Разбудени фурии

Поехме нагоре по склона и заварихме вратата открехната, колкото да мине човек. Зад нея широк коридор с греди по тавана и излъскан под от земно дърво водеше към централна градина с разцъфтели дървета, може би вишни. По стените от двете страни висяха пъстри гоблени. Когато достигнахме средата на коридора, една от изтъканите фигури се разтегли в плетеница от нишки, която увисна във въздуха, слезе надолу и се превърна в човек. Носеше същия сив гащеризон като Отрицателите от реалния свят, но тялото под дрехата не беше синтетично.

— Мога ли да ви помогна? — кротко попита монахът.

Бразил кимна.

— Търсим Ник Нацуме. Аз съм негов стар приятел.

— Нацуме. — Монахът сведе глава за малко, после пак ни погледна. — В момента работи в градината. Уведомих го за вашето идване. Предполагам, че след малко ще дойде.

Още преди да довърши, откъм края на коридора се зададе слаб мъж на средна възраст с дълга прошарена коса, вързана на опашка. Доколкото можех да преценя, влезе съвсем нормално, но ако градината не се криеше зад ъгъла, бързината на идването му сочеше недвусмислено, че всичко наоколо е само изтънчена магия на програмните системи. Освен това по гащеризона му нямаше и следа от вода или пръст.

— Ник? — Бразил пристъпи насреща му. — Ти ли си?

— Определено няма да споря. — Нацуме се приближи по излъскания дървен под. Отблизо нещо в него болезнено ми напомни за Ласло. Опашката, жилавата фигура и уверената стойка, същото малко налудничаво очарование. Две паралелни вериги и седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Но докато очите на Ласло издаваха, че нито за миг не смее да се изпусне от контрол, Нацуме сякаш бе превъзмогнал вътрешното напрежение, за да постигне мир и покой. Погледът му беше съсредоточен и сериозен, но не искаше нищо от света, който виждаше. — Макар че напоследък предпочитам да се наричам Норикей.

Той размени кратка поредица почтителни жестове с другия монах, който бързо се вдигна над пода, разпадна се на валмо пъстри конци и пак се втъка в гоблена. Нацуме се обърна и ни огледа изпитателно.

— Боя се, че не познавам и двама ви в тия тела.

— Изобщо не ме познаваш — уверих го аз.

— Ник, аз съм Джак. От Вчира.

Нацуме сведе очи към ръцете си, после пак погледна Бразил.

— Джак Бразил Душата?

— Същият. Какво правиш тук, мой човек?

Кратка усмивка.

— Уча се.

— Какво, океан ли имате тук? Сърф като на рифа Четирите пръста? Канари като онези в Паскани? Не се занасяй, човече.

— Всъщност в момента се уча да отглеждам дантелени макове. Удивително трудна работа. Може би ще поискаш да видиш докъде съм стигнал?

Бразил смутено пристъпи от крак на крак.

— Виж какво, Ник, не съм сигурен, че имаме време за…

— О, време има. — Пак същата усмивка. — То е гъвкаво. Ще ти създам време. Насам, моля.

Напуснахме коридора и завихме наляво през двора с цъфнали вишни, после минахме под арка и прекосихме нов калдъръмен двор. В единия ъгъл двама монаси бяха коленичили за медитация и не ни погледнаха. Невъзможно бе да се каже дали са живи обитатели на манастира или програмни образи като портиера. Във всеки случай Нацуме не им обърна внимание. Ние с Бразил се спогледахме и видях по лицето му тревога. Разчетох мислите му, сякаш ги виждах напечатани. Това не бе човекът, когото познаваше, и той не знаеше дали може да му се довери.

Най-сетне минахме през сводест тунел до още един двор и по няколко стъпала от земно дърво слязохме в плитка яма с блатни треви и плевели, заобиколена от кръгла каменна пътека. Там, издигнати върху сивата мрежеста опора на кореновата си система, десетина дантелени мака протягаха към виртуалното небе раздърпаните си пурпурни и зелени листенца. Най-високият едва достигаше петдесет сантиметра. Знам ли, може пък и да беше впечатляващо от градинарска гледна точка. Но определено не изглеждаше кой знае какво постижение за човек, който някога се е борил срещу възрастен гърбун само с голи ръце и обикновена сигнална ракета. За човек, който някога е изкачил Рилските зъбери без антиграв или въжета.

— Много приятно — каза Бразил.

Аз кимнах.

— Да. Сигурно си много доволен.

— Само донякъде. — Нацуме критично огледа своите питомци. — В крайна сметка допуснах типичната грешка на повечето начинаещи градинари.

Той ни погледна с очакване.

Озърнах се към Бразил, но не получих помощ от него.

— Да не би да са малко нисички? — попитах накрая аз.

Нацуме поклати глава и тихо се разсмя.

— Не, всъщност дори са доста високи за толкова влажна почва. И моля за прошка — току-що допуснах още един градинарски грях. Сметнах, че целият свят се интересува от моите дребни проблеми.

Той сви рамене, върна се при нас и седна на едно от стъпалата. Посочи растенията.

— Прекалено са ярки. Идеалният дантелен мак трябва да бъде матов. Не бива да лъщят така, вулгарно е. Поне така ми казва игуменът.

— Ник…

Той се обърна към Бразил.

— Да?

— Ник, трябва… Трябва да поговорим за… За нещо.

Чаках. Сега решаваше Бразил. Ако сметнеше, че теренът не е сигурен, нямаше да го изпреварвам.

— Нещо ли? — Нацуме кимна. — И какво точно?

— Ние… — Никога не бях виждал Бразил толкова вързан в устата. — Трябва ми помощта ти, Ник.

— Да, очевидно. Но за какво?

— Ами…

Изведнъж Нацуме се разсмя — тихо и добродушно, с едва доловима насмешка.

— Джак — каза той. — Аз съм си аз. Да не си мислиш, че щом отглеждам цветя, не можеш да ми се довериш? Нима смяташ, че Отрицанието означава да се откажем и от човешкото?

Бразил се загледа към ъгъла на плитката градина.

— Променил си се, Ник.

— Много ясно, че съм се променил. Мина повече от век, какво очакваш? — За пръв път през монашеската безметежност на Нацуме се прокрадна леко раздразнение. Той се изправи, за да погледне Бразил в очите. — Цял живот да яздя вълните на един и същ плаж? Да се катеря като самоубиец по стометрови канари само заради едната тръпка? Да прониквам в бази данни на биотехнологични компании, да продавам плячката на черния пазар и да наричам това неоквелизъм? Да вярвам като наивник в скапаната пълзяща революция?

— Това не е…

— Много ясно, че съм се променил, Джак. Що за емоционален инвалид щях да бъда, ако не се променях?

Бразил рязко слезе на неговото стъпало.

— О, значи си мислиш, че това е по-добро?

Той размаха ръка към дантелените макове. Преплетените им корени сякаш трепнаха от свирепия жест.

— Спотайваш се в тоя шибан въображаем свят, отглеждаш цветя, вместо да живееш, а обвиняваш мен, че съм бил емоционален инвалид. Майната ти, Ник. Ти си инвалидът, не аз.

— Какво постигаш там, Джак? Какво правиш, та да е по-достойно от това тук?

— Преди четири дни стоях върху десетметрова вълна. — Бразил направи усилие да се успокои. Викът му спадна до тихо мърморене. — Това струва сто пъти повече от всичките ти виртуални боклуци.

— Тъй ли? — Нацуме сви рамене. — Случайно да си записал някъде, че не искаш да се завръщаш, ако умреш под някоя от онези вълни на Вчира?

— Не е там въпросът, Ник. Ще се завърна, но все пак ще съм умрял. Ще ми струва цената на нов носител и ще съм минал през портата. Там, в реалния свят, който толкова мразиш…

— Не мразя…

— Там всяко действие има последствия. Ако си счупя нещо, ще знам, защото ще ме боли, по дяволите.

— Да, докато се задейства вградената система за ендорфини или докато глътнеш нещо против болката. Не виждам какво доказваш.

— Какво доказвам ли? — Бразил безпомощно посочи маковете. — Дявол да го вземе, Ник, нищо тук не е реално.

С крайчеца на окото си зърнах движение. Двама монаси, привлечени от повишените гласове, бяха застанали до сводестия вход на тунела. Единият всъщност висеше във въздуха. Краката му бяха на цяла педя над неравния плочник.

— Норикей-сан? — обади се другият.

Лекичко измених позата и разсеяно се зачудих дали са истински обитатели на манастира или не, и ако не са, с какви параметри на действие разполагат за подобни случаи. Ако Отрицателите бяха разположили системи за вътрешна охрана, нямахме никакви шансове в една евентуална битка. Влезеш ли в чужда виртуалност, всеки опит за бой е обречен, освен ако програмистите са решили другояче.