Вихр

Секунда по-късно двойка Фрик и Фрак прелетя над Площада на Каканите.

Новините там бяха също толкова лоши. Група протестиращи, раздвижени от слуховете за клането в университета, се приближаваше към двореца.

Стомахът му се сви, тъй като вместо очакваната конфронтация между тълпата и джохианските войски, той видя контингент от имперски гвардейци да се изсипват на стълбите на двореца.

Те се засилиха към тълпата и се врязаха като ударни войски. Сблъсъкът беше бурен и кратък. За секунди тълпата беше изблъскана и обърната в бягство. В уплахата си хукналите накъдето очите им видят същества се блъскаха и тъпчеха падналите на земята.

За да станат нещата още по-лоши, много от имперските гвардейци преследваха бягащите и ги биеха с палки.

Синд изруга.

— Държат се като проклети полицаи, а не като войници. При това лоши полицаи.

Стен не каза нищо. Вече беше овладял напълно емоциите си, но някъде в съзнанието му се беше загнездило нещо, което отказваше да се махне. Когато всичко свършеше, несъмнено щяха да се размахват обвинително насочени пръсти и да сочат в какви ли не посоки. А имперската гвардия току-що се бе превърнала в потенциална мишена.

— Искам всички да са в бойна готовност — каза Стен на Килгър. — Наредете от кухнята да носят каф непрекъснато. И кажете на персонала да докарат походни легла. Докато не кажа друго, всеки да работи, докато не падне от умора.

Алекс отиде, за да мотивира персонала. Стен се обърна към мониторите. Очите му вече бяха кръвясали и подути. Той усети ръката на Синд да го докосва леко по гърба.

Тя не каза нито дума. Но лекият допир му вля сили. Стен се зае с определено неприятната задача.

Докато часовете минаваха, се случваше трагедия след трагедия.

Суздалската милиция, нахъсена от гняв заради слуховете, навлезе изневиделица в квартал на богазите. Запали го. После изкла изплашените богази, докато те се измъкваха от колибите си.

Отмъщението дойде почти светкавично. Когато трима суздали поведоха двадесет или повече от децата си към стол за хранене, група богази излезе от скривалището си. Възрастните загинаха за секунди. После и децата. Една от богазите вдигна малкото вълче високо във въздуха. Разпори го с човката си, после го погълна цялото.

— Баба беше права — засмя се тя. — Суздалите не стават за нищо. Освен за ядене.

Тази случка със сигурност щеше да налее още масло в огъня. Суздалите бяха сред най-грижовните родители в цялата империя, генетично предразположени да убиват всичко, което заплашва малките им.

Докладите за продължаващи инциденти не спираха да валят.

Същата вечер малък отряд торкска милиция нападна джохиански пазар. Но джохианците бяха подготвени. Изскочиха войници, за да посрещнат торките, които извикаха ужасено и изненадано и побягнаха. Джохианците ги последваха. Едва бяха развалили строя си, когато се появи много по-голяма торкска част И ги атакува в гръб. Над двеста души умряха на пазара. Повечето от тях цивилни.

Отново и отново сблъсъците се повтаряха. Рурик стана място на кървави междуособици. Стен едва успяваше да следи ставащото. Той продължаваше безстрастно да пише доклади, да се опитва да се свърже с Искра и да не получава отговор. Имаше сходен успех и с Вечния император. Шефът му беше неразположен. Стен беше леко учуден. Никога не беше виждал Императора болен.

На следващия ден Стен се вгледа с премрежен поглед в монитора — о, чудо на чудесата, — мирна група от цивилни вървеше към „Пушкан“. Беше смесена тълпа, поравно съставена от всички раси на Алтайския куп. Носеха венци, които да положат в памет на избитите студенти.

Групата носеше големи, написани на ръка плакати, които призоваваха за завръщане на мира и реда в купа. На някои от тях дори се виждаха приятни неща за д-р Искра.

Стен не беше изненадан от случилото се после. Той намали звука и извърна поглед от екрана, когато войниците, пазещи мястото, откриха огън. Погледна към Синд. Тя стоеше изпъната по войнишки, с вдигната брадичка. Но очите й бяха обградени с черни сенки. Тя потръпна неволно, когато и двамата чуха виковете на ужас, носещи се от университета.

Устата й се отвори, сякаш се канеше да каже нещо. После тя я затвори отсечено.

Иска от мен да спра всичко това, помисли си той. Но е наясно, че не мога да направя нищо по въпроса.

Стен никога не се беше чувствал толкова унил. Толкова негероичен. Не че вярваше в героизма. И ако Синд хранеше някакви подобни илюзии, те се бяха разсеяли напълно през последните няколко часа.

Чу Фрестън да вика името му и се обърна.

— Д-р Искра е, сър — съобщи офицерът. — Чуди се кога ще ви е удобно да се срещнете?

Стен отиде подготвен за Ursus horibilis. Всъщност, забравете гризлито. Пълна с откровения, дипломатическата му нота до Искра би одрала кожата и на Ursus articis, със същия успех.

Макар и да не обвиняваше директно Искра, че е наредил касапницата в „Пушкан“, той му го намекваше доста недвусмислено. Освен това заклеймяваше нападението над съществата, дошли да положат венци, както и неоторизираното използване на имперски войски за разправа с цивилното население.

Подсили обвиненията с ясната заплаха, че ще препоръча на Вечния император да преосмисли подкрепата си за Искра.

За съжаление, Стен знаеше, че върви по изключително тънък лед. Важността на Алтайския куп беше такава, че трите кардинални принципа на дипломацията имаха особена тежест тук: А) Първо се консултирай с шефа. Б) Първо се консултирай с шефа. И най-важното от всичко… В) Първо се консултирай с шефа.

И все пак, макар че беше възпрепятстван от неуспеха си да се свърже с Императора, Стен тръгна за срещата решен да продължи с блъфа си.

Искра скочи на крака в мига, в който Стен влезе в стаята.

— Господин посланик — каза той. — Протестирам срещу нежеланието ви да подкрепите правителството ми!

Стен зяпна от изненада. Затвори уста. Вдигна вежди. Хладно.

— Нещо повече, ще поискам Императорът да ви отзове като свой посланик в Алтайския куп.

— Колко мило, че решихте да ми го кажете лично — процеди Стен сухо. — Предполагам, че искате…

— Настоявам, сър. Не искам.

— Настоявате, така да бъде. Макар че бих ви препоръчал да изличите тази дума от речника си, когато говорите с Вечния император. Да се върнем на въпроса ми. Има ли това… настояване… нещо общо с хаоса, който вилнее из улиците навън? Или просто не ви харесва официалният ми тон?

— Аз виня вас за агонията, която моите бедни хора изпитват, да. Можете ли да отречете, че вие и вашите… служители… показвате липса на одобрение към моето назначение?

— Мога. И то лесно. Одобрението е за аматьори. Моят професионален дълг е да ви подкрепям. Но — и това е сериозно но, сър — моята мисия е да върна реда в Алтайския куп. Мисия, която, мога да добавя, за съжаление е застрашена — ако не и обречена, докато говорим. И вие, сър, трябва да поемете пълната отговорност за това. Както възнамерявам да информирам Императора.

— Значи съм бил прав — изсъска Искра. — Вие ми се противопоставяте?

— След това, което се случи в „Пушкан“, нима очаквате поздравления? Военен оркестър, за да увековечи постиженията ви?

— Вие вините мен за този чудовищен акт? Мен! — Искра докара най-доброто си възмутено изражение. Стен би се засмял, ако не спореха за убийства. — Ще ви кажа, че съм отвратен от инцидента. Наредих пълно разследване. Оглавено от човек, чиято репутация е безукорна — генерал Даул.

Хо-хо, помисли си Стен. Значи така стоят нещата? Даул беше подкупен от Искра.

— Ще информирам Императора — каза Стен. — Той ще бъде… заинтригуван. Не тази дума бих използвал, за да опиша реакцията му към кашата, в която сте нагазили.

— Ба! Всичко, от което имат нужда, е здрава ръка. Това са моите хора, господин посланик. Вие не ги разбирате. Кръвните вражди са неразделна част от историята ни. Това е природен факт и напрежението винаги къкри под повърхността. Затова, тъй като подкрепата ви за мен е толкова незабележима, нужен е само един инцидент като този в „Пушкан“, за да се разрази хаос.