Битие

Някакво кътче на съзнанието й се обади неканено:

Заминаването беше отложено, тъй като Тор и Гавин цял ден смъкваха товар, за да могат да натоварят една люпилня за колонисти. Молбата пристигна от Земята в последния момент, макар че Тор не можеше да си представи как допотопната машина може да бъде полезна на когото и да било. „Дори да се научим да създаваме живи същества от изходни съединения, какво ще промени това? Вече си имаме неандерталци и мамути. Нима някой възнамерява да възкреси динозаври?

И ако да, няма ли това да е най-голямото клише и ирония на хилядолетието?“

Едно нещо знаеше със сигурност от изучаването на изрисуваната стена в недрата на астероида — човечеството нямаше да изстреля своя версия на Сондата майка. Не и в близко бъдеще. Не и без да научи много повече за ставащото в космоса.

„Е, някой ще обясни защо им е нужна, когато — и ако — се доберем до дома.“

Гавин се рееше в слабо осветената контролна зала.

— Всичко е наред, Тор — докладва той. — Двата месеца в орбита не са навредили на двигателите. „Уорън“ може да тръгне накъдето поискаш.

Мекото му лице от пластикожа беше сериозно, гласът му — приглушен. Тор докосна лъскавата ръка на партньора си.

— Благодаря, Гавин. Знаеш ли, забелязах…

Той вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Какво си забелязала, Тор?

— О, нищо. — Тя поклати глава и реши да не коментира промените… новата зрялост, която виждаше в него. И тъгата на възрастен. — Просто исках да знаеш, че се справи чудесно. Гордея се, че си ми партньор.

Гавин за момент извърна поглед и сви рамене.

— Всички правим, каквото е нужно… — започна той, но млъкна и я погледна. — И аз, Тор. И аз се гордея.

Обърна се, скочи към люка и с бързи захващания се запровира през лабиринта от товари. За момент приличаше на маймуните, които редом с хората бяха прадеди на ума му.

Тор отново остана сама в полутъмната зала.

Плъзна поглед по дисплеи, екрани и показатели, представляващи полуразумните органи на космическия кораб… неговите ганглии, нервни възли и сензори, които се събираха в тази зала, при нея. Някои от тях бяха свързани още по-дълбоко, направо в изкуственото й тяло и мозъка.

— Изчисляването на курса е завършено — съобщи пилотът. — Състоянието на кораба е трикратно проверено и в нормата. Готови за първоначален тласък и излизане от орбита.

— Действай — каза тя.

Екраните показаха кратко обратно отброяване, последвано от далечно буботене. Скоро започна да се натрупва слабо усещане за тежест, подобно на лекото дърпане, което чувстваха на разпердушинения планетоид. Разбитата Сонда майка и копирните й станции се задвижиха зад „Уорън Кимбъл“. Тор гледаше как изтерзаните руини се смаляват. Накрая само шамандурата остана да примигва в осветения от звездите покой.

В единия край на конзолата с инструменти замига светлина. Имате поща. Тор чукна със зъб да влезе в света на перцепта си и съобщението се появи пред нея. Беше бележка от „Вселена“. Издателите бяха ентусиазирани от книгата й за междузвездните сонди. Нищо чудно, като се имаше предвид колко прочута бе станала. Предвиждаха с увереност, че творбата й може да се окаже най-големият бестселър на годината в Слънчевата система.

„В Слънчевата система? Не се ли увличат малко? Та ние едва кацнахме на Марс и стигнахме до Астероидния пояс. Само дванайсет бебета са родени извън Земята, а те още не могат да четат.“

Все пак изпитваше удоволствие, че отново е журналист. Доизпипването на книгата щеше да й помогне да изкара по-лесно дългите вахти между дремките в охладено състояние.

„Радвай се на самотата, докато я имаш — каза си Тор. — На Земята отново ще се потопя в умни тълпи и горещи новини! Жената-птица и приятелчетата й ще ме засипват с дълги списъци на шантави връзки и предполагаеми конспирации, на които ТРЯБВА да обърна внимание, защото в един процент от тях може и да има нещо. Докато останалите се занимават с неща, които интересуват само аутистите — като подозрителните промени в скоростта на примигване на светодиодите или тревожните нови форми на кедровите стружки при последните модели острилки за моливи.“

Въпреки това откри, че с нетърпение очаква да се върне в онзи свят. При една по-разнообразна цивилизация от онази, в която беше родена. И която ставаше все по-разнообразна. Цивилизация с безброй бдителни очи, готови да забележат грешки, със свободни гласове, които всеки момент можеха да завикат предупреждения. Цивилизация, която имаше шанс да забележи капаните, хванали всяка друга обещаваща разумна раса в този спирален ръкав на галактиката.

Сега двамата с Гавин отнасяха към дома още мливо за тази неуморна мелница.

„Какво ще направят хората с това познание? — запита се тя. — Дали ще бъдем способни да начертаем правилен курс напред? Да кажем, че някой предложи приемлив изход от положението. Дали прехваленият ни индивидуализъм и недисциплинираното ни разнообразие, изворът на творческата ни сила, ще ни попречат да тръгнем по този път?“

В репортажа си, съпроводен с ярки холограми и графики, беше изложила историята от стената, изрисувана от дребните биологични създания, които толкова приличаха на хора. Мнозина читатели вече съчувстваха на безпомощните извънземни колонисти, изклани в далечното минало. Въпреки че тяхното унищожение беше разчистило пътя на човечеството.

Нещо повече, простото геологическо датиране показа един смразяващ факт. Сондата майка, нейните копия и децата й колонисти бяха загинали почти по същото време — плюс-минус един век, — по което бяха измрели динозаврите на Земята. Вероятно станали жертва на същата ужасна война.

Какво се беше случило? Дали някоя фракция роботи бе насочила огромна скала към друга, но вместо целта си бе улучила водната планета и неволно бе предизвикала хаос в биосферата й? Или измирането е било преднамерено? Тор си представи всички онези великолепни създания, убити като невинни свидетели на битка между невероятни машини… случаен резултат, който се оказал големият шанс за бозайниците.

Сега, докато двигателите оттласкваха „Уорън Кембъл“ от орбита и го насочваха към Слънцето, Тор изгаси цялото осветление и се загледа към звездите. Питаше се дали войната все още не продължава някъде там.

„Като мравки сме — помисли си. — Мравки, издигащи малки замъци под мачкащите крака на гиганти.“

Върху стената бяха изобразени всички типове междузвездни сонди, които можеше да си въобрази… както и такива, за чието предназначение не можеше и да гадае. Например имаше берсеркери — вариант, измислен от фантастиката на двайсети век. За щастие според графиките на стената тези унищожители на светове бяха рядкост. Имаше също (поне така изглеждаше) сонди полицаи, които преследваха берсеркерите. Мотивациите зад тези два типа бяха противоположни. Въпреки това Тор бе в състояние да разбере и едните, и другите. Сред хората открай време имаше унищожители… и избавители.

Явно по времето на забързаното създаване на тези скици берсеркерите и полицаите бяха остатък от миналото. И двата типа се появяваха по краищата, подобно на създания от по-ранни, по-прости епохи, наред с машини, които Тор кръсти Лапач, Анализатор, Наблюдател и Здрасти. Всички бяха изобразени като прости, груби, архаични.

Имаше и други. Една, която нарече Вреда, изглеждаше по-сложна версия на берсеркер. Тя не търсеше живи светове, за да ги унищожава. Вместо това създаваше безброй свои копия и избиваше всичко разумно, което издаваше присъствието си — например с радиовълни.

Тор можеше да разбере изкривената логика на създателите на Вреда. Параноични същества, които не желаеха никаква конкуренция сред звездите. „Само че какво се е случило с тях, когато след много поколения възпроизводство типът Вреда неизбежно е мутирал от убийствената радиация на междузвездното пространство? Възможно ли е да е настъпил ден, когато новите версии са се срещнали със създателите си… и не са успели да ги познаят?“