Вихр

Той размаха юмрука с парите пред лицето на Стен.

— Според мен — продължи, — човек трябва да се обзаложи и да рискува при всяка възможност. Искам да кажа, човек може да има късмет цял ден и така и да не разбере. Ако схващаш за какво говоря.

— Определено схващам — кимна Стен. Тръгна си убеден, че шансовете му са намалели още повече.

— Моята визия е проста, генерале — каза Искра. — Но вярвам, ще се съгласите, че простотата на идеята е от първостепенно значение.

— Без съмнение — отвърна генерал Даул. — Това е едно от качествата ви, на което винаги съм се възхищавал от години насам. Вие виждате нещо, което изглежда доста сложно, но после, с малко пренареждане, то престава да е сложно. Става е просто. Реално. Гениално. — Даул нямаше и най-малката представа какви ги приказва. Но нямаше значение. Генералът беше експерт в ласкателствата.

Той отпи от водата, която Искра му беше предложил за освежаване — като се престори, че й се наслаждава сякаш е вино.

— То е като тази чаша вода — продължи Даул, като търсеше каквато и да е аналогия. — Аз виждам вода, но вие виждате…

Мозъкът му даде на късо. Какво по дяволите виждаше Искра? Може би виждаше просто вода. Лично Даул можеше да види и зеленокожо земноводно. Такова, което квакаше.

— Да. Продължавай — насърчи го Искра. — Какво виждам аз, генерале?

— Символ — издиша тежко Даул. — Точно така. Символ. Кой друг освен гений би видял символизма в обикновена чаша вода?

Той бързо хвърли поглед към лицето на Искра, за да види как е минал този словесен танц. Докторът грееше и кимаше. Уф. Слава Богу.

— Вие се насочвате към сърцевината на нещата, както винаги — каза Искра. — Затова чувствам, че се нуждая от вас. Знаех си, че ще намеря сродна душа.

— Абсолютно — съгласи се Даул, като нервно приглади белите си кичури. — Няма никакво съмнение в това.

Какъв стар глупак, помисли си Искра.

— Вие вероятно сте най-уважаваният човек сред военните, генерале — каза на глас.

— Благодаря ви.

— Това е самата истина. Имате репутацията на верен служител. И ревностен защитник на джохианските традиции.

— Старите нрави бяха най-добрите — изтъкна Даул. Това беше тема, на която можеше бързо да се възпламени. — Понякога мисля, че старите ценности бяха загърбени твърде прибързано.

— Точно такова е и моето виждане.

— Нима?

— Разбира се, но ще трябват сурови мерки, за да се върнем към славните дни на нашите джохиански предци.

— Вярно. За съжаление. Но е вярно.

— Обаче определено не искам да ви въвличам в наистина неприятните събития. Има неща, които трябва да бъдат свършени и които, боя се, ще накърнят репутацията на джохианския войник. Ще имам… Отряди със специално предназначение, обучени и подготвени за изпълнението на поставените им задачи, които ще бъдат отговорни само пред мен и ще бъдат извън обичайната йерархия на военното командване.

Даул засия.

— Колко проницателно от ваша страна, сър.

— Искам вие да командвате редовните ми сили в борбата за възстановяването на мира из славния ни куп. Това ще изисква ясно мислене и непоколебима отдаденост.

— Значи аз съм вашият човек — кимна леко Даул. — И ви благодаря за честта.

— Когато хората ни за пръв път дошли в този куп — продължи Искра, — те били изправени пред враждебна територия, населена с невежи видове и варварски човешки издънки.

— Ужасни времена. Ужасни — измърмори Даул.

— Тогава не сме били толкова много.

— Колко вярно. Винаги съм го повтарял. Не е имало много от нас в онези дни. Но ние сме компенсирали недостатъчния си брой с храброст.

— И още нещо — каза Искра.

— Да, другото нещо беше… а…

— Ум — подчерта докторът.

— Точно така. На езика ми беше.

— За да потиснат тези зверове — съжалявам, но не споделям мнението на модернистите. Те са зверове, нищо повече. За да потиснат тези зверове, нашите предци са възприели тактика, която може да се опише с проста и елегантна фраза. Фразата и всичко, което стои зад нея, е съществена част от джохианското наследство.

— Знам отговора — каза Даул. — Но вашите думи са много по-красноречиви от моите. Моля ви, кажете ги и заради двама ни.

— Разделяй и владей — произнесе тържествено Искра. — Накарахме зверовете да коленичат с това просто средство. Нашите бащи подстрекавали суздалите и богазите. И торките също така. И сме ги настройвали едни срещу други. Дори сме натрупали добри печалби, като сме продавали оръжия на всички страни. Оставили сме ги да се избиват едни други. А после сме пристъпили напред, за да ги поведем.

— За Бога! Трябва да направим същото нещо сега — възкликна Даул, като удари длан в гърдите си, а патриотичното му сърце заби гордо. — Разделяй и владей! Връщане към свещената традиция.

— Значи… ще приемете поста, който ви предлагам?

— С гордост, сър — засия Даул. — С гордост.

Той избърса изплъзналата се сълза от ъгълчето на окото си.

Мениндер имаше малко неугледно имение в центъра на квартала на торките.

Професионалното око на Стен забеляза, че неугледният вид е внимателно изпипан. Стените бяха тухлени и покрити с увивни растения. Големият вход беше стар и хлътнал. Градината отвъд портата беше запусната. Но охранителните кабели, които опасваха стените, бяха ярки и нови. Портата беше подсилена със стомана. И избуялата градина беше използвана за слагането на бодливи плетове и остри папрати.

Разузнаването твърдеше, че Мениндер има пари. Купища като за торк. Но той беше внимателен и не парадираше с тях. И беше изчезнал, когато дракхът се изсипа.

— В траур съм — обясни Мениндер, като хвърли въдицата в зелените води на езерцето.

Стен седна до него. Дъждът беше отстъпил място на изпепеляващо слънце. Но тук, под дърветата, които хвърляха сянка над любимото място за риболов на Мениндер, беше хладно. Торкът дръпна кордата, провери примамката и я хвърли още веднъж.

— Смърт в семейството? Съжалявам да го чуя — каза Стен.

Мениндер свали очилата си, избърса несъществуваща сълза и ги сложи обратно.

— Беше млад братовчед… Загина в „Пушкан“.

Стен понечи отново да поднесе съболезнованията си, но видя циничен проблясък в очите на Мениндер.

— Колко близък беше този братовчед? — попита той вместо това.

Мениндер се ухили.

— Не знам — седми, в най-лошия случай осми. Не бяхме много близки. И все пак беше шокиращо.

— Мога да си представя — каза Стен.

— Толкова съм разстроен — продължи Мениндер, — та се боя, че ще мине поне година, преди да покажа лицето си на публично място.

— Наистина ли мислите, че Алтайският куп ще се успокои за това време? — попита Стен.

— Ако не го направи — отвърна Мениндер, — скръбта ще ме обхване отново. Тъгата е упорита болест. Идва и си отива.

Той изтегли кордата и я метна отново.

— Като треската — вметна Стен.

— Да, но без тревожните симптоми. Човек може да тъжи и да лови риба по едно и също време.

— Странното около този риболов е — отбеляза Стен, — че изглежда изключително целенасочен. Никой не безпокои човек, който лови риба.

— Струва ми се, че не съм единственият, който лови риба тук, господин посланик — отвърна Мениндер. Той метна въдицата на друго място в езерцето.

— Предполагам, че се опитвам да измисля подходящата стръв — каза Стен.

Мениндер поклати глава.

— Забравете. Няма достатъчно кредити и слава, които биха могли да ме изкарат навън. Живях дълго, бих искал да умра от естествена смърт.

— Трудно е да се постигне в наши дни — подхвърли Стен.

— Наистина. — Кордата на Мениндер се заплете в някакви клони. Той отпусна пръчката и я разхлаби.

— Честно казано, не виждам как ще стане по-добре, поне докато съм жив.

— Ще се намери решение — каза Стен твърдо. — По един или друг начин.

— Предполагам, че имате планове за моето участие в решението?