий преглеждаше цялата му кореспонденция и нямаше никаква причина да му предаде писмо от мен. Аз размеквах неговия главен гладиатор, превръщах го в човешко същество, а това увеличаваше шансовете му да загине. Галий вероятно се е посмял над писмото ми, а после го е скъсал на парченца.

Не писах повече. Каква щеше да бъде ползата? Дори и Ариус да получеше писмо, той нямаше да може да стигне до мен. Аз никога нямаше да стигна до Рим, защото Ларций мразеше и града, и високомерната си жена, която харчеше парите му в огромната им къща в Авентин, а той си беше свил гнездо в Брундизиум. Така и аз щях да остана в Брундизиум, да пея и да се усмихвам, да забавлявам някой случаен, приятен млад патриций, да получавам закъснели новини за боевете на моя любим и да дишам по-свободно всеки път, когато той отново побеждаваше противно на всички очаквания.

Забрави го.

За това се молех всяка нощ, дори и сега. О, боже мой, нека да забравя! Нека да забравя! Така е по-лесно. По-лесно е да забравя и да спре да ме боли.

Но Бог, великият шегаджия, беше казал "не"! Никога не забравяй. Знай всичко за него, до дъното на душата му. Имай познанието за него, щом не можеш да имаш него самия. Имай спомените, щом не можеш да имаш него самия. Имай син с неговата усмивка, щом не можеш да имаш него самия.

И той имаше право, защото винаги съм знаела, че да обичаш мъж повече, отколкото обичаш Бог, е да си играеш с огъня.

– Ужасно място, нали?

Ариус сви рамене, когато Галий дръпна пердетата на теглената от волове кола. Той беше идвал в Германия и преди, по време на първата си обиколка из провинцията, след като бе остригал косата на Лепида Полиа до кожа и Галий беше преценил, че най-умно би било да напуснат града за известно време. Четири години по-късно мястото изглеждаше все същото: студено, сурово и ново. Шибани от вятъра колиби, кацнали по безплодните склонове на хълмовете, а в долините римските градове изглеждаха ярки и крещящи. Окованите роби от местните племена, обработващи поля, покрити със заскрежени буци пръст, обръщаха празния си обвинителен поглед към Ариус, когато преминаваше.

– Намусени хора са тези германци… – Галий се сгуши още по-дълбоко в кожите си. Той беше пожънал такъв неочакван успех с предишното турне на Ариус из провинциите, че бе преценил, че е крайно време за още едно. – Същински варвари – точно като теб, скъпо момче. И да не се опитваш пак да избягаш, чу ли? Ще ти сложа окови, ако се налага.

Ариус се бе опитал да избяга по време на първата си обиколка. Лицето му и гладиаторската татуировка го бяха издали, след като беше изминал пет мили, и оттогава Галий винаги го наблюдаваше зорко, когато напускаха Италия. Не се опита да избяга отново. Нямаше за какво.

Той имаше четири двубоя на арените на Германия онази зима, изправи се срещу бойци във вълчи кожи и бойци с шлемове с рога и ги уби всичките. След битките Галий го изпращаше срещу заплащане на вечерни приеми, където той се срещаше с наместници и легати, колесничари и сенатори, гримирани жени на патриции, които с радост го взимаха в леглата си, и момчета – трибуни с благи очи, които се опитваха да постигнат същото. Но той обичаше да се измъква от задушните пиршества и да отива в тъмните хладни градини, да гледа покрива от звезди, които изглеждаха много по-големи и по-ярки, отколкото през маранята и дима на Рим. Германия. Галия – леко вляво, и Британия – още малко по-наляво.

Агрипинензис. Не беше нещо особено. Двубой с един германец, след това гощавка в недовършения нов палат на императорския наместник Лапий Норбан. Стените може и да бяха дървени вместо мраморни и лампите може и да пушеха от непречистеното германско масло за лампи, но имаше скариди във винен сос, езичета от чучулиги, задушени в растително масло, тестени кори, пълнени с маслини и сирена… и медовина от Британия, студена, пенлива и смъртоносна. Докато я преглъщаше, Ариус си спомни как братята му се напиваха до несвяст със студена медовина и наблюдаваше как доста млади трибуни правеха същото на приема на наместника. Младият братовчед на наместника, както той забеляза развеселен, беше най-пиян от всички. Преторианец – тези мекушави пазачи на двореца никога не знаеха кога да спрат с виното.

– Гледах как се би днес – предизвика го преторианецът. Лицето му беше почервеняло, по бялата му туника вече имаше петна от вино, очите му светеха, пълни с враждебност. – Доста време ти отне, нали?

– Все пак спечелих. – Ариус не откъсваше поглед от чинията си.

– Заложих сто динара на теб. Ако беше загубил...

– Недей, Паулиний! – Наместник Лапий се спусна към младия си братовчед, целият сияещ с усмивката си и с фалшивите си пръстени. – Не тормози госта ни. Той ще те разкъса на малки парченца с голите си ръце и никой от нас няма да може да го спре. – Смигна към Ариус. – Не обръщай внимание на младия ми братовчед, Варварино. Разбито сърце, знаеш как е.

– Можеше поне да ми пише – мрънкаше си под носа Паулиний, олюлявайки се, докато робите му помагаха да се върне на собственото си място. – Нито думичка – злобна змия.