Пейзажите на времето

— Хайде да си поръчаме шоколадов крем — весело предложи Пени.

Той вдигна поглед към нея. Така или иначе, тя беше решена вечерта да завърши както трябва. Гордън си я спомни седнала върху тоалетната чиния и почувства, че го изпълва топлота. Тогава Пени бе едновременно и уязвима, и спокойна, докато изпълняваше животинската функция насред ефирната рокля. Дръзко и странно елегантно.

— Ваш вечеря било от-лич-на, сър?

Гордън хвърли поглед към сервитьора, като се опитваше да прецени дали е обратен.

— А… да. — Той направи пауза. — Много по-добра, отколкото в „Шеф Бой-Ар-Ди“.

Изражението на сервитьора си струваше цената на храната.

20.

31 май 1963 г.

Кандидатският изпит на Албърт Купър започна доста добре. В началото Гейтс, специалист по високоенергийна физика, постави стандартен проблем.

— Господин Купър, да вземем два електрона в едноизмерна кутия. Можете ли да ни напишете вълновата функция за това състояние? — Гейтс приятелски се усмихна, като се опитваше да разпръсне напрежението, типично за тези устни изпити. Студентите почти винаги пропускаха по нещо, неспособни да си спомнят съвсем прости физични данни единствено поради собствената си нервност.

Купър бързо разработи една част от проблема, като нахвърля най-ниското енергийно състояние. После се запъна. Гордън не можеше да определи дали това се дължи на паника, или е премерена тактика на забавяне. Напоследък студентите бяха започнали да използват намръщеното, мълчаливо запъване като метод за извличане на подсказвания от изпитващите. Често се получаваше. След малко Гейтс каза:

— Ами тогава… пространствената част от вълновата функция трябва ли да е симетрична?

— Хм… — накрая отвърна Купър. — Не. Не мисля. Спиновете би трябвало да… — и като спираше от време на време, той успешно довърши въпроса.

Гордън се чувстваше неспокоен, докато Гейтс разхождаше Купър из поредица от рутинни въпроси, предназначени да определят дали кандидатът познава принципната основа на проблема на дисертацията, която предлага да защити. Климатичната инсталация бръмчеше с енергична разсеяност, тебеширът на Купър стържеше и дращеше по дъската. Гордън погледна Бърнард Кароуей, астрофизика. Оттам не очакваше никакви проблеми. Кароуей изглеждаше отегчен, нетърпелив да приключи с този ритуал и да се върне към изчисленията си. Единственият проблем се криеше в четвъртия и последен член на комисията: Айзък Лейкин. Като старши професор в областта на дисертацията на Купър, неговото присъствие беше неизбежно.

Гейтс свърши с простите въпроси и Кароуей със сънливо премигване даде думата на Лейкин. „Започва се“ — помисли си Гордън.

Но атаката на Лейкин не бе толкова директна. Той се зае да обсъжда с Купър собствения му експеримент — обикновено сигурна почва за студента, тъй като тук знанията му бяха най-задълбочени. Лейкин подчерта теоретичната основа на ефектите на ядрен резонанс. Купър бързо написа табличните уравнения. Когато професорът се задълба във въпроса, Купър забави темпото, после спря. Опита тактиката на запъването. Лейкин схвана маневрата и не пожела да му подскаже нищо съществено. Кароуей започна да проявява интерес и за пръв път от началото на изпита седна изправен на мястото си. Гордън се зачуди защо, когато изпаднат в затруднение, студентите винаги предизвикват по-голямо внимание от страна на комисията — дали това не беше инстинктът на ловеца? Или присъщата професорска загриженост, че изпитваният, който по презумпция познаваше материята, докато не докажеше обратното, изведнъж бе проявил фатално невежество? И двата отговора бяха прекалено прости, заключи Гордън.

Лейкин вече беше хванал Купър в крачка. Той го накара да очертае ясна картина на теоретичния модел и да опише базисните предположения. После направи на нищо обяснението на студента. Твърденията му били неясни, обосновката — разводнена. Бил пренебрегнал два важни ефекта. Гордън седеше напълно неподвижно и не искаше да се намесва, защото все още се надяваше, че след пристъпа на тази кратка буря Купър ще се възстанови и ще започне да отговаря правилно. Надеждата му угасна. Гордън си спомни коментара, който преди няколко години Лейкин бе написал върху някаква дисертация: „Млади човече, в тази работа има много оригинални и верни неща. За съжаление онова, което е вярно, не е оригинално, а което е оригинално — не е вярно“.

Кароуей се присъедини с няколко остри въпроса. Купър като че ли тръгна напред, после се върна към тактиката си на мълчаливо отстъпление, за да печели време. Но в един двучасов изпит има повече от достатъчно време, за да бъдат разкрити всички слабости на изпитвания. Кароуей изслуша обърканите отговори на Купър, все още притворил очи, но явно нащрек. По лицето му се изписваше кисело изражение. Гейтс се бе втренчил в Купър, сякаш за да разбере как един студент, изглеждал толкова умен само допреди няколко минути, сега може да изпадне в такова затруднение. Когато Купър се обърна, за да отвърне на атаката на Лейкин, Гейтс поклати глава.

Гордън реши да се намеси. Да защитаваш свой студент по време на кандидатски изпит не беше добра идея, точно защото е прекалено очевидно и означава, че ти също признаваш недостатъците му. Гордън започна да говори, като прекъсна пороя от въпроси на Кароуей. Той отбеляза, че в оставащото време комисията трябва да разгледа формата и подробностите на експеримента на Купър, а те все още не бяха се занимавали с тях. Това подейства. Гейтс кимна. Купър, който бе застанал с гръб, притиснат към черната дъска, се усмихна с явно облекчение. Изпитната зала се изпълни с тихите звуци на ръце, които прелистват страници и на въртящи се в неудобните столове тела: доскорошната атмосфера беше разсеяна. Купър би могъл да възстанови някои от щетите си.

Пет минути изтекоха гладко. Купър обясни експерименталните си устройства, сложните подробности на апаратурата. Той пропусна резултатите от първите си проби.

Лейкин изобщо не хвърли поглед към материалите. Вместо това той прибави няколко свои листа към данните и ги подаде на Купър.

— Г-н Купър, аз не се интересувам само от лесните за разбиране резултати. Сигурен съм, че комисията няма да ги намери за изненадващи. Онова, което искам да разбера, е дали са верни.

— Сър? — с тънък глас каза Купър.

— Всички ние знаем, че в работата ви има… странни… особености.

— Хм, аз…

— Можете ли да ни ги обясните?

Лейкин посочи към своите листове, оставени с лицето нагоре върху масата. Бяха диаграми, представящи внезапно прекъсване на плавните резонансни криви. Гордън ги погледна с лошо предчувствие.

Останалата част от изпита като че ли премина изключително бързо. Купър загуби онази хладнокръвна дистанцираност, която успешно беше запазил по време на предишните въпроси. С колебливи изречения, той характеризира ефекта на спонтанен резонанс. Стремително изложи известното му обяснение и, стигнал до края, се върна назад, без да се докосва до заключенията. Опита се да заобиколи въпроса за причините, предизвикали ефекта. Вече видимо заинтригуван, Кароуей го върна обратно. Намесите на Гордън не помогнаха. Гейтс започна да подкрепя скептицизма на Кароуей, така че Купър се въртеше между Лейкин, Кароуей и Гейтс и срещаше отвсякъде все нови и нови възражения.

— Този въпрос е основен за дисертацията — заяви Лейкин и другите кимнаха. — Той трябва да бъде решен. Единствено г-н Купър знае истината. — Всички в стаята разбираха, че става дума за съобщенията, за Гордън и Сол Шрифър, а не само за точността на електрониката на Купър. Но този изпит беше начин професорите да изразят професионалната си преценка по проблема и битката трябваше да се води на тази основа.

Гордън остави нещата да стигнат дотам, докъдето смееше, за да спечели време от двата часа. Накрая се обади:

— Всичко това е много добре, но не се ли отклоняваме от проблема? Видяхте данните…

— Разбира се — отвърна на удара Лейкин. — Но дали са верни?