Безсмртни в Испания

Камдън посрещна пролетта с влошено здраве. Тъпчеше се с хапчета за високото си кръвно, вече не крачеше така бодро, на всичко отгоре двамата със Сюзън бяха решили да се развеждат. Съобщи го на Лейша официално.

— Тя се е променила, Лейша, не е същата, каквато беше. И ти го виждаш. Беше независима, способна и щастлива, а сега е само досадна. Съгласна си, нали?

Не можеше да не се съгласи. На времето тъкмо Сюзън им измисляше нови игри, увличаше ги, и двете с Алиса никога не скучаеха с нея. Алиса също я обичаше.

— Татко, дай ми адреса на Алиса.

— Казах ти още в Харвард, че не го знам — отвърна раздразнено Роджър и се намести във фотьойла. През януари Кензо Ягаи бе умрял от рак на панкреаса и дълго след това Камдън не можа да се възстанови от загубата. — Пращам й парите по адвокат. Тя поиска така.

— Тогава дай ми адреса на адвоката.

Но и Джон Яровски, адвокатът на Камдън, отказа да й даде адреса.

— Тя не иска да се среща с никого, госпожице Камдън. Имала нужда да се откъсне от света.

— Не и от мен — заяви Лейша.

— И от вас — отвърна той и на устните му трепна злобна усмивка, като тази на Дейв Ханауей.

Лейша отлетя за Остин преди да се върне в Бостън, и намери Кевин Бейкър. Каза му какво иска и той събра малък екип от най-добрите си програмисти. Само след два часа те измъкнаха адреса на Алиса от компютъра на Яровски. За първи път търсеше помощ от неспящ и я бе получила веднага, без да й искат нищо в замяна.

Алиса беше в Пенсилвания. Следващия уикенд Лейша нае вертолет и пилот и отлетя за Хай Ридж в Апалачите.

Кацнаха пред самотна дървена къщичка, отдалечена на двайсет и пет мили от най-близката болница. Алиса живееше с някакъв тип на име Ед — мълчалив дърводелец, поне двайсетина години по-възрастен от нея — който бе сковал собственоръчно къщата от грубо одялани трупи. Имаше вода и ток, но никаква връзка със света. Алиса наближаваше осмия месец на бременността.

— Не исках никой да ме безпокои тук — посрещна я начумерено тя. — Защо си дошла?

— Защото съм ти сестра.

— Божичко, погледни се само. Така ли се носите в Харвард? С тези ботуши? Кога ще се научиш да се обличаш, Лейша? Или ще ставаш като онези раздърпани интелектуалки?

— Какво се е случило, Алиса? Защо си тук?

— Ами тук живея. Далеч от татко, далеч от Чикаго, от съкрушената Сюзън — знаеш ли, че тя пие? Също като мама. Така постъпва той с хората. Но не и с мен. Аз се измъкнах. Чудя се дали и ти ще успееш някога?

— Измъкнала си се? В това?!

— Тук съм щастлива — отвърна простичко Алиса. — Нали това искаме всички? Нали това искаше и твоят Кензо Ягаи — щастие чрез индивидуални усилия?

Според Лейша точно в момента Алиса не полагаше никакви усилия, но реши да й го спести. Разрошено пиле претича през двора. В далечината планините се криеха в синкава мараня. Лейша опита да си представи как ли ще изглежда това място през зимата, отрязано от останалия свят, в който хората търчат подир разни цели, тъпчат си мозъците със знания и преуспяват.

— Радвам се, че си щастлива, Алиса.

— А ти?

— И аз съм щастлива.

— Е, и аз се радвам — рече Алиса, сетне неочаквано се пресегна и я прегърна, макар че коремът й пречеше. Косата й миришеше на цветя и на слънчева светлина.

— Пак ще дойда, сестричке.

— Не идвай — прошепна Алиса.

6

„МАЙКА НА НЕСПЯЩО ДЕТЕ Е ГОТОВА НА ВСИЧКО, ЗА ДА НЕУТРАЛИЗИРА ГЕНЕТИЧНАТА ПРОМЯНА“ — гласеше заглавието върху автомата за вестници. „МАМО, ИСКАМ И АЗ ДА СПЯ КАТО НОРМАЛНИТЕ ХОРА!“

Лейша въведе кредитния си номер и поръча печатно копие, макар по принцип да не обръщаше внимание на булевардните писания. Заглавието мигаше с червени светлинки и обикаляше полукръглия автомат. Един от продавачите в близкия магазин се подаде и я загледа втренчено. Брус, бодигардът на Лейша, му отвърна с враждебен поглед.

Лейша беше на двайсет и две, последна година в юридическия факултет на Харвард, отскоро дори редактор в „Лоу ревю“, и първа по успех в курса. Най-близките й приятели — Джонатан Кочиара, Лен Картър и Марта Уенц, също бяха неспящи.

Разтвори вестника едва когато се прибра в апартамента. След като прегледа статията, включи компютъра и потърси локалната мрежа на Остин. Оттам научи много повече подробности за нещастното дете, имаше и коментари с други неспящи, но преди да се свърже с някой от тях, на линията я потърси Кевин Бейкър.

— Лейша. Добре, че се свързах.

— Какво става с тази Стела Бевингтън, Кейв? Някой проверил ли е на място?

— Ранди Дейвс. Той е от Чикаго, не го познавам лично, научих само, че е последна година в гимназията. Живее в Парк Ридж, а Стела е от Скоки. Родителите й отказвали да говорят с него — държали се доста грубичко, изглежда така постъпват и с нея. Но случаят според мен е банален: семейство, което мечтае за гениално дете, пести и събира дълги години, за да го получи, а после не е в състояние да се справи със ситуацията. Принуждавали я да спи, крещели и я заплашвали, когато им отказвала, но поне досега няма данни за физическо насилие.

— Ако ги обвиним в психически тормоз?

— Рано е още. Вече установихме връзка със Стела — има модем, но родителите й не знаят — и държим постоянен контакт с нея. Ранди обеща да я навестява веднъж седмично.

Лейша прехапа устни.

— Четох във вестника, че била на седем.

— Така е.

— Може би не бива да я оставяме там. Имам чикагско гражданство, ще попълним декларация за психически тормоз и ще я измъкнем… само на седем, божичко!

— Не. По-добре е да изчакаме. Мисля, че Стела ще се справи сама. И ти го знаеш.

Знаеше го. Почти всички неспящи рано или късно се справиха със затрудненията си, независимо от какви глупави предразсъдъци бяха породени. Това тук бе просто поредният случай. След време хората щяха да привикнат с увеличаващото се присъствие на неспящите, защото успоредно с успехите те доказваха и ползата си за обществото като цяло.

Едва двайсет и шест годишен, Кевин Бейкър бе направил истинско състояние от микрочипове с толкова революционна конструкция, че изкуственият интелект, който някога е бил мечта, бе почти на една крачка. Керълайн Рицоло, само на двайсет и четири бе спечелила наградата „Пулицър“ за нейната пиеса „Утринна светлина“. Още като първокурсник в Станфорд, Джереми Робинсън се прослави с блестящите си разработки върху приложенията на свръхпроводимостта. Уилям Тейн, бивш редактор на „Лоу ревю“ от времето, когато Лейша постъпи в Харвард, работеше като адвокат и се славеше с това, че досега не е изгубил нито едно дело. Скоро беше навършил двайсет и шест, а вече му възлагаха само най-трудните случаи. Клиентите му го ценяха заради способностите и не обръщаха внимание на възрастта.

Но не всички реагираха така.

Кевин Бейкър и Ричард Келер бяха създали информационна мрежа, която обвързваше неспящите в тясна група и всеки познаваше детайлно проблемите на останалите. Лейша Камдън финансираше правното осигуряване и образованието на онези неспящи, чиито родители не бяха достатъчно заможни. Ронда Лавелие се бе сдобила в Калифорния с разрешително за приемна майка и всеки път, когато се натъкваха на изоставено неспящо, тя се заемаше с отглеждането му. Групата разполагаше с трима дипломирани адвокати, а до една година очакваха още четирима, с лицензи от пет различни щата.

Единствения път, когато не бяха успели да отнемат родителските права върху едно малтретирано неспящо дете, просто го отвлякоха.

Тими Де Марцо, четиригодишен. Лейша беше против крайните мерки, но се оказа малцинство. Боеше се, че ако ги разкрият, обществото ще ги разпъне на кръст.

Но не ги разкриха.

Тими бе твърде малък, за да узнаят проблемите му от самия него. Сведенията стигнаха до тях от един преглед на полицейските доклади, който Кевин бе задал чрез собствената си компютърна система. Отвлякоха го направо от задния двор на къщата и го откараха в една каравана в северна Дакота, под постоянния надзор на тамошната приемна майка на групата. Тя не беше неспяща, а само втора братовчедка на един от техните — жизнерадостна, интелигентна жена, ягаистка. От общо 3248 неспящи в Щатите, едва 10 знаеха за отвличането.