Зл мрак, угаснали звезди

Обаче не последва нищо. Бях си го въобразил. Нямаше друго обяснение. И тъй, подпрях я на ръба на кладенеца и я катурнах вътре. За секунда зърнах как кувертюрата се размотава откъм долния край (където се намираха краката ѝ), след което чух плясъка. Беше доста по-силен от цопването на бълвоча ми, а и за разлика от него бе съпроводен с приглушено жвакащо тупване. Знаех си, че водата на дъното му не е дълбока, ала се надявах, че ще се окаже достатъчно дълбока, за да покрие трупа. Това глухо тупване обаче свидетелстваше, че съм се излъгал.

Изведнъж зад гърба ми се разнесе пронизителен смях. Беше толкова безумен и налудничав, че почувствах как кожата по гърба ми — от цепката на задника ми до тила ми — моментално настръхва. Хенри се бе свестил и се беше изправил на крака. Не, нещо повече — подскачаше сред буренаците зад краварника и се смееше, размахвайки ръце към осеяното със звезди небе.

— Мама е в кладенеца, но на мене не ми пука! — виеше той. — Мама е в кладенеца, но на мене не ми пука, защото вече няма кой да ме тормо-о-ози-и-и! 1

Бързо се озовах до него и го зашлевих с всичка сила през лицето, оставяйки кървави отпечатъци върху бузата, която още не знаеше що е бръснач.

— Млъквай! Ще ни издадеш! Какво си се раз… Виж, глупаво момче такова, пак разбуди онова проклето псе!

Рекс излая веднъж, два пъти, три пъти. После притихна. Двамата стояхме неподвижно — бях стиснал сина си за раменете — и се вслушвахме в нощта. По тила ми беше избила студена пот. Кучешкият лай проехтя още веднъж, преди животното да се успокои. Ако някой от Котъри се събудеше, сигурно щеше да си каже, че Рекс е лаел по някой енот. Или поне така се надявах.

— Прибирай се в къщата — наредих на сина си. — Най-лошото мина.

— Наистина ли, тате? — погледна ме с плаха надежда той. — Наистина ли?

— Да. По-добре ли си вече? Смяташ ли отново да припадаш?

— Да не би да съм припаднал?

— Да.

— Вече съм добре. Аз просто… просто не знам защо се смях така. Чувствах се объркан. Сигурно съм изпитвал облекчение. Най-накрая всичко свърши! — Той се захили и побърза да притисне ръка към устата си, сякаш беше малко дете, което неволно е казало лоша думичка пред баба си.

— Да — кимнах. — Всичко свърши. Ще останем тук. Майка ти ни напусна и избяга в Сейнт Луис… или май беше Чикаго… но ние ще останем тук.

— Тя… — Стрелна с поглед кладенеца и дървения капак, подпрян до коловете, които изглеждаха толкова злокобно тази нощ.

— Да, Ханк, тя направи точно това. — Майка му мразеше да го наричам Ханк, защото според нея било селско, но сега не можеше да направи нищо по въпроса. — Внезапно реши и замина. Разбира се, съжаляваме, но междувременно работата не може да чака. Нито пък училището…

— И аз все още мога да съм… приятел с Шанън?

— Естествено — отвърнах и в същия миг пред очите ми изплува картината как средният пръст на Арлет описва похотливи кръгове около чатала ѝ. — Разбира се, че ще можеш. Но ако някога почувстваш остра нужда да ѝ признаеш истината…

Лицето на сина ми мигновено се сгърчи от ужас.

— Никога!

— Радвам се, но така си мислиш сега. Запомни, че ако някога ѝ разкажеш истината, тя ще те напусне.

— Много ясно, че ще го стори — измърмори той.

— Сега влез в къщата и ми донеси две големи кофи от килера. Всъщност най-добре вземи две от кофите, които използваме за доене. Напълни ги от помпата в кухнята и им сложи от оня препарат, който тя държи под умивалника.

— Да загрея ли водата?

Чух гласа на майка си в главата си: „Кръвта се изпира със студена вода, Уилф. Запомни това.“

— Няма нужда — казах. — Аз ще дойда веднага щом наглася капака на кладенеца.

Той понечи да се обърне, но в последния момент се спря и ме хвана за ръката. Пръстите му бяха ледени.

— Никой не бива да узнава! — прошепна хрипкаво в лицето ми. — Никой не бива да узнава какво направихме!

— И никой никога няма да узнае — заявих му аз, като говорех доста по-уверено, отколкото се чувствах. Нещата вече се бяха объркали и тепърва започвах да си давам сметка, че стореното никога не прилича на онова, което си планирал.

— Тя няма да се върне, нали?

— Моля?

— Няма да ни навестява… като призрак, имам предвид? — Хенри всъщност каза „ненавистява“ — една от онези невинни детски грешчици, при които Арлет неизменно клатеше театрално глава и врътваше възмутено очи. И едва сега, цели осем години след този разговор, аз изведнъж осъзнах колко много прилича тази дума на „ненавист“.

— Не — отвърнах.

Ала грешах.

Надзърнах в кладенеца и въпреки че дълбочината му беше едва шест метра, единственото, което успях да различа в мрака на безлунната нощ, бяха неясните бледи очертания на кувертюрата. А може би това бе калъфката на възглавницата. Върнах дървения капак на мястото му, позакрепих го, колкото можах, и закрачих обратно към къщата. Опитах се да следвам маршрута, по който бяхме минали с ужасния си товар, като нарочно тътрузех крака, за да залича евентуалните следи от кръв. А на разсъмване щях отново да огледам всичко.

Тази нощ открих нещо, което повечето хора никога не се налага да научават — убийството е грях, убийството е проклятие (за съзнанието и духа на извършителя, дори и атеистите да са прави и да няма такова нещо като задгробен живот), ала е също така и труд, изнурителен труд. Двамата с Хенри търкахме пода на спалнята, докато гърбовете ни не бяха пронизани от страшни болки, след което се прехвърлихме към коридора, дневната и верандата. И всеки път, когато си мислехме, че сме приключили, някой от нас зърваше ново издайническо петънце. Когато зората започна да разцъфва, настъпващият ден завари Хенри на колене в спалнята, където търкаше фугите между дъските на паркета, а мен — в дневната, където изследвах всеки квадратен сантиметър от ръчно плетения килим на Арлет за онази капчица кръв, която би могла да ни издаде. Оказа се, че имаме късмет — върху тъканта му нямаше нищо, за разлика от непокритото дюшеме само на крачка встрани. Кръвта, капнала там, беше съвсем малко — все едно съм се порязал, докато съм се бръснал, — ала веднага я почистих и едва тогава се върнах в спалнята, за да проверя как се справя момчето ми. С радост установих, че вече изглежда по-добре, а и аз самият се чувствах далеч по-добре от снощи. Мисля, че донякъде това се дължеше на изгрева, който винаги успява да разпръсне и най-мрачните ни страхове. Обаче щом Джордж, нашият петел, изкукурига за първи път през този ден, Хенри се сепна и подскочи. После се засмя. Смехът му бе някак тих и неестествен, ала не ме ужаси по начина, по който снощният му кикот ми бе изкарал ангелите, когато той се свести между кладенеца и краварника.

— Днес не мога да отида на училище, тате. Твърде съм уморен. И… се страхувам, че хората може да разчетат изражението ми и да се досетят, че е станало нещо. Особено Шанън.

Дори не се бях замислил, че момчето трябва да ходи на училище; поредното доказателство за недоизпипаността на половинчатия ми план. Доколкото изобщо можеше да се нарече план. Едва сега си дадох сметка, че спокойно можех да отложа деянието за лятната ваканция — тя щеше да настъпи само след седмица, което означаваше, че нямаше да се наложи да чакаме кой знае колко.

— Можеш да останеш вкъщи до понеделник — казах му аз. — Тогава ще кажеш на учителя си, че си пипнал грип и не си искал да заразиш целия клас.

— Не е грип, но наистина не се чувствам добре — отвърна Хенри.

Същото важеше и за мен.

Взехме един чист ленен чаршаф от скрина ѝ (колко много неща в тази къща бяха нейни… ала занапред нямаше да е така), постлахме го на пода и струпахме окървавеното спално бельо отгоре му. Дюшекът също беше изцапан с кръв и трябваше да бъде изхвърлен. Добре, че в бараката отзад имах още един, макар и не толкова удобен. Увих спалното бельо с чаршафа, а Хенри се зае с дюшека. Отнесохме ги до кладенеца точно преди слънцето да се покаже над хоризонта. Небето бе идеално чисто, без нито едно облаче. Очертаваше се денят да е чудесен за царевицата.