Безсмртни в Испания

— Ти откъде знаеш?

— Наблюдавахме ви далеч по-внимателно, отколкото сте предполагали. Помниш ли главоболието, което получи?

— Да.

— Та искам да поговорим за интерлевкина. Той принадлежи към една група синтетични препарати, които подсилват имунната система. Те стимулират продукцията на антитела, активността на белите кръвни клетки и другите имунозащитни елементи. При обикновените хора се наблюдава отделяне на ИЛ–1 по време на бавната фаза на съня. Това означава, че те — ние — подсилваме имунната си система докато спим. Един от въпросите, който изследователите си задаваха преди двайсет и осем години беше: дали неспящите деца, които са лишени от стимулиращото въздействие на ИЛ–1 ще боледуват по-често?

— Никога не съм боледувала — рече Лейша.

— Не съвсем. Дребна шарка и три незначителни настинки до края на четвъртата година — отвърна Сюзън. — Което не те прави по-малко здрава. Наложи се да преминем към алтернативната теория за имуностимулиране, а именно отделянето на имуноактивни елементи по време на съня съществува в противовес на една по-голяма чувствителност на тялото по време на сън или болест, вероятно свързано по някакъв начин с флуктуациите в телесната температура при REM-съня. С други думи, сънят предизвиква имунната чувствителност на която противодействат ендогенни пирогени от типа на ИЛ–1. Без сън няма да има такъв проблем. Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Права си. Глупав въпрос. — Сюзън отметна един кичур от челото си. Косата й бе започнала да посивява. — През тези години събрахме няколко хиляди томографски изображения на мозъци на неспящи в различен период от развитието им, плюс ЕЕГ, а така също проби от церебро-спиналната течност и всичко останало в тази насока. Но едно не можехме да направим — да надникнем в мозъците ви и да видим какво става вътре, докато не се случи нещастието с Берни Кун.

— Сюзън, говори направо. Няма какво да го усукваш.

— Ти няма да остарееш!

— Какво?

— О, ще има дребни козметични промени, например като отпускане на кожата от постоянното притегляне и други незначителни неща. Но липсата на сънни пептиди и останалите фактори въздействат върху имунната тъканно-възстановяващата система по начин, който засега не разбираме. Черният дроб на Берни бе в идеално състояние. Чудесни бели дробове, сърце, непокътната лимфна система, панкреас… Не просто здрави — в чудесно състояние! Последствия от тъканно възстановяване с размери, които съвременната наука не е в състояние да обясни. Органи, които не показват никакви следи от износване и застаряване, дори в минималната степен, допустима за един седемнайсет годишен младеж. Те просто се регенерират, отново и отново…

— Но докога? — прошепна Лейша.

— Кой, по дяволите, може да каже? Берни Кун бе твърде млад. Може да съществува някакъв механизъм, който да прекъсва регенерацията на определен етап и тогава всичко да се срине изведнъж, като проклетата картина на Дориан Грей. Но не смятам, че е така. Не вярвам естествено и този процес да продължи вечно — подобно нещо просто не е заложено в тъканите. Във всеки случай става дума за много продължителен период.

Лейша се загледа в замъглените образи зад стъклото на колата. Видя лицето на баща си между букетите с рози в ковчега. Сърцето му, лишено от способността да се регенерира, накрая бе отказало.

— Засега можем само да предполагаме как ще се развият нещата — продължи Сюзън. — Знаем, че пептидните структури, отговорни за повишеното напрежение в мозъка, свързано с желанието за сън, наподобяват участъци от бактериалната клетъчна стена. Не е изключено да съществува връзка между съня и патогенната рецептивност. И тук познанията ни куцат. Но това едва ли ще спре журналистите. Исках да те подготвя, защото скоро ще ви обявят за супермени, за хомо перфектус 3 и за какво ли още не. За безсмъртни!

Известно време двете жени мълчаха. След това Лейша проговори:

— Възнамерявам да информирам и другите чрез мрежата. Не се безпокой — няма да изтече информация. Кевин Бейкър я създаде и никой не е в състояние да проникне вътре, ако не искаме.

— Вече си имате организация?

— Да.

Сюзън погледна часовника си.

— Време е да вървим. Ще закъснееш за полета.

— Сюзън…

— Да?

— Благодаря ти.

— За нищо — отвърна Сюзън и когато я погледна, Лейша прочете на лицето й нещо, което бе зървала и друг път — завист?

ТЪКАННО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ. МНОГО ПРОДЪЛЖИТЕЛЕН ПЕРИОД… — отекваше в ушите на Лейша по време на полета за Бостън. Тъканно възстановяване. И може би — безсмъртие. Не, не и това, рече си тя стреснато. Само това не.

— Виждам, че се усмихвате — заговори я мъжът до нея. — Да не сте били на някой голям купон в Чикаго?

— Не, на погребение.

Мъжът изглеждаше поразен, а после отвратен. Лейша се загледа през прозореца. Далеч долу се виждаха разчертани полета, подредени като на карта. Бели пухкави облаци закриваха хоризонта, екзотични цветя озарени от вътрешна светлина.

Писмото не беше по-дебело от всяко нормално писмо, само дето всеки от тях бе получил същото.

— Може да е бомба — подхвърли нервно Ричард. Лейша погледна още веднъж адреса на получателя: ГОСПОЖИЦА ЛЕИША КАМДЪН, пишеше с едри печатни букви.

— Прилича ми на детски почерк — каза тя.

— Ами ако е преднамерено? Човек не е склонен да проявява подозрение към децата и всичко свързано с тях.

— Преднамерено? Ричард, да не си станал параноик?

Само преди седмица Сюзън бе публикувала в „Ню Инглънд Джърнъл ъф Медисин“ своята статия. В чисто научен, много предпазлив стил. Час след това всички телевизионни и мрежови програми бяха изригнали като фонтан — спекулации, гняв, страх и заплахи. Както всички неспящи, Лейша и Ричард бяха следили внимателно развоя на събитията. Сред реакциите преобладаващи бяха спекулациите: „неспящите могат да живеят векове, а това ще доведе до…“, „ако неспящите се кръстосват помежду си, семействата им ще се разраснат неудържимо…“; в по-гневен тон: „играта със законите на природата доведе до появата на същества, които само външно наподобяват хора и които ще просъществуват прекалено дълго, множейки вида си и трупайки власт и сила, каквато досега светът не е познавал…“; и накрая страх: „Броени дни остават, докато суперрасата на неспящите ни завладее…“

— Те всички се страхуват по един или друг начин — заключи накрая Керълайн Рицоло и групата постепенно изгуби интерес към събитието.

Лейша беше в последната си сесия. Всеки ден чуваше различни коментари по улиците, зад гърба си в коридорите, в учебните зали, постоянно й напомняха, че е различна, и то тук в тази институция, където би трябвало да се уважава само любовта към познанието.

Малкото градче Салт Спрингс в Тексас бе издало забрана неспящи да продават алкохол в рамките на града, основавайки се на „Декларацията за независимостта“, според която „всички хора са създадени равни“, което не можело да се каже за неспящите. Вярно, че в радиус от сто километра нямаше нито един неспящ, а и никой не бе подавал молба за подобно разрешително, но това не попречи новината да бъде подхваната от Юнайтед прес и Дейтанет нюз и да стигне след 24 часа до всяка точка на планетата. Последваха и други подобни закони. В Полюкс, Пенсилвания, на неспящите не им бе разрешено да наемат жилища, тъй като продължителното им бодърстване щяло да доведе до износване собствеността на наемодателите. В Кранстън Истейтс, Калифорния, им бе забранено да подхващат 24-часов бизнес от всякакъв характер на основа „нелоялна конкуренция“. Ирокезка област, щат Ню Йорк, издаде забрана за включване на неспящи в съдебни журита.

— Всички тези решения няма да издържат и час, ако ги обжалваме във Върховния съд — обясни Лейша. — Но като си помисля за загубата на средства, време и усилия? За какво е всичко това?