Пейзажите на времето

19.

29 май 1963 г.

Метрдотелът на ресторант „Над Залива“ каза:

— Вечерята, сър, s’il vous plait.

— Хм, да.

Той ги поведе към маса с чудесна гледка към залива на Ла Хола. Осветени от прожекторите, вълните се разбиваха в пенести бели пръски.

— Желаете да има меню? — Гордън кимна, а Пени обели очи. След като мъжът им даде огромните листове на менюто и се отдалечи, тя каза:

— Господи, иска ми се да се бяха справили с акцента си.

— Вий какво ядете, мадам? Вий не харесва мой език? — отвърна Гордън.

— Френският ми не е съвършен, но… — Тя спря, когато се приближи сервитьорът. Гордън изпълни ритуала с виното и избра от дебелата книга нещо, което му беше познато. Когато се огледа, той видя на известно разстояние семейство Кароуей, което се смееше и си прекарваше отлично. Той ги посочи на Пени и момичето надлежно отрази новите данни в статистиката им. Но не отидоха да им съобщят за последните резултати. От колоквиума бяха минали пет дни, но сега Гордън не се чувстваше спокоен в катедрата. Тазвечершното изхвърляне в „Над Залива“ бе по идея на Пени, която искаше да го изкара от меланхолията му.

Нещо тупна до лакътя му.

— Аз отваря я сега — каза сервитьорът, докато отваряше бутилката. — Трябва може диш.

— Какво? — изненадан попита Гордън.

— Гълта въздух — да диш.

— А-ха.

— Да, сър. — Сервитьорът му отправи малко снизходителна усмивка.

След като се отдалечи, Гордън отбеляза:

— Поне се усмихваше. Всички първокласни ресторанти наоколо ли са такива?

Пени сви рамене.

— Ние нямаме европейската култура на Ню Йорк. Пък и не идваме много често тук.

Обикновено Гордън не би обърнал внимание на разговора за това „какво вие, нюйоркчаните би трябвало да правите“, но този път измърмори:

— Не говори за нещо, което не разбираш. — После без да се замисля започна да разказва за дните, когато се беше отделил от родителите си и живееше в един тесен апартамент, учеше усилено и за пръв път наистина чувстваше града, дишаше въздуха му. Майка му бе накарала чичо Хърб да го наглежда от време на време, след като и без това живееше съвсем наблизо. Чичо Хърб беше мършав и напрегнат човек, който винаги бе печелил много пари от търговия с облекло. Той изпитваше характерното за прагматиците отвращение към физиката.

— Колко ти плащат? — рязко питаше той по средата на някакъв съвсем различен разговор.

— Достатъчно, ако живея икономично.

Лицето на чичо му се изкривяваше, докато претегляше отговора и старецът неизбежно казваше:

— Плюс цялата физика, която можеш да изядеш ли? А? — и се плясваше по бедрото. Но не беше прост човек. Да използваш мозъка си, за да преценяваш намалението или да определяш продаваемостта на пуловерите — това беше тънка работа. Единственото му хоби също бе съгласувано с дребния му бизнес. В съботите и неделите той взимаше рано автобус до Уошингтън парк авеню, за да може да заеме място на една от бетонните маси за шах близо до „Макдъгал“ и Уест Форт стрийт. Играеше за четвърт долар срещу всички желаещи и понякога печелеше по два долара на час. По здрач сменяше масата, за да се приближи до светлината на уличните лампи. През зимата играеше в едно от кафенетата в Гринидж Вилидж, като отпиваше хладък чай с доловимо сърбане и го правеше толкова дълго, че разходите му да не станат прекалено високи. Единствената му цел беше да накара противниците си да се смятат за по-добри от него. Тъй като всеки шахматист, достатъчно възрастен, за да разполага с излишен четвъртак, неминуемо също имаше и напреднал стадий на шахматистко самолюбие, това не бе трудно. Чичо Хърб ги наричаше „потцери“ — слаби играчи с надута представа за самите себе си. Неговата игра също не беше отлична. Бе стратегически несериозна, показна, но изградена от псевдокапани, предназначени за потцери, които си мислят, че са открили неподозирана възможност за бързо действие. Капаните му осигуряваха бързи победи, Които увеличаваха почасовата му печалба. Мирогледът на чичо Хърб беше прост: потцери и менш. Той, разбира се, бе менш.

— Знаеш ли какво беше последното нещо, което ми каза, преди да тръгна? — изведнъж попита. Гордън. — Каза: „Не бъди потцер“. И ми даде десет долара.

— Прекрасен чичо — дипломатично отбеляза Пени.

— А знаеш ли, че миналия петък, на колоквиума, се почувствах като потцер?

— Защо? — с искрена изненада попита Пени.

— Стоях здраво облегнат на данните си. Но като ги погледнах… — за Бога, ако във всичко това имаше някакъв смисъл, Дайсън би ми дал време, би ме подкрепил. Вярвам в преценката му. Започвам да мисля, че през цялото време съм допускал някаква тъпа грешка, че съм прецакал експеримента дотолкова, че никой не е в състояние да открие къде е проблемът.

— Би трябвало да се довериш на собствената си…

— Точно това е характерно за потцера, разбираш ли? Неспособността да се поучи от опита. Вървях напред с капаци на очите…

— Компот, сър — безизразно обяви сервитьорът.

— О, Господи — възкликна Гордън с такова раздразнение, че мъжът отстъпи назад, загубил хладнокръвието си. Пени високо се изсмя, което направи сервитьора още по-неуверен. Дори Гордън се усмихна и настроението му се оправи.

Насилената веселост на Пени им помогна да довършат вечерята. Тя извади от дамската си чанта някаква книга и я тикна в ръцете му.

— Това е новият роман на Фил Дик.

Той погледна сензационната корица. „Човекът във високия замък“.

— Нямам време.

— Намери време. Наистина е добра. Чел си другите му неща, нали?

Гордън отклони темата. Искаше му се още да разговаря за Ню Йорк, за причините да не остане там. Направи компромис, като разказа на Пени съдържанието на последното писмо от майка му. Тази далечна фигура като че ли беше свикнала с идеята, че той живее в „явен грях“. Но в писмата й имаше някаква странна мъглявост, която го безпокоеше. Когато той пристигна за пръв път в Калифорния, писмата й бяха дълги, пълни с подробности за ежедневието й, за съседите, за обикновените неща от живота в Манхатън. Сега тя му разказваше съвсем малко за онова, което правеше. Той чувстваше пустотата, останала от отсъствието на тези подробности, усещаше как нюйоркският му живот се отдалечава от него. Тогава бе изпитвал по-голяма увереност в себе си, светът му се беше струвал по-широк.

— Е, хайде, Гордън. Стига си размишлявал. Виж, донесла съм ти още неща.

Той разбираше, че Пени методично е планирала една весела вечер, пълна с награди. Тя извади изискан комплект писалка и молив „Крос“, вратовръзка в западен стил, а после и една необикновена лепенка: „Au + H₂O“. Гордън я хвана между палеца и показалеца си и деликатно я задържа във въздуха над масата, като че ли можеше да замърси тяхното телешко „piccata“.

— Каква е тази глупост?

— О, я стига. Просто шега.

— Следващия път сигурно ще ми донесеш екземпляр от „Съвестта на един консерватор“. Господи.

— Недей да се страхуваш от новите идеи.

— Нови ли? Пени, това са политикански…

— Те са нови за теб.

— Виж, Голдуотър може да е добър като съсед — добрите огради правят добрите съседи, нали така е казал Фрост? Ето ти малко литература. Но, Пени, той е глупак.

— Не е толкова глупав, че да даде Куба — вцепенено отвърна тя.

— Ъ? — Той беше искрено озадачен.

— Миналия октомври Кенеди подписа отказа ни. Просто ей така — енергично щракна с пръсти Лени. — Съгласи се да не прави каквото и да е против Куба, ако руснаците изтеглят ракетите си.

— Под „каквото и да е“ имаш предвид Залива на прасетата.

— Може би — сериозно кимна тя. — Може би.

— Кенеди вече измъкна доста фашисти. Кубинските изгнаници, Франко, а сега и Дием във Виетнам. Мисля…

— Ти изобщо не мислиш, Гордън. Наистина. Претъпкан си с всички тези източни идеи за начина, по който върви светът, а те са съвсем погрешни. Кенеди прояви слабост по отношение на Куба и сега само гледай — руснаците ще им дадат оръжие и те ще проникнат навсякъде, из цяла Южна Америка. Те са действителна заплаха, Гордън. Какво ще им попречи да пратят войски даже в Африка? В Конго?