Измамена

— Земята говори ли ти? Не! — Тя пристъпи напред и Елиът веднага се отдръпна. — И докато не ти проговори, ще ми се подчиняваш! Така каза тя.

Онова нещо Елиът се поклони непохватно и останалите две фигури го последваха. После Стиви Рей посочи отворената пролука.

— А сега да се омитаме по най-бързия начин.

Но преди някой от тях да е помръднал, дочух познат глас от другата страна на стената:

— Хей, познавате ли Зоуи Редбърд? Трябва да говоря с нея и…

Гласът на Хийт замлъкна, когато четирите фигури се втурнаха след него.

— Не! Спрете! Какво, по дяволите, правите? — извика той.

Сърцето ми биеше лудо и набързо се промъкнах през пролуката — точно навреме, за да видя как три от фигурите бяха сграбчили Хийт.

— Той ни видя, така че трябва да дойде с нас! — отсече Стиви Рей.

— Но тя каза да няма повече — извика Елиът, докато стискаше борещия се Хийт.

— Той ни видя — повтори Стиви Рей. — Така че идва с нас, докато тя ни каже какво да правим с него.

Те не се решиха да спорят с нея и с нечовешка сила го понесоха нанякъде. Снегът сякаш поглъщаше виковете му.

Изправих се в леглото задъхана, изпотена и трепереща. Нала похъркваше. Огледах се и моментално ме обзе паника. Бях сама! Нима бях сънувала всичко, което се случи снощи? Погледнах към празното легло на Стиви Рей и забелязах, че вещите й все пак липсват. Не, не съм го сънувала. Най-добрата ми приятелка беше мъртва. Оставих тежестта на болката да ме затисне; знаех, че ще я нося още доста време.

Но нали Деймиън и Близначките дойдоха да спят тук? Все още сънлива, погледнах часовника и разтърках очи. Беше пет следобед. Спала бях най-малко десет часа. Станах от леглото и дръпнах завесата. Колкото и да бе странно, все още валеше сняг. Навън беше пълно с ученици, които правеха снежни човеци и се замеряха със снежни топки. Разпознах Каси Крам — момичето, което се представи доста добре в състезанието с монолозите. С още няколко момичета правеха снежни ангели. Това много щеше да се хареса на Стиви Рей. Щеше да ме е събудила преди часове, за да ме завлече да се забавляваме в снега, независимо дали искам или не. Като се замислих за това, не знаех дали да плача, или да се смея.

— Зи, будна ли си вече? — чух гласа на Шоуни през открехнатата врата.

Направих й знак да влезе.

— Къде се изпарихте всички?

— Станахме преди няколко часа. Гледахме филми. Искаш ли да дойдеш с нас? Ерик и суперготиният му приятел Коул ще дойдат след малко. — После ме погледна виновно, сякаш си спомни, че Стиви Рей вече я няма, а тя се държи, все едно е най-обикновен ден.

Нещо в мен ме накара да заговоря:

— Шоуни, животът продължава. Трябва да ходим по срещи, да бъдем щастливи и да живеем живота си. Няма нищо сигурно на този свят и смъртта на Стиви Рей го доказва. Не можем да си позволим да прахосваме времето, което ни е дадено. Като казвах, че не трябва да я забравяме, нямах предвид да сме вечно тъжни. Имах предвид, че ще помним щастието, което преживяхме с нея, и усмивката й винаги ще бъде в сърцата ни.

— Винаги — каза Шоуни.

— Дай ми секунда да взема едни дънки и идвам при вас.

— Добре — усмихна се тя.

Когато Шоуни излезе, част от веселата ми фасада се стопи. Наистина мислех това, което й казах, но ми беше трудно да го изпълня. А и все още ме държеше ужасният сън. Знаех, че е сън, но въпреки това ме тревожеше. Сякаш чувах ехото от виковете на Хийт в тишината на стаята. На автопилот обух най-удобните си дънки и огромния пуловер, който си купих от училищния магазин преди няколко седмици. На гърдите имаше бродерия с фигурата на Никс, вдигнала ръце към пълната луна. Това някак ми подейства успокояващо. Отидох да среща косата си и въздъхнах, като видях отражението си в огледалото. Идваше ми да повърна. Замазах тъмните кръгове под очите си с малко фон дьо тен, сложих си спирала и гланц за устни с вкус на ягода. Почувствах се малко по-готова да се покажа пред света и слязох по стълбите.

Спрях в края на стълбището. Познатата ми отпреди обстановка беше съвсем различна сега. Момичета и момчета се бяха скупчили на групички пред телевизорите. Вместо весели и шумни разговори се чуваше шепот.

Нашата групичка беше пред любимия ни телевизор. Близначките, Деймиън, Джак и Ерик вече се бяха настанили и забелязах, че с тях е и красивият Коул, който се беше настанил между Ерин и Шоуни. Усмихнах се — или беше много смел, или много глупав. Те си говореха тихо и определено не обръщаха внимание на «Мумията се завръща», която вървеше на екрана. С изключение на две неща всичко беше наред. Първо, бяха прекалено тихи, и второ, Стиви Рей я нямаше, за да прави забележки на останалите да пазят тишина, за да може да чуе нещо от филма.

Преглътнах сълзите, които напираха в мен. Трябваше да продължа напред. Трябваше да продължим заедно.

— Привет на всички — поздравих ги аз и се постарах да звуча нормално.

Поне този път влизането ми не беше последвано от внезапна тишина. Даже точно обратното, всички започнаха да си говорят на по-висок глас и подчертано жизнерадостно.

— Привет, Зи!

— Зоуи!

— Зи, ето те и теб!

Седнах до Ерик, той протегна ръка и ме прегърна през рамо, от което се почувствах едновременно хубаво и ужасно гузно. Хубаво, защото той беше страхотен и мисълта, че е толкова луд по мен, ме главозамайваше. А гузна — това може да се обясни с една-единствена дума — Хийт.

— Сега, след като и Зи е тук, можем да започваме маратона — обяви Ерик.

— Маратона на загубеняците — поясни Шоуни.

— Чакай да позная, ти си донесъл филмите, нали? — попитах Ерик.

— Да, позна.

Всички вкупом нададоха пресилено стенание.

— Което значи, че ще гледаме «Междузвездни войни»? — уточних.

— Отново — промърмори Коул.

Шоуни вдигна перфектно оформените си вежди.

— Да не би да намекваш, че не си фен на «Междузвездни войни»?

Коул й се усмихна в отговор и дори от своето място усетих закачливия пламък в погледа му.

— Не дойдох, за да гледам за милионен път колекцията на Ерик с разширената режисьорска версия. Фен съм, но не на Дарт Вейдър и Чубака.

— Да не би да ми казваш, че го гледаш заради принцеса Лея? — закачи го Шоуни.

— Не, по-многопластов съм, отколкото изглеждам.

— И аз не съм тук заради «Междузвездни войни» — намеси се Джак и хвърли на Деймиън влюбен поглед.

Ерин се изкиска.

— Е, за теб поне сме сигурни, че не си фен на принцеса Лея.

— За щастие — каза Деймиън.

— Иска ми се Стиви Рей да беше тук — намеси се Ерик. — Не ставайте нахални-и-и! — изрече той с нейната интонация и акцент.

След думите на Ерик всички внезапно млъкнаха. Погледнах го и забелязах, че се изчервява, сякаш не си е давал сметка какво точно казва, преди да го произнесе. Усмихнах се и сложих главата си на рамото му.

— Прав си, тя щеше да ни смъмри като мащеха.

— А после щеше да направи пуканки за всички и да ни каже да си ги разделим «наравно» — каза Деймиън. — Вместо «по равно»

— Много забавни грешки правеше — обади се Шоуни.

— Да, и много типични за Оклахома — добави Ерин.

Всички се усмихнахме и усетих, че ми става по-леко.

Това ще бъде начинът, по който ще си спомняме за нея — с усмивки и любов.

— Ъ-ъ-ъ, може ли да седна при вас?

Обърнах се и видях онова момче — Дрю Партейн. Изглеждаше блед и тъжен, а очите му бяха зачервени, сякаш е плакал. Спомням си как гледаше Стиви Рей и изпитах съчувствие към него.

— Естествено — казах му сърдечно. — Вземи си стол. — А после някакво предчувствие ме накара да добавя: — Ето тук, до Ерин, има място.

Синеоката ми приятелка се намръщи за миг, но после го погледна и рече:

— Да, вземи си стол, Дрю. Но имай предвид, че ще гледаме «Междузвездни войни»

— Е, нямам нищо против — каза той и отправи колеблива усмивка към Ерин.

— Нисък, но готин — прошепна Шоуни на Ерин, а тя се изчерви.