Разбудени фурии

— Силви? Тук ли си?

При тия думи усетих опора под краката си и се озовах в спалня, огряна от лъчите на късен следобед. Ако съдех по мебелите, стаята принадлежеше на десетинагодишно момче. По стените висяха холограми на Мики Нозава, Рили Цучия и разни други, непознати за мен артисти. Пред прозореца имаше бюро с инфодисплей, а до него тясно легло. Ламперията от огледално дърво по едната стена създаваше илюзия за пространство, а големият гардероб срещу нея беше претъпкан със зле закачени дрехи, включително и официални халати в дворцов стил. От вътрешната страна на вратата бе залепено веруюто на Отрицателите, но едното му крайче вече провисваше.

Надникнах през прозореца и видях типично малко градче от умерения пояс, слизащо към залив с пристанище. Из водата плаваха валма белотрев, в ясното синьо небе едва се различаваха бледите сърпове на Хотей и Дайкоку. Можех да се намирам къде ли не. Корабчета и човешки фигури щъкаха насам-натам почти като истински.

Отидох до вратата със зле залепеното верую и натиснах дръжката. Не беше заключено, но когато понечих да изляза в коридора, един хлапак изникна пред мен и ме блъсна назад.

— Мама казва, че трябва да си стоиш в стаята — заяви той с противен глас. — Мама казва.

Вратата се затръшна под носа ми.

Дълго я гледах, после отворих отново.

— Мама казва, че трябва…

Ударът строши носа му и го отметна към отсрещната стена. Удържах юмрука си свит, чакайки да видя дали ще ме нападне, но хлапакът просто се свлече покрай стената, като пъшкаше и сумтеше през окървавения си нос. Очите му се изцъклиха от изненада. Внимателно го прекрачих и тръгнах по коридора.

След по-малко от десет крачки я усетих зад себе си.

Чувството беше съвсем леко и в същото време всеобхватно като шумолене в самата тъкан на виртуалната среда, като шепот на траурни сенки, изплували от стените зад гърба ми. Спрях на място и изчаках. Нещо се плъзна като сгърчени пръсти по тила и врата ми.

— Здравей, Силви.

Без преход се озовах на бара в „Токийския гарван“. Тя се бе привела до мен, стискайки чаша уиски, която не помнех да е държала при истинската ни среща. Същото питие имаше и пред мен. Клиентелата се суетеше около нас с прекомерна бързина, цветовете бяха избледнели до сиво и всички изглеждаха не по-плътни от дима на лулите по масите или изкривените отражения в плота от огледално дърво под чашите ни. Имаше шум, но неясен и глух, едва доловим като бръмченето на мощните информационни системи зад стените.

— Откакто се срещнах с теб, Мики Тръпката — изрече безстрастно Силви Ошима, — сякаш целият ми живот се разпадна.

— Нещата не почнаха тук, Силви.

Тя извъртя поглед към мен.

— О, знам. Казах сякаш. Но въображаема или реална, връзката си остава връзка. Всичките ми приятели са мъртви, Истински мъртви, а сега откривам, че ти си ги убил.

— Не точно аз.

— Да, разбирам. — Тя вдигна уискито към устните си. — Но кой знае защо, от това не ми става по-леко.

Тя гаврътна чашата. Потръпна, докато глътката слизаше надолу.

Промени темата.

— Значи каквото чуе тя, се процежда дотук?

— Донякъде. — Чашата пак се отпусна на масата. Магията на системата я напълни бавно, сякаш нещо протичаше през тъканта на модела. Първо се запълни отразеният образ, после и самата чаша, от дъното до ръба. Силви я гледаше мрачно. — Но все още изяснявам доколко сме се оплели чрез сензорните системи.

— Откога я носиш, Силви?

— Не знам. От миналата година? Може би от каньона Аямон? Тогава за пръв път изключих. За пръв път се събудих, без да зная къде съм. Имах чувството, че цялото ми съществуване е стая и някой е влизал да размести мебелите без разрешение.

— Реална ли е тя?

Груб смях.

— Мен ли питаш? Точно тук?

— Добре, знаеш ли откъде е дошла? Как си я прихванала?

— Тя избяга. — Ошима пак ме погледна. Сви рамене. — Все това повтаряше. Избягах. Разбира се, аз и така си го знаех. Измъкнала се е от някоя килия, също като теб.

Неволно се озърнах през рамо, търсейки коридора към спалнята. Сред опушената навалица в бара нямаше и следа, че изобщо е съществувал.

— Килия ли беше онова?

— Да. Реакция срещу въведените системи. Командният софтуер ги изгражда автоматично срещу всичко, което влезе в капацитета и използва език.

— Не беше много трудно да се измъкна.

— Какъв език ползваше?

— Ъ-ъ-ъ… аманглийски.

— Да… от машинна гледна точка не е много сложен. Бих казала дори детински прост. Получил си затвор, достоен за нивото ти на сложност.

— Ти наистина ли очакваше да си стоя там?

— Не аз, Мики. Софтуерът. Програмите са автономни.

— Добре де, софтуерът очакваше ли да си стоя там?

— Ако беше деветгодишно момиченце с по-голям брат, — горчиво отвърна тя — щеше да си стоиш там, повярвай ми. Системите не са предназначени за разбиране на човешкото поведение, те просто разпознават и оценяват езика. Всичко останало е машинна логика. Извличат за структурите сведения от подсъзнанието ми, общото настроение, предупреждават ме пряко, ако има драстични нарушения, но всичко това всъщност не е в човешките рамки. Демилитите не се занимават с хора.

— Значи, ако това е Надя, или някоя си там… Ако е дошла, говорейки, да речем, на старинен японски, системата би я затворила в килия като моята?

— Да. Японският е доста по-сложен от аманглийския, но от машинна гледна точка разликата е почти нулева.

— И тя би се измъкнала също тъй лесно като мен. Без да усетиш, ако е действала деликатно.

— Да, във всеки случай по-деликатно от теб. Така или иначе би се измъкнала от ограничителната система. Доста по-трудно е да си проправи път през сензорния интерфейс и преградите в главата ми. Но с малко повечко време и решителност…

— О, решителност не й липсва. Знаеш коя е, нали?

Леко кимване.

— Каза ми. Когато и двете се криехме тук от разпитите на Харлан. Но мисля, че вече знаех. Започвах да я сънувам.

— Смяташ ли, че е Надя Макита? Истинската?

Силви вдигна чашата и отпи.

— Трудно ми е да си го представя.

— Но въпреки това я оставяш да командва в близкото бъдеще? Без да знаеш коя или какво е?

Тя пак сви рамене.

— Склонна съм да преценявам по резултатите. Доколкото виждам, тя се справя.

— Дявол да го вземе, Силви, та тя може и да е вирус!

— Е, доколкото съм чувала в училище, такава е била и истинската Квелкрист Фолкънър. Нали така са наричали квелизма по времето на Разселването? Вирусна отрова в тялото на обществото.

— Не говоря за политически метафори, Силви.

— Нито пък аз. — Тя отново гаврътна питието до дъно и остави чашата. — Слушай, Мики, не съм нито политически активист, нито войник. Аз съм обикновен информационен плъх. Миминти и кодове, това съм аз. Пусни ме в Ню Хок със свестен екип и никой не може да ми се хване на малкия пръст. Но сега не сме там и много добре знаем, че не ми се очертава скоро да стъпя в Драва. Тъй че с оглед на текущата обстановка смятам да отстъпя пред онази Надя. Защото която и да е всъщност, тя има далеч по-добър шанс да прегази тия води.

Силви се загледа как невидимото вълшебство пълни чашата й. Аз поклатих глава.

— Това не е в твой стил, Силви.

— Напротив. — Изведнъж в гласа й зазвуча дива ярост. — Приятелите ми са мъртви или още по-лошо, Мики. Всички ченгета на тая планета ме гонят заедно с милспортската якудза. Затова недей да разправяш кое не е в мой стил. Дявол да го вземе, нямаш представа какво става с мен при тия обстоятелства, защото не си го виждал преди, разбра ли? Дори аз самата не знам, мамка му, какво става с мен при тия обстоятелства.

— Да, и вместо да разбереш, ще си стоиш тук като сън на някакъв скапан Отрицател за някогашното послушно мамино момиченце. Ще седиш тук, ще си играеш с виртуалния свят и ще се надяваш някой отвън да се погрижи за теб.

Тя не отговори, само вдигна пълната чаша към мен. Изведнъж ме заля вълна от срам.