Безсмртни в Испания

Алиса подритна вестника.

— Снощи те показваха по телевизията. Толкова усилия положих да ме приемат за нормална! Сега дори Джули няма да иска да се среща с мен!

Тя изтича по стълбите и се затвори в стаята си.

Лейша все още гледаше вестника. Спомни си думите на Кензо: „Кучето си лае, а керванът си върви.“ Вдигна поглед към опустелите стълби.

— Алиса — извика тя, — накъдрена, косата ти е много хубава.

4

— Искам да се срещна с останалите — настояваше Лейша. — Защо толкова дълго сте го крили от мен?

— Нищо не сме крили — отвърна Камдън. — Да не ти казваме, не означава, че крием. Както виждаш, сама го научи.

Лейша го погледна. Беше на петнайсет, последна година в солейското училище.

— А ти защо не ми каза?

— Защо да ти казвам?

— Не знам — въздъхна Лейша. — Всичко друго ми казваше.

— Ти беше напълно свободна да питаш за останалото.

Лейша се замисли и веднага откри противоречието.

— Не съм те молила за нищо от онова, което си ми давал — защото не знаех какво да искам. Смятах, че като възрастен, ти си в правото да решаваш. Но защо нито веднъж не ми предложи да се срещна с другите неспящи мутанти…

— Не използвай тази дума — прекъсна я остро Камдън.

— … или си го смятал за маловажно по отношение на развитието ми, или има някаква друга причина да не се срещам с тях.

— Грешиш. Има и трета възможност. Смятам, че за развитието ти е важно да се срещнеш с тях, но исках това да стане по твой избор и след твое решение — свободно и необвързано.

— Добре. Искам го! Но първо ми кажи, колко неспящи има, освен мен, кои са те и къде се намират?

— Щом използваш термина „неспящи“, значи си чела някъде по този въпрос. Може би дори знаеш, че броят им в Щатите е 1082, но има неколкократно повече отвъд океана, главно в развитите страни. Тук, в Чикаго, са 79 — повечето са малки деца. Едва 19 са около твоята възраст.

Лейша не отрече, че е чела за това. Камдън се наведе напред и примижа късогледо. Беше остарял, имаше едри сиви кичури в косите си. Според „Уолстрийт джърнал“ той беше един от стоте най-богати хора в Америка, но същевременно го обвиняваше, че избягвал обществените контакти, филантропските прояви и любопитството на медиите. За срещи използваше собствения си самолет, че най-често посещаваше Икономическия институт „Ягаи“, чийто почетен председател бе самият той.

Лейша се изтегна във фотьойла, опъна дългите си крака и зарови пръсти в косата си.

— Амиии, тогава искам да се срещна с Ричард Келер.

Келер живееше в Чикаго и беше на седемнайсет.

— Защо ме питаш? Иди и се срещни.

Стори й се, че долови раздразнение в гласа му. Може би защото я бе учил първо да преценява, а после да действа. И двете бяха еднакво важни. Тя се засмя.

— Знаеш ли, татко… започваш да ставаш предсказуем.

Камдън се присъедини към смеха й. Докато се гледаха развеселени, влезе Сюзън.

— Още ненапълно — рече тя, дочула последната реплика. — Роджър, какво става със срещата в четвъртък в Буенос Айрес? Отложена ли е, или не? — след като не получи отговор, тя неочаквано тропна с крак и повтори с писклив глас: — Роджър! На теб говоря!

Лейша отмести поглед. Преди две години Сюзън напусна института за генетични проучвания, за да поеме изцяло домакинството в къщата — дотогава бе опитвала безуспешно да съчетава и двете. Ала откакто изостави БИОТЕХ, тя се промени до неузнаваемост. Караше се с градинаря и икономката и искаше да изпълняват безпрекословно всичко, което тя нареди. Гласът й стана по-строг. Дори косата й се промени, потъмня и увисна.

— Остава — отвърна Роджър.

— Е, благодаря, че поне ми отговори. Аз ще присъствам ли?

— Ако желаеш.

— Желая.

Сюзън излезе. Лейша стана и се протегна, като се надигна на пръсти. Гърдите й, които напоследък бяха пораснали значително, щръкнаха предизвикателно. От прозореца проникваше приятна слънчева светлина. Завъртя се и видя, че баща й я разглежда с неразгадаемо изражение.

— Лейша…?

— Какво?

— Можеш да се срещнеш с Келер. Но внимавай.

— За какво?

Но Камдън не отговори.

Гласът от телефона не звучеше особено общително.

— Лейша Камдън? Знам коя си. Четвъртък, в три часа. Добре?

Най-обикновена къща, трийсетгодишна, в колониален стил. Намираше се на една странична уличка в предградията, по която се надпреварваха малки деца с велосипеди. Почти никой от съседните покриви нямаше повече от една Я-енергоклетка. Но тополите в двора бяха много красиви.

— Влизай — покани я Келер.

На ръст бе почти колкото нея, набит и с лице, покрито с младежки пъпки. Имаше гъста черна коса, ниско чело и рунтави черни вежди. Преди да затвори вратата, той огледа спрялата отвън лимузина, паркирана до едно раздрънкано ръждясало колело, и шофьора в нея.

— Не ми дават да карам — обясни тя. — Още съм на петнайсет.

— Лесно ще се научиш. Всъщност какво те води насам?

Лейша хареса прямотата му.

— Да се срещна с един неспящ — като мен.

— Че досега не си ли? С никой от нас?

— Искаш да кажеш, че се познавате? — Това беше неочаквано за нея.

— Да отидем в мойта стаята, Лейша.

Последва го към задната част на къщата. Изглежда, бяха сами. Стаята му беше просторна, с големи прозорци, няколко компютъра и лавици с какво ли не. Тя спря до един от компютрите и се вгледа в екрана.

— Ей, какво е това? Да не работиш върху уравнението на Бош?

— Само върху едно негово приложение.

— Кое?

— Модел на рибни миграции.

Лейша се засмя.

— Ами да, ще свърши работа. Никога не ми е хрумвало.

Ричард, изглежда не знаеше как да възприеме усмивката й. Втренчи поглед в стената, сетне в брадичката й.

— Интересуваш ли се от тези неща? От екология?

— Всъщност не. Само в най-общи линии. Смятам да следвам социология в Харвард. Е, в училище имахме уроци по екология.

Ричард най-сетне отлепи очи от лицето й.

— Настанявай се където искаш.

Лейша седна и огледа плакатите по стените. Вниманието й привлече един от тях — зелени и сини извивки, подобно на океански течения.

— Този най-много ми харесва. Ти ли си го правил?

Той продължаваше да я разглежда мълчаливо.

— Защо ме гледаш така? Какво толкова видя в мен? Хайде, кажи!

— Надменна. С чувство за превъзходство. Повърхностна, въпреки високата си интелигентност.

Заболя я много повече, отколкото очакваше.

— Освен това си една от двете неспящи, дето не могат да си преброят парите. Ти и Дженифър Шарифи. Това поне сигурно го знаеш.

— Не. Не го знаех. Никога не съм се интересувала.

Келер се настани на фотьойла до нея и протегна хилавите си крака, но изглеждаше напрегнат.

— Като се замислиш, в това има логика. Богатите не се претрепват да променят генетично отрочетата си, просто защото са уверени, че и така ще превъзхождат останалите. По техните стандарти. Бедните пък не могат да си го позволят. Ето защо повечето неспящи произхождаме от средната класа — горно-средната класа. Деца на професори, учени, — хора, които ценят ума и времето.

— Баща ми също цени ума и времето — възрази тя. — Той е най-големият поддръжник на Кензо Ягаи.

— О, Лейша, да не мислиш, че не го знам? Фукаш ли се, или какво?

— Разговарям с теб — произнесе натъртено тя. Въпреки това в гласа й пролича болка.

— Извинявай — промърмори Ричард. Той скочи от фотьойла, наведе се нервно над екрана, после се обърна. — Наистина съжалявам. Но не разбирам какво търсиш тук?

— Защото съм… самотна — отвърна тя и се изненада от казаното. — Така е, наистина съм самотна. Имам приятели, татко и Алиса. Но никой не ме разбира… напълно. Не зная как да го кажа.