Вихр

Номер три успя да примигне, после извитият къс меч на гурките го застигна, разсече раменете, разряза ребрата по пътя си, и се спря дълбоко в корема му.

Номер четири имаше прекалено много време. Имаше време да удари с приклада на пушката си Стен. Посланикът полетя назад, ръката му изпусна дръжката на окървавеното кукри. После дулото на пушката се насочи към него.

Стен приклекна при падането. Дясната му ръка се спусна надолу, докато пръстите се извиваха и смъртоносното острие излезе от ножницата в ръката му.

Лявата ръка се сви, той разсече напосоки — в боя с ножове можеш да правиш всичко друго, но не и да мислиш.

Твърде много време… и номер четири видя дулото си срязано на две.

Твърде много време… и Стен възвърна равновесието си, острието се устреми надолу и после се заби в слънчевия сплит и продължи нагоре, докато червата изпадаха от изкормения мъж.

Стен избърса ножа напълно машинално в дрехите на мъжа и острието се прибра в ръката му.

Той освободи кукрито със замах от тялото на номер три, без да погледне мъжа, когото беше убил толкова чисто. Още един, Стен. Още един в дългия списък.

Синд и Алекс очакваха заповеди.

Стен вдигна оръжието си и потупа пълнителя. Другите двама кимнаха. Отне десет минути на враговете, за да разберат, че макар и да не се бяха чули викове или престрелка, четиримата изпратени няма да се върнат.

Следващите бяха седем.

Стен ги остави да стигнат на четири метра от грависледа, преди да даде сигнала. Стрелбата започна — и седем тела се стовариха върху паважа.

Третата вълна дойде след по-малко от две минути.

Хвърляха гранати, а взривовете отекваха сред стените на сградите, обграждащи алеята.

— Не играят честно — подхвърли Алекс.

— Не възнамерявам да ги оставя да ме хванат — заяви Синд.

— Нито пък аз — присъедини се Стен. — Но няма смисъл да се самоубиваме.

— Изчакваме, момко. За мъничка идейка.

Стен се замисли… и в същия миг отекна гръм и бурята се разрази отново. Той изруга. Пет минути по-рано и…

Добре, реши той. Използвай, каквото имаш. Добави малко объркване.

— Килгър, можеш ли да метнеш граната между тях?

Алекс се замисли.

— Почти.

— Когато избухне, тръгваме. Петнайсет метра, залягаме, нова граната и ще ги нападнем.

Синд и Алекс се вгледаха в него. И двете лица бяха безизразни.

— Като няма кой да пие за душите ни — въздъхна Синд, откачи една от гранатите и приклекна.

— Е, добре, добре — изпъшка и Алекс. — Поне няма да умрем в леглата си.

Той остави оръжието си на земята, приготви гранатата, изправи се наполовина в класическа поза за хвърляне. Добро хвърляне, пожела си, натисна бутона и я метна.

Гранатата се удари, подскочи и експлодира едва на метър от местоположението на нападателите. Тримата се изправиха и докато мълниите се сипеха наоколо и гръмотевиците отекваха зловещо, Синд нададе бойния вик на Бор и тримата се спуснаха напред, трима срещу… срещу кой знае колко много.

Стен, чист блъф, чист гняв, изрева:

— Айо… Гуркали!

Боен вик, добър колкото и всеки друг за последна битка.

Воят се блъсна и се отрази в околните сгради. И гурките го чуха.

И атакуваха.

Черна вълна от мъже се изсипа от нощта, оръжията забълваха огън, а после се врязаха сред враговете. Мъжете се обърнаха, смутени от внезапната атака в гръб, а гурките измъкнаха кукритата и започнаха да секат.

Два екипа от стрелци гурки притичаха покрай Стен и другите, всеки с леко автоматично оръжие. Като се движеха като по учебник, те се спуснаха надолу и откриха огън към алеята.

Докато Стен осъзнае, че е жив и ще остане жив — или поне ще се измъкне от тази скапана алея, — никой от нападателите му не можеше да се похвали със същото.

Дъждът падаше чудодейно по лицето му. Раменете на Синд, когато ги прегърна, бяха най-успокоителното нещо, което беше познавал. Усмивката на Алекс беше най-приятелското изражение, което беше виждал.

Сигнални факли светнаха на мястото, откъдето нападателите ги бяха атакували. Тримата се отправиха натам.

Макаджири Гурунг го очакваше.

— Сър, беше ни трудно да ви открием. Този район е много заплетен. Трябваше да ни повикате по-рано. И когато излезете следващия път, ще носите ли локатор?

— Как изобщо разбрахте, че сме излезли от посолството? — попита Стен.

Макаджири сви рамене.

— След като господин Килгър откри тайния проход, ние също попаднахме на него. Макар че той не бе сложил проследяващи устройства в прохода, ние го сторихме. Разбирате ли, ние не сме толкова добри като господин Килгър и не можем да усетим, докато спим дълбоко, дали някой убиец няма да се промъкне, за да ви нападне през прохода. Ние, гурките, имаме нужда от всяка помощ, която можем да си осигурим.

Стен, Синд и Алекс се спогледаха.

— Добре — каза Стен накрая. — Значи знаете всичко. Предполагам, единственият въпрос, който остана без отговор, е къде са Бор?

— Горе на моста. И по крайбрежието. Имаше много хора с оръжие и ние сметнахме, че трябва да се обезвредят. Бор поискаха тази чест. Ние се съгласихме, тъй като те са далеч по-умели в дипломацията от нас.

Това значеше, че и там няма пленници.

— Искам гравислед — каза Стен — и, като се върнем в посолството, силно питие.

— Очаква ви — отвърна Макараджи Гурунг. — В улицата.

С кимване Алекс дръпна Стен настрани, докато вървяха по алеята.

— Момко, този път смъртта беше малко по-близко, отколкото ми е приятно. Дали не е време да спрем да воюваме?

— Май си прав.

— Знаеш ли кое е най-интересното нещо тази вечер?

Стен знаеше. Някой умишлено се беше опитал да убие пълномощния посланик на Вечния император. Не в разгара на битката, а по пряка заповед.

Всяко разумно същество щеше да е наясно, че подобно убийство ще предизвика светкавичен и смъртоносен отговор от страна на Императора.

Стен съзнаваше, че тук, на Джохи, има хора — фракции, — в сравнение с които ненормалниците, с които се беше сблъсквал досега, изглеждат нормални и миролюбиви създания.

И оставаше въпросът на кого принадлежеше тази полупрофесионална армия? Минохвъргачки… автоматични оръжия… хора, атакуващи като добре обучени или поне минали някакво обучение войници.

Те принадлежаха на някого.

Стен си спести възгласите на възмущение, като се чудеше каква правдоподобна история би съчинил някой за прикритие на кървавата смърт на една-две роти стрелци.

Но през последвалите дни инцидентът не се спомена.

От никого.

Включително и от полицията на Рурик.

13.

Предложението беше много кратко. Беше написано на ръка на три страници върху старинна хартия. Безкръвният мъж срещу Императора приключи с четенето и остави страниците на бюрото.

— Какво ще кажеш? — попита Императорът.

— Интересно е, сир — изрече мъжът с неутрален тон.

Което не беше учудващо, тъй като всичко около Пойндекс беше неутрално. На времето беше оглавявал корпус „Меркурий“ — имперското разузнаване — в последните дни на Таанската война. Ефективен, безстрастен войник, той беше продължил службата си под командването на Тайния съвет. По-късно, като част от политическа интрига, дори бе издигнат за младши член на Съвета.

Но когато Императорът се завърна, Пойндекс предаде Съвета на Империята. Всичко, което поиска — знаеше какво би могъл да поиска, — беше да запази живота си. Нямаше каквото и да е отношение към убийството на Императора. Нито публично беше взимал участие в различните чистки и зверства, извършени от Съвета.

Императорът прие предложението — и Тайният съвет получи удар в гърба, а Пойндекс изчезна в затънтените краища на Империята.

— Не показваш, че си изненадан — каза Императорът.

— Сир… Може ли да говоря открито?

Сега Императорът млъкна. Пойндекс избра да изтълкува това като разрешение.

— Учуден съм само, че все още съм жив, ваше величество. Когато наредихте да се върна тук, на Първичен свят, бях сигурен…