Господарката на Рим

– Но виждат ли това всяка седмица? – Аз се изправих, покрих лицето си с ръце и присвих рамене. – "Паулиний ме накара – аз не исках, не исках; той ми е доведен син! Накара ме насила, а когато после отидох при Маркус, той просто се изсмя – каза, че това е част от съпружеските ми задължения! Знаех, че е противоестествено… Особено пък нещата, които Паулиний ме караше да върша – но бях толкова уплашена…" Достатъчно ли видя? – вдигнах глава. – Маркус, защо ме гледаш, сякаш имам змии вместо коса.

– Ще ми се да имах… – Думите излязоха от устата му като че с някаква почуда. – Щях да имам по-голям късмет с Медуза.

– Ако се разведеш с мен, ще обвиня Паулиний в изнасилване! В съда ще ми повярват, Маркус! Ще ми повярват, когато им кажа, че Паулиний ме е изнасилил, а ти си се съгласил с това! Ще ми повярват, когато им кажа, че съм се обърнала към други мъже, защото съм била малтретирана! Ще ми повярват, когато кажа, че Сабина изобщо не е твое дете, а на Паулиний! Когато приключа с теб, ти ще си просто един стар мръсник, който не е имал търпение да притежава едно петнайсетгодишно момиче и парите му! Паулиний ще бъде просто изнасилвачът, от когото преторианците ще чакат с нетърпение да се отърват, а Сабина ще е просто едно незаконно дете! – Облегнах се и се усмихнах. – Що се отнася до мен, аз ще бъда разведена, свободна и богата, а баща ми ще бълва огън и жупел срещу теб, че си се осмелил да нараниш малкото му момиченце, и аз ще се омъжа пак за нула време. Защото със сигурност ще получа всичките ти пари, освен своите собствени, скъпи! Мисля, че императорът ще го разреши – той и без това никога не те е харесвал особено. И така, както виждаш, наистина е в твой интерес да се отнасяш добре с мен!

Той не си направи труда да ме моли да не постъпвам по този начин. Просто ме погледна, а в очите му се четеше изумление.

– Какво всъщност искаш?

– Твоето съдействие. Твоето съучастничество. Твоето мълчание. Това е всичко. Дори не е необходимо да живеем заедно, или почти не. Само колкото за пред хората… Богове, вече е станало късно. Мисля, че си казахме всичко, което можехме да си кажем, нали? Ако ще заминаваме за Рим тази седмица, трябва да приготвя много неща. Той седеше неподвижен и тих като катакомба, гледаше вторачено пред себе си със слепи очи. Да, така трябваше да бъде – аз бях императрицата, а той насекомото. Беше достатъчно, за да ме накара да се почувствам по-благосклонна. Спрях и небрежно плъзнах устните си по бузата му.

– Не се отчайвай, скъпи. Ако не се цупиш твърде много, може би ще се промъквам в стаята ти от време на време. Би ти харесало, нали?

Той хвана китката ми, докато прокарвах пръсти по лицето му.

– Лепида Полиа – каза официално, – по-скоро бих си легнал с усойница!

Усетих как усмивката ми се стопява. Той излезе, накуцвайки.

Полупълната луна хвърляше точно толкова светлина, колкото беше необходима на Маркус, за да види сина си, излизащ през портите на конюшните. Пое в галоп на север към Агрипинензис, далеч в Германия. Дъхът му се превръщаше в светли кълба пара в хладния нощен въздух и дори от прозореца ясно се забелязваше, че раменете му са превити.

Лапий ще го посрещне, помисли си Маркус. Той ще запълни дните му с приеми, а нощите му с наети куртизанки. Матроните на Агрипинензис ще му предлагат дъщерите си и вероятно той ще се ожени прибързано с надеждата да забрави. Но няма да забрави… Ще отваря прозорците си през студените германски нощи и ще стои, треперещ от студ, до зазоряване, мислейки за Лепида, желаейки смъртта си. О, Паулиний. Обляният от лунна светлина път сега беше празен, а нощта студена. Маркус затвори прозореца.

– Искате ли нещо, доминус? – Икономът на къщата се навърташе наблизо.

– Истината. – Маркус се обърна. – От колко време?

– От няколко месеца… – Икономът се поколеба. Той въртеше домакинството на Норбан в продължение на двайсет години и Маркус познаваше всяко негово изражение. Направи жест на мъжа да продължи. – Щях да ви пиша, доминус, но господарката заплаши… Робите се страхуват от нея. Тя не е… не е добра господарка.

– Не е.

Още едно нещо, което не беше разбрал за жена си.

– Добре е, че младият господар отиде в Германия, доминус. Той ще го преодолее скоро.

Дали?

– Благодаря ти, това е всичко.

На писалището лежеше ръкописът на новия трактат на Маркус, завършен седмица преди да се прибере вкъщи. Предлагаше подобрения в съществуващите закони за наследството. Маркус разви свитъка, докато не достигна до думите, които с гордост беше изписал предишната нощ.

За жена ми.

Изненада за Лепида, която разбираше трактатите му по-малко дори от Паулиний, но която се беше постарала изключително много да се преструва колко важни са те за нея.

Маркус бързо се пресегна към перото за писане. Заостри до съвършенство края му и отпуши мастилото. Зачеркна посвещението с две прецизни линии. Без драсканици. Учените мъже не драскат. Учените мъже не драскат, а сенаторите не плачат, затова той остави свитъка настрана да съхне и скръсти ръце.

– Лепида!

– Драга Лепида!

– Вие се завърнахте!

Протегнах ръце: гостенка звезда на един от сензационните вечерни приеми на Лолия Корнелия.

– Милите ми, колко пусто ми беше без вас!

Те побързаха да ме уверят, че всъщност Рим е бил пуст без мен, а аз се носех върху вълни от ласкателства. Ох, точно това ми липсваше: приемите, ухажорите, бижутата, клюките… Уредих си три срещи тази нощ. Спазих две от тях и оставих третия да чака. Колко забавно щеше да бъде следващия път да го прилаская отново!

– Императорът отново се е върнал в Дакия – каза ми Маркус, без да си прави труда да вдигне поглед от ръкописите си. – Опасявам се, че дълго време няма да го има.

– О, не се безпокой. Ще намеря много неща, които да правя, докато се върне! – Обърнах се точно навреме, за да видя Сабина, която притича зад един стълб. Тя ме избягваше тези дни. Ако ѝ кажех нещо, просто ококорваше огромните си очи. Как изобщо съм могла да родя такова дете?!

– Тя е абсолютно слабоумна – свих рамене, докато с Емилий Гракх пиехме вино до леглото. – Също като баща си, всъщност. Каква компания!

Избухнах в смях, когато той измисли кратко импровизирано стихче за моите слабоумни съпруг и дъщеря. До края на седмицата цял Рим се смееше.

– Аз може да съм прицел на насмешките ти – каза Маркус с приятния си глас, – но не и Сабина! Само ако чуя още един стих за дъщеря си, ще те изправя пред съда, независимо какви хубави историйки заплашваш да разкажеш. Ясно ли е?!

– Ох, колко си скучен! … – отвърнах провлечено, но все пак след това държах стихоплетството на Емилий да не засяга дъщеря ми. По-добре да не злоупотребявам с търпението на Маркус.

През есента всяка седмица вечеряхме в двореца, но без могъщото присъствие на Домициан не е същото. Императрицата е твърде безупречна домакиня, за да е забавна – но въпреки това, о, как потръпвах всеки път, когато видех изумрудите ѝ. А Юлия е така тиха и плаха, точно като Сабина. Пък е и погрозняла, освен всичко останало. Отслабнала, тя прилича на дълга върлина. Не беше ли помолила веднъж чичо си за разрешение да отиде при девиците весталки? Най-доброто възможно място за нея. Що за мъж би я поискал сега? Но за весталки не приемат вдовици, дори и императорски. Жалко.

О, бях пълна с планове! Върнах се обратно в Рим и животът стана хубав, и всичко си идваше на мястото, точно както исках. За това бях родена!

 Паулиний си тръгна от Брундизиум към края на октомври, без да ми каже и дума – това не беше типичното му поведение, но го приех спокойно, просто вдигнах рамене. Сигурно беше станало нещо в казармите на преторианците. Напоследък изглеждаше сякаш отнесен или разтревожен, почти не ме посещаваше. А може би имаше някакви грижи в семейството – всяко семейство с Лепида Полиа в него беше обречено на разпад. Или може би бях започнала да омръзвам на Паулиний. И така да е, приемах го напълно спокойно. Харесвах го, но имаше един-двама млади трибуни, които желаеха компанията ми. Господарят ми не можеше да го приеме.