Разбудени фурии

В гласа й прозвуча презрение.

— Да, може би. Или може би периодът, за който говориш, се представя изопачено. Може би старата конституционна демокрация не е била такъв провал, както ни внушават авторите на учебници по история. Може би просто са я убили, отнели са ни я и сега лъжат.

Свих рамене.

— Може. Но ако е тъй, значи са страхотни майстори да въртят всеки път един и същ фокус.

— Естествено, че са майстори — почти изкрещя тя. — Ти нямаше ли да бъдеш? Ако от този фокус зависеше запазването на положението и привилегиите ти, запазването на един безсмислен живот, пълен със скапани удоволствия, нямаше ли да го овладееш? Нямаше ли да научиш и децата си, още щом проходят и проговорят?

— А ние, тъпите, не можем да научим потомството си как да разобличава фокуса? Не ме разсмивай! Трябва ли да провеждаме по едно Разселване на всеки двеста години, за да си спомняме?

Тя затвори очи и отметна глава назад. Сякаш говореше на небето.

— Не знам. Да, може би трябва. Борбата е неравна. Винаги е по-лесно да рушиш и убиваш, отколкото да градиш и образоваш. Властта по-лесно се трупа, отколкото се разсейва.

— Да. Или пък просто ти и квелистките ти приятелчета не искате да видите ограниченията на нашата обществена биология. — Усетих как гласът ми набира мощ. Опитах се да го овладея и продължих през зъби. — Точно така. Кланяй се и обожавай, по дяволите, прави каквото ти нареди човекът с брадата или костюма. Както казах, може би хората са щастливи така. Може би другите като теб и мен са просто някакъв скапан дразнител, рояк блатни буболечки, които не ги оставят да спят.

— Значи вдигаш ръце, така ли? — Тя отвори очи и ги завъртя към мен, без да отпуска глава. — Предаваш се, оставяш всичко на отрепките от Първите фамилии, а останалото човечество нека спи непробудно. Край на борбата.

— Не, боя се, че вече е късно, Надя. — С изненада открих, че не изпитвам очакваното мрачно задоволство от тия думи. Чувствах само умора. — Щом веднъж се задвижат, хората като Кои не спират лесно. Виждал съм ги. А за добро или за зло, ние вече се задвижихме. Мисля, че ще си получиш новото Разселване. Каквото и да кажа или да сторя.

Погледът й се впиваше в мен.

— И смяташ, че само си губим времето?

Въздъхнах.

— Виждал съм как се провалят нещата на твърде много светове, за да вярвам, че тук ще е различно. В най-добрия случай ще поведеш на смърт хиляди хора, без да постигнеш нищо, освен може би някои дребни отстъпки. В най-лошия — ще докараш емисарите на Харлановия свят, а повярвай ми, това надхвърля и най-страшните ти кошмари.

— Да, Бразил ми каза. Ти си бил един от тия щурмоваци.

— Точно така.

Погледахме залеза мълчаливо.

— Знаеш ли — каза тя, — не претендирам, че знам какво са ти сторили в онзи Емисарски корпус, но и друг път съм виждала хора като теб. Разчиташ на своята самоненавист, защото можеш да я преобразиш в ярост към набелязания обект за унищожение. Но това е статичен модел, Ковач. Статуя на отчаянието.

— Тъй ли?

— Да. Дълбоко в себе си не желаеш нещата да се подобрят, защото тогава ще останеш без мишени. А изчезне ли външната цел за омразата ти, ще трябва да се изправиш пред онова, което е вътре в теб.

Изсумтях.

— И какво е то?

— Конкретно ли? Не знам. Но мога да рискувам с няколко предположения. Зъл родител. Живот на улицата. Тежка загуба в ранното детство. Предателство. А рано или късно, Ковач, ще трябва да приемеш факта, че не можеш да се върнеш назад и да поправиш нещата. Животът се живее само в една посока.

— Да — глухо изрекох аз. — Сигурно в посоката, определена от славната квелистка революция.

Тя сви рамене.

— Изборът си е твой.

— Вече съм го направил.

— И все пак дойде да ме измъкнеш от лапите на Харлановия род. Мобилизира Кои и другите.

— Дойдох за Силви Ошима.

Тя вдигна вежда.

— Тъй ли?

— Да, тъй.

Ново мълчание. На борда на катера Бразил изчезна в салона. Зърнах само края на движението, но ми се стори рязко и раздразнено. Видях, че Вирджиния Видаура ме гледа.

— Тогава — казах аз на жената, която се смяташе за Надя Макита, — значи само съм си губил времето с теб.

— Да. И аз така смятам.

Може би се ядоса, но не й пролича. Само сви пак рамене, стана, усмихна се някак странно и тръгна по огрения от залеза кей, хвърляйки погледи надолу към мътната вода. По-късно я видях да разговаря с Кои, но престана да ми досажда до края на пътуването.

Като крайна цел фермата не представляваше нищо особено. Приличаше на групичка грамадни балони, закотвени сред П-образните руини на поредната изоставена балираща станция. Всъщност преди появата на комбайните мястото бе работило като независимо белотревно пристанище, но за разлика от останалите, където спряхме, не беше продадено на големите корпорации и бездействаше от едно поколение насам. Радул Сегешвар бе получил развалината като частично заплащане на комарджийски дълг и едва ли се бе зарадвал, виждайки придобивката. Но след това се захвана на работа, ремонтира занемарената станция в подчертано старинен стил и я разшири върху останките на някогашното търговско пристанище, използвайки най-модерни технологии за водно строителство, задигнати чрез един предприемач от Нова Пеща, който му дължеше услуги. Сега комплексът можеше да се похвали с малък бардак за подбрана публика, изискано казино, а кървавото сърце на всичко това, където клиентите получаваха тръпка, на каквато не можеха да разчитат в по-цивилизована среда, бяха бойните ями.

Когато пристигнахме, из станцията се вихреше купон. Хайдуците се гордеят със своето гостоприемство и Сегешвар не представляваше изключение. Беше разчистил един от покритите докове в края на старата станция, за да предложи храна и напитки, приглушена музика, ароматни факли от истинско дърво и грамадни вентилатори, които да раздвижват блатния въздух. Красиви мъже и жени, поканени или от бардака горе, или от някое новопещенско студио на Сегешвар за холопорно, обикаляха насам-натам с отрупани подноси и оскъдно облекло. Потта им бе изкусно оформена на фигури по голата плът и ароматизирана с подбрани феромони, зениците им зееха широко от някакъв опиат, намеквайки тънко, че са на разположение. Едва ли беше идеалната обстановка за сборище на неоквелисти, но допусках, че Сегешвар може да го е направил нарочно. Никак не си падаше по политиката.

Във всеки случай на кея царуваше мрачно настроение, преливащо много бавно в наркотична отпуснатост, която не доведе до нищо друго, освен сълзлива сантименталност и затруднения в говора. Нямаше начин да бъде иначе след жестоката, кървава реалност на акцията срещу обкръжението на Мици Харлан и последвалите престрелки по тесните улички на Ню Канагава.

Мери Адо, обгорена от бластерен лъч, вдига със сетни сили пистолета към гърлото си и натиска спусъка.

Даниъл, разкъсан от рояк шрапнели.

Андреа, момичето, което бе довел на плажа, размазана на пихтия, когато командосите взривяват вратата, за да нахълтат.

И още мнозина, непознати или незапомнени, умират по други начини, за да може Кои да се измъкне със заложницата.

— Уби ли я? — попитах го аз в един миг на затишие, преди да се напие.

Бяхме чули новината, докато пътувахме на юг със скатоловеца — подло убийство на невинна жена от квелистки злодеи, но заглавията щяха да са същите и ако Мици Харлан беше гръмната от някой непредпазлив командос.

Той се загледа оттатък кея.

— Естествено, че я убих. Казах, че ще го направя. Те знаеха.

— Истинска смърт?

Той кимна.

— Не че има някаква полза. Вече сигурно са я презаредили от дистанционното копие. Едва ли е загубила повече от четирийсет и осем часа живот.

— А нашите загуби?

Погледът му още се рееше отвъд кея за балиране. Сякаш виждаше Адо и другите в примигващата светлина на факлите — зловещи призраци край празненството, които не можеха да бъдат прогонени с никакви количества пиене или наркотик.

— Адо сама си пръсна приставката, преди да умре. Видях я. Другите… — Той сякаш леко потръпна, но може да беше от вечерния вятър над Зоната, или пък просто сви рамене. — Не знам. Вероятно са ги прибрали.