Разбудени фурии

— Няма нищо, Катана-сан. — Нацуме бързо направи сложно движение с двете ръце. — Разминаване на гледните точки между приятели.

— В такъв случай моля за извинение, че се натрапих.

Катана скръсти ръце пред гърдите си, поклони се и двамата монаси отстъпиха по тунела. Не успях да забележа дали го сториха в реално време или не.

— Може би… — тихо започна Нацуме, но не довърши.

— Извинявай, Ник.

— Не, прав си, разбира се. Нищо тук не е реално според някогашните ни представи. Но аз съм по-реален, отколкото когато и да било. Аз определям как да съществувам, а от това няма по-трудно предизвикателство, повярвай ми.

Бразил промърмори нещо неясно. Нацуме пак седна на стъпалата. Вдигна глава към Бразил и след малко сърфистът седна две стъпала по-нагоре. Нацуме кимна и се загледа в градината.

— На изток има плаж — каза разсеяно той. — На юг планини. Ако пожелая, ще се съединят. Мога да се катеря когато си искам, да плувам когато си искам. Мога дори да сърфирам, макар досега да не съм го правил. И във всички тия неща трябва да взимам решения. Важни решения. Гърбуни в океана — да или не? Корал, на който да се разраня до кръв — да или не? И дали изобщо да имам кръв — да или не? Все неща, изискващи предварителна медитация. Да има ли пълноценна гравитация в планините? Ако падна, трябва ли да загина? И ако загина, какво да означава това? — Той погледна ръцете си, сякаш те също изискваха някакъв избор. — Ако си счупя нещо, трябва ли да ме боли? И ако да, за колко време? Колко да чакам, за да оздравея? Да си позволя ли пълноценен спомен за болката след това? А сетне от тези въпроси надигат глави цял куп вторични — някои биха казали първични — дилеми. Защо всъщност правя това? Искам ли болката. Защо? Искам ли да падна? Защо? Важно ли е да стигна до върха, или просто да изстрадам пътя догоре? Заради кого върша тези неща? Заради кого съм ги вършил? Заради мен самия? Заради баща си? Може би заради Лара? — Той се усмихна на дантелените макове. — Ти как мислиш, Джак? Дали е заради Лара?

— Вината не беше твоя, Ник.

Усмивката изчезна.

— Тук, вътре, изучавам единственото, което все още ме плаши. Самия себе си. И при това не вредя на никого.

— Но и не помагаш на никого — изтъкнах аз.

— Да. Елементарно правило. — Той се озърна към мен. — И ти ли си революционер? Някой от правоверните неоквелисти?

— Не съвсем.

— Но не изпитваш топли чувства към Отрицанието.

Свих рамене.

— Безобидно е. Както сам казваш. Никой не е длъжен да играе, щом не му се иска. Но ти приемаш за даденост, че всички ние ще осигуряваме необходимата инфраструктура за твоя начин на живот. Според мен това е основната грешка на Отрицанието.

За тия думи бях възнаграден с нова усмивка.

— Да, това е един вид изпитание на вярата за мнозина от нас. Естествено, в крайна сметка вярваме, че рано или късно човечеството ще ни последва във виртуалната среда. Ние просто подготвяме пътя. Проучваме пътеката, би могло да се каже.

— Да — отсече Бразил. — А междувременно външният свят се разпада около нас.

— Той се разпада открай време, Джак. Наистина ли си мислиш, че онова, което вършех навън, дребните кражби и предизвикателства… наистина ли си мислиш, че е променило нещо?

Бразил изведнъж взе решение.

— Тръгваме срещу Рила. Ето, така ще променим нещо. Още сега.

Аз се изкашлях.

— С твоя помощ.

— А.

— Да, трябва ни маршрутът, Ник. — Бразил стана, отдалечи се в единия ъгъл на дворчето и повиши глас, сякаш сега, след като тайната бе разкрита, искаше дори тонът на разговора да отразява неговата решителност. — Склонен ли си да ни го дадеш? Заради старата дружба.

Нацуме стана и ме огледа изпитателно.

— Изкачвал ли си се някога по морски скали?

— Не съвсем. Но сегашният ми носител може да го направи.

За момент той се вгледа в очите ми, сякаш някакъв процесор вътре в него беше зациклил над отговора ми. После внезапно избухна в див смях, който нямаше нищо общо с човека пред нас.

— Значи сегашният ти носител може? — Смехът постепенно стихна и очите му станаха убийствено сериозни. — Ще ти трябва нещо повече. Знаеш ли, че върху третия зъбер на Рила гнездят колонии крилодери? Днес сигурно са повече, отколкото по мое време. Знаеш ли, че долу в основата на стените има надвиснал корниз от всички страни и само Буда знае колко модернизирана охранителна техника са вградили, откакто се изкачих там. Знаеш ли, че теченията в подножието на Рила ще отмъкнат размазаното ти тяло поне до средата на Пролива, преди да те изхвърлят някъде?

Свих рамене.

— Е, ако падна, поне няма да ме приберат за разпит.

Нацуме се озърна към Бразил.

— На колко години е тоя?

— Остави го, Ник. Той носи модел на „Ейшундо“ и казва, че го намерил, докато бродел из Ню Хокайдо и си изкарвал хляба с избиване на миминти. Знаеш какво е миминт, нали?

— Да. — Нацуме продължаваше да ме гледа. — И тук чухме новината за Мечек.

— Отдавна не е новина, Ник — злорадо подхвърли Бразил.

— Наистина ли носиш „Ейшундо“?

Кимнах.

— Знаеш ли колко струва?

— Да, споменаха ми на два-три пъти.

Бразил нетърпеливо пристъпи от крак на крак върху плочника.

— Слушай, Ник, ще ни дадеш ли маршрута или не? Или просто се боиш, че ще ти бием рекорда?

— Ще си докарате Истинска смърт и двамата. Защо да ви помагам в това?

— Хей, Ник, забрави ли, че си се отрекъл от плътта и света? Защо да те вълнува как ще свършим в реалния свят?

— Вълнува ме, мамка му, защото и двамата сте се побъркали, Джак.

Бразил се ухили, може би на ругатнята, която най-сетне бе успял да изтръгне от бившия си герой.

— Да, но поне все още сме в играта. И знаеш, че така или иначе ще го сторим. С твоя помощ или без нея. Затова…

— Добре. — Нацуме вдигна ръце. — Да, ще го имате. Веднага. Дори ще ви опиша подробно всяка крачка. Не че ще ви помогне. Добре, вървете. Вървете и умрете на Рилските зъбери. Може би това ще е достатъчно реално за теб.

Бразил сви рамене и пак се ухили.

— Какво има, Ник? Да не би да завиждаш?

Ник ни поведе през манастира към няколко оскъдно обзаведени стаички с дървен под на третия етаж, където започна да рисува с ръце във въздуха изкачването на Рила. Отчасти го правеше по памет, съхранена сега във виртуалния код, но информационните функции на манастира му позволяваха да сверява картата с обективен модел на Рила в реално време. Предсказанията му излязоха верни — колониите крилодери се бяха разраснали, а корнизът беше модифициран, макар че базата данни на манастира можеше да предложи само визуално потвърждение за последното. Нямаше начин да разберем какво още ни чака горе.

— Но лошите новини са нож с две остриета — каза той и в гласа му звучеше непознато досега вълнение. — Този корниз пречи и на тях. Не могат да гледат право надолу, а движенията на крилодерите объркват сензорите.

Озърнах се към Бразил. Нямаше смисъл да казваме на Нацуме, че сензорите на Зъберите са най-малката ни грижа. Вместо това казах:

— В Ню Канагава чух, че слагали на крилодерите микрокамери. И ги дресирали. Вярно ли е?

Нацуме изсумтя презрително.

— Да, преди сто и петдесет години пак го разправяха. Тогава беше чиста параноя, предполагам, че и сега е същото. Какъв смисъл има да слагаш микрокамера на крилодер? Те най-усърдно избягват човешките селища. А доколкото си спомням, според направените изследвания не се поддават лесно на дресировка или опитомяване. Плюс това орбиталните най-вероятно ще засекат апаратурата и ще ги изпепелят в полет. — Този път злобната му усмивка нямаше нищо общо с монашеското примирение. — Повярвай ми, ще си имате предостатъчно грижи докато се катерите през колония от диви крилодери, тъй че недей да мислиш за някаква опитомена и киборгизирана разновидност.

— Ясно. Благодаря. Някакви други полезни съвети?

Той сви рамене.