Мъглявината Андромеда

Тих стъклен звън възникна на масата, придружен от оранжеви и небесносини светлинки. По прозрачната преградка заискриха разноцветни петна. Завеждащият външните станции на Великия пръстен Дар Ветер продължаваше да следи светлината на Спиралната линия. Нейната гигантска дъга се изгърбваше нависоко, като очертаваше по края на морето матовожълта ивица — отражение. Без да откъсва поглед от нея, Дар Ветер протегна ръка и премести лоста на Р — размишлението не е завършило. Днес в живота на този човек ставаше голяма промяна. Сутринта от обитаемия пояс на Южното полукълбо пристигна неговият приемник Мвен Мас, избран от Съвета за астронавтика. Последното предаване по Пръстена те ще проведат заедно, после… Ето именно това «после» оставаше още нерешено. Шест години той издържаше на своята изискваща неимоверно напрежение работа, за която се подбираха хора с изключителни способности, отличаващи се с великолепна памет и широта, енциклопедичност на познанията. Когато със зловещо упорство започнаха да се повтарят пристъпите на равнодушие към работата и живота — едно от най-тежките заболявания на човека, — Евда Нал, знаменит психиатър, го прегледа внимателно. Изпитаният стар метод — музика от тъжни акорди в изпълнената с успокоителни вълни стая на лазурните сънища — не му помогна. Остана само да смени вида дейност и да се лекува с физически труд там, където още беше нужна всекидневна и всекичасна мускулна работа. Неговата мила приятелка, историчката Веда Конг, вчера му предложи да работи при нея като разкопвач. На археологическите разкопки машините не можеха да вършат цялата работа — крайният етап се изпълняваше от човешките ръце. Недостиг от доброволци нямаше, но Веда му обеща дълго пътуване в областта на древните степи, в близост с природата.

Ех, ако Веда Конг!… Впрочем тя знае всичко докрай. Веда обича Ерг Ноор, член на Съвета за астронавтика, началник на тридесет и седмата звездна експедиция. Ерг Ноор трябваше да й се обади от планетата Зирда. Но ако няма никакво съобщение, а всички изчисления на междузвездните полети са извънредно точни, не бива и да се мисли за завоюване любовта на Веда! Векторът на дружбата — това е всичко, което я свързва с него. И все пак той ще отиде да работи при нея!

Дар Ветер придвижи лоста, натисна бутона и стаята се изпълни с ярка светлина. Кристален прозорец представляваше стена на просторно помещение, извисено над земята и морето. С придвижване на друг лост Дар Ветер наклони тая стена към себе си и помещението се откри към звездното небе, като отряза с металическата си рамка светлините на пътищата, на сградите, а също и фаровете на морското крайбрежие долу.

Циферблатът на галактическия часовник с трите концентрични кръга на деленията прикова вниманието на Дар Ветер. Предаването на информация по Великия пръстен се провеждаше по галактическото време — всяка стохилядна от галактическата секунда или веднъж в осем дни, четиридесет и пет пъти в годината по земното измерване на времето. Едно завъртане на Галактиката около оста й съставляваше галактическото денонощие.

Следващото и последно за него предаване в девет часа сутринта по времето на Тибетската обсерватория, следователно в два часа през нощта тук, в Средиземноморската обсерватория на Съвета. Оставаше малко повече от два часа.

Уредът на масата пак зазвъня и замига. Отвъд преградката се показа човек със светли дрехи, които излъчваха копринен блясък.

— Ние се приготвихме за предаване и приемане — късо подхвърли той, без да проявява външно почитта си, макар че в погледа му се таеше възхищение от началника.

Дар Ветер мълчеше. Мълчеше и помощникът, застанал свободно, с горда осанка.

— В кубичната зала? — попита най-сетне Дар Ветер и като получи утвърдителен отговор, поинтересува се къде е Мвен Мас.

— При апарата за утринна свежест. Настройва се след пътуването. освен това, струва ми се, че е развълнуван…

— На негово място аз бих се вълнувал също — замислено произнесе Дар Ветер. — Така беше преди шест години…

Помощникът порозовя от усилие да остане безпристрастен. Той с юношески жар съчувствуваше на своя началник — може би съзнаваше, че някога сам ще мине през радостите и тъгата на голямата работа и огромната отговорност. Завеждащият външните станции с нищо не изрази преживяванията си — смяташе се за неприлично да се издава човек на неговите години.

— Когато Мвен Мас се появи, доведете го веднага при мен[email protected]

Помощникът се озадачи. Дар Ветер пристъпи към ъгъла, където прозрачната преградка беше боядисана в черно от тавана до пода, и с широк жест разтвори двете крила, поставени в ламперията от цветно дърво. Пламна светлина, която излизаше някъде от дълбочината на екран, подобен на огледало.

Завеждащият външните станции чрез отделен контакт включи «вектора на дружбата» — която се прокарва между близки приятели, за да общуват всеки момент, когато пожелаят. Векторът на дружбата съединява няколко места за постоянно пребиваване на човека — жилището, мястото на работата, най-любимото кътче за отдих.

Екранът светна, в дълбочината му се появиха познатите съчетания на високи табла с безчислени колонки от кодирани обозначения на електронни филми, които бяха заменили архаичните фотокопия на книгите. Когато човечеството премина към обща азбука, наречена линейна поради липсата на сложни знаци, заснемането дори на стари книги стана стана още по-просто и достъпно за автоматичните машини. Сини, зелени, червени ивици бяха знаците на централните филмотеки, където се съхраняваха научните изследвания, отдавна вече издавани само в десет екземпляра. Достатъчно беше да се набере условна редица знаци и хранилището-филмотека автоматично предаваше пълния текст на книгата-филм. Тази машина беше личната библиотека на Веда. Леко щракане — изображението угасна и като светна отново, показа се друга стая, също празна. С второто щракане уредът пренесе изображението в зала със слабо осветени масички-пултове. Жената, която седеше до най-близката маса, вдигна глава и Дар Ветер позна милото тясно лице с големи сиви очи. Белозъбата усмивка на смело очертаната уста приповдигаше бузите като хълмчета отстрани на малко чипия нос с детски закръглен връх и от това лицето ставаше още по-меко и приветливо.