Битие

17.

Повече от един

Върху дървената кутия имаше надпис на френски. Пен Сян Бин успя да го установи, като внимателно почисти малката месингова плочка, след което копира грижливо всяка буква върху чувствителната на допир повърхност на прост обучаващ таблет.

„Открито в Харапа, 1926 — светна преводът на осъвременен пинин. — Обладано от демони. Да се държи на тъмно.“

Естествено, в това нямаше никакъв смисъл. Някогашният собственик на полупрозрачната реликва е бил някой техномагнат и едва ли е бил от суеверните. Мей Лин реагира на предупреждението със страх и уви яйцевидния предмет в черна тъкан, но Бин реши, че всъщност става дума просто за лош превод.

Проблемът най-вероятно бе в таблета — една от техническите дрънкулки, които бяха взели в дома си недалеч от предпазната стена на Нови Шанхай. Първоначално произвеждано масово за бедните деца, очуканото устройство бе служило на стари слабоумни пациенти години наред в приюта Чункин, докато Мей Лин не го взе, когато напусна работа. Евтин и стар, таблетът така и не бе обявен за краден, така че двамата все още можеха да го използват, за да влизат в Световната мрежа на най-рудиментарното ниво на безплатен достъп. Беше достатъчен на двама души без особено образование и с малко интереси извън борбата за оцеляване.

— Сигурна съм, че държавата ще ни даде нещо по-добро догодина, когато малкият Сяо Ен е достатъчно голям, за да го регистрираме — отбелязваше тя всеки път, когато Бин се оплакваше от бавната връзка и надраскания екран. — Поне това могат да осигурят. Основно образование. Като част от Голямата сделка.

Сян Бин не беше толкова уверен. Големите обещания като че ли бяха измислени, за да се помнят от бедните и да се забравят от силните на деня. Нещата винаги са били такива. Личеше си дори от цензурираната история, която примигваше на мъничкия дисплей, когато всяка вечер двамата с жена му потъваха в сън от изтощение, полюшвани от вълните. Същите вълни, които продължаваха да рушат старата крайбрежна къща по-бързо, отколкото те можеха да я укрепят.

Дали държавните чиновници изобщо щяха да допуснат регистрирането на Сяо Ен? Генетичните проби на бебето бяха взети в деня, в който се роди. Но дали щеше да получи жителство в Нови Шанхай? Или предпазната стена щеше да задържи отвън поредния нежелан боклук, наред с мръсните пластмаси и гуми, които се трупаха все по-високо покрай бетонната бариера?

Ясно беше, че в този свят трябва да си глупак, за да разчиташ на благодеяние отгоре.

Можеше да се окаже трудно да се възползваш дори от добрия късмет, когато те споходи такъв. Бин се беше надявал на време, за да разбере що за съкровище е скрито в онази тайна стая под най-голямото потопено имение — стая, пълна с прекрасни странни камъни и кристали и необикновен изкривен метал. Опита се да направи справка с Мрежата с помощта на таблета, само че внимателно. Имаше милиарди програми следотърсачи, които обикаляха на свобода из милиони виртуални нива. Човек трябваше да внимава кога и какво говори дори на осезаемото ниво, наречено Реалност. Ако зададеше въпроса прекалено прямо или предложеше открито нещата за продан, някой можеше просто да дойде и да им отнеме всичко. В края на краищата някогашният собственик на имението бе обявен за обществен враг и имуществото му бе конфискувано от държавата.

Сян Бин си сложи груби очила и напукани интерактивни ръкавици и заскита из евтините улички на Световното градче, Селото и Големия пазар, като се преструваше на скучаещ минувач, чието хоби е да събира камъни. Пускаше тук-там по някой въпрос, като внимаваше да звучи небрежно. От виртуалните пазари научи достатъчно, за да се осмели да предприеме истинско пътуване до града. Взе със себе си само една торбичка красиви — но не и изключително редки — образци и ги продаде на четвърт от реалната им цена в едно магазинче в Източен Пудон недалеч от големия увеселителен парк. Място, където нямаха нищо против да се разплащат в брой, без имена и записи.

След толкова много време в морето Сян Бин имаше проблеми с натоварения ритъм на улицата. Паважът му се струваше груб и твърд. От магнитно-левитационните трамваи незнайно защо изпитваше сърбеж по цялото тяло и особено от вътрешната страна на бедрата и потните си ходила. Непрекъснато си представяше двайсетте милиона жители като смазваща го маса, усещана толкова силно, колкото хилядата, които наистина се блъскаха покрай него по оживените тротоари. Мнозина от тях мърмореха и мърдаха пръсти, общуваха с хора, които не бяха тук, и с неща без никаква материална субстанция.

Печалбата му беше малка. Бин реши скоро да посети друг магазин и постепенно да стигне от прозаичните неща до онези, които изглеждаха не толкова… обичайни. Онези, които се пазеха в украсени кутии и на специални рафтове в старата съкровищница в мазето.

Сред тях обаче блещукаше само един образец — както в сънищата му, така и в мечтите. За съжаление внимателното му търсене онлайн не откри нищо, което да прилича на онзи камък — никакъв минерал, който свети със собствена светлина, след като е бил изложен на слънце. Подобната му на опал лъскавина бе изпъстрена с искри като звезди, които сякаш се отдалечаваха във вътрешността му, в дълбини, изглеждащи едновременно по-ярки от слънчев ден и по-тъмни от нощта. Поне изглеждаше по този начин, докато Мей Лин не настоя да го увият в кърпа и да го приберат.

Още по-лошото бе, че времето изтичаше. Рибата започна да намалява от онази нощ с медузите, когато половината живот сякаш изчезна от залива на Хуанджоу. Сега мрежите се пълнеха рядко и тенджерата често оставаше празна.

Скоро малкото спечелени пари се стопиха.

„Късметът е непостоянен. Правим какво ли не да контролираме потока на ки, като издигаме прътите на навеса симетрично и обръщаме входа на дома към усмихващия се южен вятър. Но как човек може да получи хармоничен баланс тук на брега, където вълнението е така хаотично, където потоците въздух, вода и парещи чудовища се насочват накъдето си поискат?“

Нищо чудно, че китайците често бяха обръщали гръб на морето… и като че ли го правеха отново.

Някои от съседите вече се бяха отказали и бяха изоставили домовете си заради медузите и надигащите се води. Само преди седмица Сян Бин и Мей Лин се включиха сред вехтошарите, които се нахвърлиха върху една изоставена къща и разграбиха метлоновите пръти и мрежи от нановлакна, за да ги използват за собствените си домове. Оставиха след себе си само гниещо дърво, бетон и мазилка. Краткотрайно подобряване на перспективите за сметка на нещастието на други…

„… докато не дойде нашият ред да се изправим пред неизбежното. Да зарежем целия си тежък труд и мечти за собственост. Отново да се молим за старите си работни места в онзи задушаващ приют и да бършем лигите от брадичките на малки императори.“ Сян Бин се отчайваше все повече с всеки укорителен поглед на Мей Лин. А по време на третото си пътуване до града с образци от съкровището видя нещо, което го развълнува и в същото време го смрази до мозъка на костите.

Вървеше по Булеварда на небесните мъченици и се канеше да прекоси улица Седемнайсети октомври, когато тълпата около него внезапно спря като закована.

Е, спряха не всички, но достатъчно, за да се създаде впечатление, че всички са замрели. Бин се блъсна в гърба на някакъв доста обемист тип, който го изгледа за момент точно толкова объркано, колкото се чувстваше и самият той. Двамата се обърнаха. Около една трета от хората около тях внезапно бяха вперили погледи в нищото и си мърмореха. Някои бяха с увиснали от изненада челюсти.

Бин осъзна, че това са хората, които използваха своите очила, импланти и така нататък, за да се движат през виртуалните нива по начертания до целта им маршрут или да си въртят бизнеса в крачка, докато на други просто им харесваше градът им да е отрупан с цветя, с буйна тропическа растителност или нашарен с приказни цветове. Връзката с Мрежата им осигуряваше и достъп до извънредните новини. След малко половината от хората наоколо се раздвижиха, като несъзнателно се дръпваха към най-близките стени, за да не пречат на движението, докато умовете им бяха зареяни някъде далеч.