Пейзажите на времето

Гордън го изключи.

— По дяволите — все още замаян каза той.

— Според мен, репортажът беше направен много добре — замислено отвърна Пени.

— Много добре ли? Та той изобщо не трябваше да споменава моето име!

— Защо, не искаш ли да се прочуеш?

— Да се прочуя? За Бога…! — Гордън удари с юмрук сивата пластмасова стена, която силно отекна. — Той обърка всичко, не разбираш ли? Още когато ми го каза, имах това лошо предчувствие и ето — името ми вече е свързано с неговата съшита с бели конци теория!

— Но именно твоите експерименти…

— Казах му да не замесва името ми.

— Е, всъщност името ти го спомена Уолтър Кронкайт. А не Сол.

— На кого му пука кой го е казал? Сега вече съм в кюпа, заедно със Сол.

— Защо не интервюираха и теб? — невинно попита Пени, очевидно неспособна да разбере за какво е целият този шум. — Сол го показаха толкова много пъти.

Гордън сбърчи лице.

— Това е неговото амплоа. Да опростява науката до няколко изречения, да извърта всичко, както си поиска, да го свежда до най-малкия общ показател — само и само името на Сол Шрифър да е в центъра на вниманието. Да е написано с огромни, ярки неонови букви. Дявол да го вземе. Само…

— Стреми се към слава, така ли?

Гордън я погледна озадачен.

— Слава…? — Той престана да се разхожда напред-назад из стаята. Сега разбра: тя честно си мислеше, че се е разгневил, защото не са го показали по телевизията. — Станах за смях. — Изведнъж почувства, че му е горещо и че се е зачервил. Започна да разкопчава синята си риза и се замисли какво да прави. Нямаше смисъл да обяснява на Пени — тя беше на светлинни години от това да разбере какво чувстват в подобна ситуация учените.

С пухтене Гордън нави нагоре ръкавите си и отиде в кухнята, където бе телефонът.

— Сол, бесен съм — започна Гордън.

— А… — Физикът можеше да си представи как Сол подбира точните думи. В това го биваше, но сега изобщо нямаше да му бъде от полза. — Е, зная как се чувстваш, Гордън, наистина зная. Преди два часа гледах новините и за мен беше също такава изненада, каквато е била и за теб. Местният бостънски запис бе чист, твоето име изобщо не се споменаваше, точно както искаше ти. Обадих им се веднага, щом видях репортажа на Кронкайт и те казаха, че са променили всичко на национално равнище.

— Откъде са научили в националната телевизия, Сол, ако ти не си…

— Е, виж, трябваше да кажа на местните хора. Като странична информация, нали знаеш.

— Обеща ми да не ме замесваш.

— Направих, каквото можах, Гордън. Щях да ти се обадя.

— А защо не го направи? Защо ме остави да го гледам, без…

— Помислих си, че може би няма да се ядосаш чак толкова, след като видиш колко много време са ни отделили. — Гласът на Сол промени интонацията си. — Това е голяма игра, Гордън! Хората ще ни забележат.

— Да, ще ни забележат — кисело отвърна Гордън.

— Ще поработим върху онзи образ. Ще му видим сметката.

— Най-вероятно е той да види нашата. Сол, казах ти, че не искам да се замесвам в това. Ти ми обеща…

— Не разбираш ли, че това не беше реалистично? — Гласът на Сол бе спокоен и разумен. — Знам, че донякъде те подлъгах, но трябваше да изляза пред публиката.

— Не по този начин.

— Повярвай ми, точно така стават нещата, Гордън. Преди това не беше стигнал доникъде, нали? Признай си.

Той дълбоко си пое дъх.

— Ако някой ме попита, Сол, ще му отговоря, че не зная откъде идват сигналите. Това е самата истина.

— Но не е цялата истина.

— Ти ли ми говориш за цялата истина? Ти ли, Сол? Ти, който ме уговори да скрием първото съобщение?

— Това беше друго. Исках да изясня въпроса…

— Въпроса, глупости! Слушай, ако ме питат, ще кажа, че не съм съгласен с твоята интерпретация.

— И ще разкриеш първото съобщение?

— Ами… — поколеба се Гордън. — Не, не искам да размътвам нещата още повече. — Той се зачуди дали Рамси щеше да продължи да работи по експериментите, ако съобщението станеше публично достояние. По дяволите, доколкото знаеше, в историята наистина бе замесен някакъв елемент от националната сигурност. Гордън беше сигурен, че не иска да се забърква в това. Не, по-добре да остави нещата така.

— Гордън, мога да разбера чувствата ти. — Гласът на Сол се затопли. — Единствено те моля да не заставаш на пътя на това, което се опитвам да направя. Аз няма да ти се пречкам, недей ми се пречка и ти.

— Ами… — Гордън замълча. Гневът му се бе притъпил.

— И наистина съжалявам за Кронкайт и че името ти се забърка в историята. Разбрахме ли се?

— Ами… разбрахме се — измърмори Гордън, без всъщност да знае с какво се съгласява.

15.

1998 г.

Грегъри Маркъм стоеше със сключени зад гърба си ръце. Посивялата коса по слепоочията му придаваше отдалечен, тържествен вид. Приглушеното бръмчене на лабораторията му се струваше сгряващ звук, делово жужене на уреди, които, макар и само по непредвидимите си повреди и индивидуалности, често напомняха на заети простосмъртни работници. Лабораторията беше остров от звуци в смълчания корпус на „Кавендиш“ и управляваше всички останали източници. „Кав“ бе навлязъл в съвременната епоха, използвайки труда на Фарадей и Максуел, за да създаде домашното чудо на електричеството. Сега, помисли си Маркъм, в центъра му оставаха неколцина мъже, които се опитваха да достигнат миналото като плувци срещу течението.

Ренфрю се движеше сред редиците от уреди, като се хвърляше от едно проблемно място на друго. Маркъм се усмихна на енергията му. Отчасти тя се дължеше на безмълвното присъствие на Иън Питърсън, който се беше отпуснал на стола си и наблюдаваше датчика на осцилоскопа, показващ основния сигнал. Ренфрю се ядосваше, съзнавайки, че под прикритието на хладнокръвието си, Питърсън никога не загубваше наблюдателния си поглед.

Ренфрю се върна с трополяща походка при централния осцилоскоп и погледна към хаоса от шумове.

— По дяволите! — буйно изруга той. — Този проклет шум не изчезва.

— Е, не е абсолютно задължително да пратите нови сигнали, докато съм тук — успокои го Питърсън. — Просто наминах, за да видя как върви работата.

— Не, не. — Ренфрю неловко размърда рамене под кафявото си яке. Маркъм забеляза, че джобовете му са натъпкани с електронни части, очевидно оставени и забравени там. — Вчера всичко вървеше отлично. Няма причина да не е така и днес. Спокойно предадох астрономическата част за три часа.

— Трябва да кажа, че не виждам такава необходимост — отвърна Питърсън, — като се има предвид колко сложно е да се излъчи наистина важната…

— Това ще е в помощ на онзи, който приема съобщението — обясни му Маркъм, като пристъпи напред. Изражението на лицето му бе твърдо неутрално, макар всъщност да беше леко развеселен от начина, по който другите двама винаги намираха за какво да спорят помежду си. — Джон смята, че за тях може да е полезно да знаят кога ще им е най-лесно да засекат лъча ни. Астрономическите координати…

— Отлично разбирам това — прекъсна го Питърсън. — Не разбирам обаче, защо не посветите спокойните си моменти на същностния материал.

— Като например? — бързо попита Маркъм.

— Да им кажете какво правим ние, да повторите данните за океана и…

— Направихме го безброй пъти — не изтърпя Ренфрю. — Но ако те не могат да го приемат, каква, по дяволите…

— Вижте, вижте — меко каза Маркъм, — има достатъчно време за това, нали? Съгласни ли сте? Когато шумът изчезне, първото, което ще направим, е да пратим онова ваше банково съобщение, а после Джон може…

— Не го ли пратихте веднага? — изненадано извика Питърсън.

Ренфрю отвърна:

— А, не, не бяхме свършили с другия материал и…

— Добре! — Питърсън изглеждаше възбуден. Той бързо се изправи и енергично се заразхожда из малкото пространство пред извисяващите се сиви шкафове. — Разказах ви как открих бележката — доста изненадващо, трябва да призная.